НЕВЪЗМОЖНИТЕ УБЕЖИЩА НА ДУХА

Мина Карагьозова

web

Не случайно избрах заглавие, което кореспондира с нашумелия роман на Едвин Сугарев “Невъзможните убежища на поезията”. Защото “Играта” не е просто роман за подмяната на ценностите - любовта, истината, родовите корени и хроники, паметта за миналото и настоящето... Това е не просто книга за изчезването на един свят и замяната му с една калпаво режисирана илюзия - илюзия за демократично общество, където всички, в това число и децата ни, имат право на свое собствено бъдеще. Това е и книга за маргинализирането, за изтласкването в канавките на историята на истинските хора, на истинския живот, на истинското бъдеще...

Ефрейторов и Каменаров - двама герои от типа “резоньор”, които на моменти звучат като философи, в друг момент - просто като пияндета, в определени лично от автора случаи получават или притежават писма и ръкописи, пълни с изключителна мъдрост. Проблемът е, че тази мъдрост, поне в книгата, на никого не е нужна.

В книгата са вплетени много герои и много съдби. Диалогът е брилянтен, изпълнен на места с горчивина, но и с много хумор. И все пак, признавам, че на моменти се обърквам кой говори. Защото някои герои съществуват, за да говорят, за да маркират житейска философия - своя и на другите. Драматични събития се случват, и то много, но на първи план е осмислянето на живота - минало, настояще и бъдеще - в диалог. Проследени са съдбите на поколения от един и същи род и това е успешен опит да се осмислят историческите корени на нашата народопсихология. Eдин от героите - Стоян Горчев - е хванал разковничето, което принуждава хората да се жертват, да постъпват противно на своите убеждения и житейска логика. - “Направи го заради децата си.” Т.е. твоите потомци ще имат шанс да участват в Играта. И всички сме в този капан и до днес, защото какво са 18 години промени, ако в това време се очаква промяна в психологическата нагласа на цял един народ?!

Надявам се никой да не остане с впечатление, че това е мрачна книга, защото е тъкмо обратното - тя е светла, обляна с хумор, пенлива като шампанско. Бих искала да дам за пример обширния автоцитат от предишната книга на същия автор “Тя ще дойде всеки миг”. Епичното очакване да пристигне бирата в лятната жега на гаровата кръчма е всъщност и очакването на “светлото бъдеще”, но и на радостта, която ни се полага. Всякакви асоциации с очакването на Годо са неточни, защото нашият ценен български принос към пиесите на абсурда е, че Годо всъщност отдавна е тук, но не за всички. Защото българите от горчив опит знаят, че бирата, радостта, бъдещето, свободата ги има отдавна, но не за всички. Годо, както и дългоочакваната бира, се появява за тези, които са заслужили, или които той избере. По това нашенският Годо прилича на извънземен, но може и да е българин.

Авторът вероятно е прав, че нежната революция е дала на българина само един омазнен билет за мръсен второкласен влак, който пътува в неизвестна посока. Вероятно е прав, че от мечовете сме изковали плугове, а от плуговете - вълчи капани, и че писателското творчество е израз на желанието за насилие и властване. Вероятно е прав и за това, че най-точната характеристика на един народ ще се направи, когато попитат всеки човек какво или кого иска да убие. А може и да не е. Защото писането в момента е и винаги е било едно сигурно убежище на духа. Защото, колкото и да ни е мъчно, може би не е имало никаква нежна революция. Един от най-зловещите герои - Развигоров - ясно и точно разказва за сценария и режисурата на визираните събития. Защото след общо седемстотин години робство и отрицателна селекция, когато всичко кадърно и смело е отивало под нож, българите може и да са нямали толкова много мечове за претопяване и преправяне... И може би насилието, което носим в себе си, най-често се оказва необходимата за оцеляване доза агресия.

Не ми се иска да разочаровам автора и ще отделя място и време за неговия любим герой Дъч и за неговите псевдожурналистически методи за всяване паника в регионален мащаб, за изнудване на бизнесмени ново поколение, за да им осигури медиен комфорт, за неговите доста успешни опити да превърне дезинформацията и оплюването в основна вестникарска практика. И накрая, за неговото май направено с клизма и май “просветление”, когато инфарктът изведнъж го прави способен да каже не. Но ще призная, въпреки че образът е пластичен и жив, въпреки че цинизмът му е интелигентен и заразителен, той не ми е интересен чак толкова. Един от участниците в Играта, който бива прецакан от остатъците съвест, които все още има. И който не е достатъчно значим, за да го убият или да дърпа конците в сянка.

Признавам, че ми са по-интересни всички останали - иманярите, момиченцето, което иска да пребоядися танка бял, за да не изглежда сърдит, човекът, преплавал с лодка реката, за да разкаже, че е видял пеперуда и бръмбар да танцуват танго... Дори американецът Стив, който в този си живот едва ли ще достигне нивата на славянската душа, славянската тъга и славянското пиене. Просто ние имаме хиляда години преднина... Тези герои до един са намерили своите невъзможни убежища на духа - за един - това е кръчмата, за друг заровеното някъде имане, за трети - заровената някъде в Европа малка държавица с името България...

Понеже не съм сигурна дали имам право на лични пристрастия, просто реших да си го присвоя. За по-сигурно. В тази книга Иван Митев е виртуозен в създаването на типични герои. Но на мен, а може би и на читателя, са ми любими чешитите, необичайните хора като кръчмаря и екскурзовода например. Защото, щом са успели да съхранят чешитлъка си, значи са съхранили духа си. Щом са съхранили духа си, значи са оцелели. А щом са оцелели, значи Играта не е успяла да ги смели и погълне. Значи има надежда и за нас, и за децата ни. Значи духът на България е жив! Защото и самият Иван Митев е един чешит в най-хубавия смисъл на думата. От тези, дето не само могат да разкажат играта на голямата Игра, но и да й видят сметката. Амин!

© Мина Карагьозова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2008, № 1 (98)