Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СМОЛЯН - ГРАД НА ДУХОВНОСТТА

Мария Антонова

web

Има градове в нашата страна, които, ако веднъж си посетил, искаш да видиш отново и отново. Такъв е гр. Смолян. Родена съм в Добруджа, свикнала бях да гледам необятните поля, засети със слънчоглед, пшеница, царевица, фасул, грах и картофи. Да не говоря за обширните площи с цъфнали кайсиеви дървета. Добруджанската земя ме очароваше с широтата си и прекрасните залези.

Случи се така, че преди време трябваше да пътувам за Смолян. Изпращайки ме, моите приятели се радваха, че ще видя града на чудесата, най-красивия град и т.н., все похвални думи. “В него има всичко. Ще видиш, казваха те”. Аз скептично ги поглеждах почти не вярвайки на думите им. Недоверието ми особено се засили, когато влязох в автобуса и видях, че на всяка седалка са закачени найлонови торбички. Това още повече засили безпокойството ми.

Родена в равна Добруджа, едва ли щях да се радвам на непрекъснатите завои, които трябваше да пропътувам, докато стигна до Смолян. Но задачата, която си бях поставила изискваше “жертви”. До Пловдив пътуването беше безупречно. Особено силно впечатление ми направи градът - почистен и измит, сякаш очакваше първите си ранни гости. Автобусът ни спря за кратко, само да слязат пътуващите за града и да се качат тези, с които щяхме да пътуваме за Асеновград и оттам да поемем по острите завои за Смолян.

Навлизайки в Асеновград, се сетих, че някога като ученичка съм идвала в този град. По точно до Асеновата крепост. Следях внимателно да видя табелата, която показваше пътя, който се извиваше към стръмните скали. Малко по-нататък, отдясно, видях табелата за Бачково и разбира се, съвсем скоро се откри пазарчето, което водеше към портите на старата Бачковска манастирска обител. По пътя можеха да се видят изделия главно от глина, които придаваха особен чар на местността и хората, живеещи тук.

Оттук нататък започваше пътят за Смолян. Гората се беше разлистила. Часът минаваше 10. Слънцето загадъчно се усмихваше, показвайки се между клоните на дърветата. Гледах коритото на р. Чая, което се извиваше успоредно по пътя, и докато ние се движехме нагоре, тя се спускаше надолу в обратна посока, сякаш цяла нощ е поила животните от гората и едва на сутринта е решила да тръгне в обратна посока, за да се наслаждава на собствената си игра.

По извивките на пътя към Смолян

По извивките на пътя към Смолян

Моторът на автобуса бучеше нагоре към планината, а шофьорът, явно не за първи път вози туристи и гости за Смолян, си подсвиркваше някаква мелодия, което създаваше атмосфера на спокойствие за тези като мен, които за първи път пътуваха по тази линия. Неусетно се озовахме на Пампорово. Застрояването, обхванало страната ни, не беше пощадило гората и тук. Наоколо бучаха трактори, покрай автобуса преминаваха камиони, натоварени с дървени трупи, които замърсяваха допълнително уж асфалтирания път. Докато чакахме да слязат туристите и се качат пътниците за Смолян, една жена, не без тъга в гласа си, каза: “Одраха планината”. И това беше вярно. Малко по-нататък по пътя щяхме да разберем, че се извършва строителство не само около спирката на автобуса, а и навътре в планината. Виждаха се съборени от трактори големи борове, които години наред са извивали снага нагоре, за да стигнат лъчите на слънцето, а днес бяха паднали, наподобяващи герои от водещите се битки в тъмната гора. И понеже думите на жената останаха във въздуха, за да подсети за присъствието си или пък да потвърди това, което беше казала вече, допълни: “Изсичат гората, за да строят апартаменти и сега ги продават”. Като завършек на разсъжденията си тя подхвърли: “Сигурно има хора с много пари, за да купят апартамент тук, в който ще живеят само броени дни”. Пътниците мълчаха, загледани в гората. И те сигурно мислеха като нея, но гледката на падналите дървета беше не само неприятна, но навяваше и тъжни мисли. Така, в размисли за гората и за алчността на хората, се показа градът, който исках да видя. Понеже бях седнала отдясно в автобуса, първото нещо, което ми направи впечатление, беше езерото до хотел “Рибката”, по-късно щях да разбера, че там се намират Смоленски езера, че някога на това място се намирало село Езерово, което днес е част от областния град. През облаците слънцето се беше показало и усмихвайки се, се оглеждаше във водата. Картината беше силно впечатляваща. Небето сякаш се къпеше в него.

След хотел “Соколица” автобусът заслиза бавно по завоя в посока към автобусната спирка на града, където вече ме чакаха мои приятели. И наистина колата им беше паркирана, а те стояха на автогарата съвсем близо до автобуса. След дежурните прегръдки заваляха въпроси как съм пътувала, какъв е бил пътят и т.н., след което се отправихме за хотел “Мони”, в който предварително си бях запазила място. За моя радост, още при слизането ни от колата, управителят ни видя и като истински гостоприемен домакин пое чантата ми, сочейки корпуса на хотела, в който след минути щях да се настаня. Пожела ми приятно прекарване в града, като не пропусна да отбележи, че ресторантът предлага закуска, обяд и вечеря. С една дума, бях посрещната, както подобава в съвременен европейски град.

Вечерта имах среща в читалище “Балкански просветител“ в Райково с читатели на творчеството на първата родопска учителка и първата българска поетеса Рада Казалийска (1821-1907). Но дотогава имах време за малка почивка и приятелите ми предложиха да се видя с един интересен за Смолян и района човек, а именно със Замфир Манчев, човекът, който “говори” с водата. Оказа се, че той е българомохамеданин, че е посветил живота си на хората и тяхното добруване.

След обяд се отправих към построения наскоро най-голям храм в Южна България “Св. Висарион Смоленски”, втори по големина след храм-паметника “Св. Александър Невски” в столицата. Тук разбрах, че благодарение на смолянчанина-биснесмен Тодор Батков от Русия са докарани 11 камбани, които всяка неделна утрин огласят Родопа планина, призовавайки населението да влезе и се поклони на родопския светец, дал живота си за запазване на Христовата вяра в Родопите.

Храм “Св. Висарион Смоленски”

Храм “Св. Висарион Смоленски”

В района на Смолян се намират седем църкви, нещо, което е твърде рядко за другите български градове и области. Не случайно Смолянска област се определя като малката Света гора.

В архива на Рада Казалийска често се споменава и църквата “Св. Неделя” (1836), в която исках да вляза. Слизайки надолу по тесните стълбички откъм читалището, за което по-горе споменах, строено през 1871 г., стъпихме на равната площадка пред храма. Входа на портата е овален и на него е изписано името на църквата. И отново стълби, но този път не толкова стръмни. Погледът ми се спря на гробната плоча на поп Пантелеймон - съпруг на Рада Казалийска, паметна плоча на самата нея и паметна плоча на отец Григорко, който изиграва съществена роля за просвещението на християнското население по време на робството.

Вратата на църквата “Св. Неделя” (1836)

Вратата на църквата “Св. Неделя” (1836)

Вратата беше отворена и аз с тръпнещо от вълнение сърце влязох в този храм - свидетел на първия изпит на Рада Казалийска и нейните ученици по повод завършването на първата учебна година през 1843 г., когато дворът на църквата се изпълва с гости и родители, дошли да чуят за първи път българска реч. Тишината в храма говореше. През главата ми преминаваха събитията от онова време, когато жаждата за знания и свобода са били първостепенни при възпитанието на децата. Запалих свещ за здраве и излязох. И ето нова изненада. Признателното население е направило кът от снимки на първата учителка в Родопите, на отец Григорий или Глигорко, както са го наричали с обич, на поп Пантелеймон и още други непознати за мен личности, дали време и сили за Възраждането на Родопите.И отново по тесните стълби нагоре, водещи към срещата с творческата интелигенция на Райково.

Гробна плоча на Рада Казалийска

Гробна плоча на Рада Казалийска

Навън вече ме чакаха журналисти от трите местни вестника, като между всички въпроси, които ми зададоха, имаше един, който се повтаряше: Какво ме е накарало да пиша за Рада Казалийска? Срещата надмина моите очаквания. Залата беше препълнена, личеше, че хората се интересуваха от духовност, че в този край на България има интерес към историята на нашия народ. Книгата, представена от доц. Христо Гиневски, събуди още повече интереса на присъстващите. Дошлите от Пловдив и Асеновград родственици на Рада Казалийска с умиление говореха за нея и нейния живот. Букетите, които получих, ме заредиха с близост, която ме топлеше и радваше. Едва късно вечерта в хотела усетих умората от деня.

На другия ден поисках да видя Планетариума с астрономическата обсерватория, за който знаех, че е най-голям в страната ни. Създаден по идея на учителя по химия и физика Георги Казалиев, родственик на Рада Казалийска. Открит е през 1975 г. Оттогава досега са наблюдавани и документирани 3 слънчеви и 9 лунни затъмнения. От 1990 г. Пленетариумът работи със “Sunspot Iudex Data Center” в Брюксел. Сътрудничеството е на основа изпращане на наблюденията върху слънчевите и лунните петна, фотографиране на слънчевите и лунните затъмнения и др. особености на небесните тела. Влезлият в “сърцето” на Пленетариума не може да не остане изненадан и учуден от професионализма на работещите тук. Той представлява кръгла зала с диаметър 12,5 м със 150 места. Създадена е илюзия за звездно небе. Под купола към Пленетариума е монтиран телескоп, от който се наблюдават слънчевите и лунните промени. И не само това, разбира се. Чудесното тук е, че който има желание, може да стане свидетел на сеансите в звездната зала.

Куполът на Планетариума

Куполът на Планетариума

Прекрасен беше този ден. В неговия край приятелите ми предложиха да отидем и в кв. Устово, за да разгледаме църквата “Св. Николай Чудотворец”, в която иконата на светеца притежава лечебна сила. Църквата е построена през 1836 г. едновременно с църквата “Св. Неделя” в днешния кв. Райково. По време на Априлското въстание през 1876 г. турчин се опитал да застреля човека, който биел камбаната, но ръката му се схванала и когато свещеникът му прочел молитва за здраве, се оправила. Всяка вечер в четвъртък църквата приютява болни хора, дошли от всички краища на страната ни, та даже и от чужбина, да преспят в нея, за да приемат лечебната сила на едноименния светец. Понякога се събирали по над 40 души, които веднага или впоследствие намирали помощ от чудотворната икона. Не е известно по кое време и как се е озовала иконата в Родопите. Предполага се, че е донесена от идващите по време на робството монаси от Света гора. Едно е обаче сигурно, че тя е едно от чудесата на планината, която хората тачат и вярват в силата на нейния покровител.

С това мое посещение завърши обиколката в този прекрасен град с още по-прекрасни хора.

 

 

© Мария Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2009, № 1 (110)