Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪРВОТО НОВОБЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ

Мария Антонова

web | Рада Казалийска. Първата...

След завладяването на България от турските завоеватели образователната система по нашите земи започва да се разрушава. Една част от образованите българи са поробени, друга насилствено депортирани, а трети емигрират във Влашко, Сърбия и Русия. Въпреки тези сериозни пречки, които са наложени над поробеното българско население, към средата на ХV в. започва да се възобновява българската книжнина. По-будните монаси развиват просветна дейност под формата на килийни училища. Основната цел е да се създадат условия деца и възрастни да се научат на четене, писане, смятане и църковно пение. Килийните училища имат предимно религиозен характер. Благодарение на тях са се съхранили книжовните и просветните традиции по българските земи в периода от ХV в. до началото на ХVІІ в. Постепенно те започват да увеличават своя брой, като до 30-те години на ХІХ в. вече достигат над двеста.

Желанието на младежите и девойките да учат е толкова голямо, че освен манастирите църквите и метосите също започват да развиват просветителска дейност. А завършилите образованието си създават в родните си села и градове частни килийни училища. През ХVІІІ в. по-първите хора в отделните селища поемат образователното дело в свои ръце, основавайки общински килийни училища, което е нов, по-висок, етап от развитието на образователното дело. През този период по-известните са в София, Рилския манастир, Калоферския девически манастир "Св. Въведение Богородично", както и в Котел, Карлово, където учител е известният Райно Попович. Успоредно с това, в началото на ХІХ в. се увеличава и даскалското съсловие, което слага началото на националноосвободителните борби. Освен това започват да се откриват елино-български училища като преходна форма на новобългарските.

Първото елино-българско училище е открито в Свищов през 1815 г. от Емануил Васкидович. Само няколко години по-късно през 1819 г. в Котел е основано такова и от Райно Попович. Подобни училища се откриват и в Смирна (Измир) през 1828 г. от Константин Фотинов, в Сливен от Иван Селимински и др.

Макар и бавно, започват да се създават условия за по-сносен културен живот в страната. Освен това след Одринския мир (1829) неколцина младежи заминават на учение в Русия. Желанието да се учи в руско училище, а не в гръцко се засилва особено след Кримската война (1853-1856). Това е период, в който и руският, и българският народ са поставени в непосредствени взаимоотношения с по-силно литературно проникване и въздействие.

Иван Д. Шишманов е първият български изследовател, който прави наблюдения и изследвания за влиянието на руската литература върху българската. То е по повод 100-годишнината от рождението на руския поет Ал. С. Пушкин (1799-1837) и носи заглавието Наченки на руското влияние в българската книжнина.

Руските произведения проникват в страната ни по онова време чрез завърналите се младежи и девойки, които носят със себе си произведения на руски поети и писатели, на църковна литература, както и пътните бележки на Виктор И. Григорович за Европейска Турция. Всичко това дава възможност на местното население, тайно или не, да препрочита и се запознава с руската литература.

Трябва да отбележим, че по това време много младежи учат не само в Одеса, където се намира и българското благотворително дружество, но някои се образоват и в европейски държави като например Александър Екзарх, Гавраил Кръстевич във Франция, други в Италия - Стоян Чомаков, Иван Селимински, Никола Пиколо, трети получават образованието си в Цариград - Сава Доброплодни, Иван Богоров, Алеко Богориди и др. Така постепенно в поробената ни страна започват да се създават условия за духовни интереси.

Една от многото българки, усетила потребност от наука, е Рада Казалийска. Отивайки в Карлово, тя се учи в елино-българското училище на даскал Райно Попович (1773-1853), който е привърженик именно на този вид училище, което представлява преходна форма към създаването на новобългарските училища. При него тя изучава старогръцки език, новогръцки, български, риторика, география, история, поетика и др. науки, които по-късно ще й послужат, за да израсне като вдъхновителка на местното родопско население.

Кой е този възрожденец, оставил незаличими следи чрез стремежа си да възпитава и да подготвя бъдещи учители на своя народ?

Райно Попович, чието бащино име е Райно Събев Стоянов, е роден в Жеравна. Бил е ученик в килийното училище на светогорски монах-таксидиот. Няколко години е учител в Котел, след което предприема поклонническо пътуване до Света гора, а по-късно се установява в Солун и о. Хиос, посещавайки гръцко училище. След време с неколцина българи заминава за Букурещ, където се учи в прочутата школа на архим. Никифор Дука. Тук изучава старогръцки, новогръцки, както и взаимоучителните таблици. Добре подготвен, връща се в България и постъпва на работа като учител по гръцки език в откритото от Стефан Богориди училище в Котел. Не след дълго се появяват обвинения от страна на неговия ученик Васил Априлов, че Райно Попович насажда гръцкия език сред българите. Затова по-първите хора започват кампания срещу него и училището, като отказват да записват децата си. Трябва да отбележим, че макар по това време да се изучава гръцки език в българските училища, малцина са онези българи, които се отричат от родния си език. С времето В. Априлов променя отношението си към своя учител, като признава, че макар и да преподава гръцки език, Райно Попович е ревностен защитник на българската просвета. Като голям учител и педагог той не само учи своите ученици, но се стреми да възпита у тях добри граждани с високи нравствени изисквания.

В продължение на двадесет и пет години Райно Попович учителства в Карлово. Негови ученици са Петър Берон, Георги С. Раковски, Евлоги Георгиев, Ботю Петков, Гавраил Кръстевич и още много други. За периода на Възраждането е интересна преводната му книга от гръцки "Христоития или благонравие" (1837), в която могат да се прочетат животоописания на древногръцките философи Платон и Аристотел, на Омир и др. В предговора Райно Попович отговаря на някои гръкофили за необходимостта от просвета в живота на човека: "Затова любезни мои единородци, трябва ний да съживим между нас учението, а то да съживи нас и пред Бога, и пред човеци, защото то ще нас да научи, то ще нас да накаже, то ще нас да изправи, за да станем съвършени за всички добри и полезни работи" (Недялков 1938: 37). Към своите възпитаници се отнася по бащински топло и загрижено. По думите на Гавраил Кръстевич: "учителствувал искусно и похвално до старост и почти до смърт" (Снегаров 1959: 9).

Вероятно при подготовката на програмата си за работа Рада Казалийска е повлияна от своя възрожденски учител Райно Попович, както и от Буквар с различни поучения, издаден в Брашов (1824), подготвен от д-р Петър Берон, известен по-късно като Рибния буквар, с изобразени животни и птици, между които и делфин, откъдето носи наименованието си.

Роден в подбалканското градче Котел през 1800 г., Петър Берон учи в родния си град. Поради разорение на семейството известно време работи, а през 1817 г. заминава за Букурещ, за да продължи образованието си при известния педагог К. Вардалах, по-късно се установява в Брашов, където започва работа като домашен учител в семейството на българина Антон Иванович. След време се записва във философския факултет в Хайделберг (Германия), но поради влечение към медицината се прехвърля в Медицинския факулетет в Мюнхен, където защитава докторска дисертация. Трябва да отбележим, че за времето си наред с Райно Попович д-р Петър Берон е един от най-начетените наши просветители. Владее девет езика. Издава над двадесет научни труда, в някои от които изгражда своя система за произхода на света. Известно време живее в Румъния. Основната му мисъл през целия му съзнателен живот е грижата за развитието на просветата в родната му страна. Определено може да се каже, че д-р Петър Берон е един от многото българи, свързали трайно и дълбоко живота си с Българското възраждане.

Букварът на д-р Петър Берон представлява програмно поучение за работата на учителите. Той е изграден върху няколко педагогически възгледа, като първият е отричане от килийното образование като система за обучение на младежите и девойките. Вторият е насочен към задължително говорене на родния език, а в третия е поставено изискването обучението да се свързва с новото българско училище. Четвъртият е въвеждане на взаимоучителната система, която създава условия за добър тон в усвояването на преподаваните знания. И на последно място възгледът за зачитане на личността и отстраняване на средновековните методи в работата на учителите.

След завършване на четиригодишното си обучение при даскал Райно Попович, Рада Казалийска отива в Калофер, където продължава двегодишния курс на обучение при даскал Ботьо Петков (1815-1869), баща на големия български поет и революционер Христо Ботев. Заедно с подготовката си за училище, всяка неделя, както и по време на християнските празници тя пее в църквата на Девическия манастир "Св. Въведение Богородично". След двете години на обучение в Калофер, страхувайки се, че може да остане в манастира, баща й отива и я прибира оттам, смятайки, че шестгодишното й учение е достатъчно и ще бъде по-полезна на хората от селото, т.е. може да предаде на децата знанията, които е усвоила в Карлово и Калофер. Макар и без образование, Вълчо Казалията е разбирал добре, че полъхът на промените в света няма да отмине голямата и горда планина. Добре е съзнавал, че след погрома на Критското въстание през 1821 година и намесата на една велика и могъща държава като Русия несъмнено ще се промени картата на света. И той бърза да прибере дъщеря си, за да й отреди съдбовно място в историята на родното й село. Предугаждайки, че идва нещо ново, отделя дъщеря си от лоното на Светата ни църква. Явно, добре е разбирал, че едно е да служиш на Бога тихо и смирено, и съвсем друго - да тръгнеш от къща на къща, от колиба на колиба, да увещаваш родители и деца, че е дошло време за промяна в мисленето и ако българинът иска да е свободен, а не роб, трябва да учи. И населението на Райково посреща Рада Казалийска с радост и трепет, защото осъзнава великата й мисия - да се отдели от уединения живот в манастира, за да тръгне да събужда народното съзнание. И тя го прави. Прави го с усещането за мисия. Макар че не приема монашески чин, тя се облича в черна връхна дреха, а на гърдите й неотменно виси кръст, с който застава пред своите съселяни. Пред символа на вярата те не могат да останат безучастни, още повече че става дума за духовното въздигане на децата им. Ето така започва своята учителска дейност Рада Казалийска, станала известна в цяла Родопа планина. През същото това време от Света гора в Райково идва йеромонах Григорий или поп Глигорко, поп Лигорко, поп Алигорко и поп Григорко, както по-късно с умиление го наричат местните жители заради благия му характер и загриженост за съдбата на населението от този край.

Той носи в себе си желанието българите в планината да прогледнат за духовното си бъдеще, което според него може да стане само чрез просвещение. В това велико дело се включват и местните първенци-патриоти. Събирайки се, те решават да отворят в Горно Райково училище, а за учителка да бъде условена дъщерята на Вълчо Казалията. По този повод поп Григорко казва: "Вие всички не жалете сили, нито време, нито пари, а се борете смело, за да може училището да просъществува за чест и слава на това хубаво, трудолюбиво българско население" (Казалиев 1999: 16).

Както пише в автобиографията си, през 1842 г. Рада Казалийска открива в с. Райково първото класно училище, в което се обучават и момчета, и момичета. През 1845 г. отваря и вечерно училище, което именува: "Училище за черковен ред и славянско пение", в което преподава на църковно-славянски език и църковно песнопение. Докато завършилите дневното училище поемат пътя на учители - будители и просветители, то във вечерното са само възрастни мъже, които тръгват из голямата планина да разнасят словото Божие на български език. Между тях е и бъдещият й съпруг Бялко Арнаудов, роден в Райково на 10 октомври 1812 година. Заради това, че в Гърция имал роднини, той завършва образованието си в Атина, след което се завръща в Родопите и става учител по гръцки език в Долно Райково. Той е един от първите ученици на Рада Казалийска, учил в училището й за възрастни. Бил е приет, при условие че ще се откаже от преподаването на гръцки и ще стане български свещеник. Добро познанство е свързвало райковчанина с великия везир Митхат паша още като ученик в гръцката столица. Благодарение на това, той му "урежда две срещи със султан Абдул Азис" (Друмева 1998: 224), на които бил поставен въпросът за отделянето на нашата църква от гръцката патриаршия, която не подбирала средства за налагане на гръцкия език, и за благосклонно отношение от страна на турската власт към местното население в Ахъ-челебийско (Смолянско). Идеята му за духовна свобода се преплита с тази на Рада Казалийска. Неслучайно съдбата събира тези двама радетели за духовното просвещение на родопското население, които не жалят труд и сили за осъществяване на каузата, с която са се заели. За съжаление няма запазени писмени доказателства за образованието в Родопите до 1820 година. Сведенията, които са оставени от райковските просветни дейци Хърлев и Васил Узунов, са, че килийно училище в Горно Райково е съществувало до 1830 година. Освен това гореспоменатият Васил Узунов твърди, че училището е било строено през 1820 година.

Рада Казалийска започва учителската си дейност само на двадесет и една годишна възраст. Макар и твърде млада, тя решава да даде всичко от себе си, за да научи своите възпитаници на онова, което е получила от обучението си в Карлово и Калофер. На 1 септември 1842 година застава пред децата на своите съграждани с чувството на мисионерка. Тя знае какво да направи, за да накара учениците й да заобичат още от първите часове своето училище. В началото преподава гръцки език, но постепенно го измества от учебната си програма и в края на същата учебна година вече въвежда в отделенията българско четмо и писмо.

На откриването на първия учебен ден присъстват много родители, представители на местното население, както и подбудителите за това първо новобългарско училище. В началото се записват четиридесет момчета и петдесет момичета. В края на календарната година тя прави първите промени в програмата си, като дванадесет-тринадесетгодишните от момчетата и момичетата, които са по-трудолюбиви и които преди това са учили гръцки език, прехвърля във второ отделение. По този начин сформира две отделения - първо и второ.

В първо отделение изучават азбуката със срички, четене на ръкописи от различни книги, броене и смятане до петдесет, събиране и изваждане и кратки молитви. Във второ отделение изучават наизуст кратки текстове от книгата на Юрий Венелин (1802-1839) Древние и нынешние болгаре (1829), смятане, събиране, изваждане, деление и умножение, историята на Светото писание: Сътворяването на света, Адам и Ева в рая, Рождество Христово, Възкресение Христово, Възнесение Христово. Тук заслужава да отбележим един много интересен факт в нейната учителска работа. Докато по време на църковна служба мъжете застават от дясната страна на храма, то жените са винаги от лявата. Но в училище разделянето на половете в обучението е без значение за нея. Важното е те да усвояват онова, което тя преподава. За този й метод на работа пише Зина Маркова в сборника Родопите в българската история в статия под заглавие За българско училище и църква в Родопите (1974), подчертавайки изключителната взискателност на младата учителка и в същото време необикновената й обич към децата. За нея те са всичко. Цялото си време посвещава на тях, защото добре разбира, че Родопите се нуждаят от млади хора, които ще променят не само себе си, но и родителите си. За Рада Казалийска те са богатството на планината, поради което в учителската си професия тя влага цялата си душа.

Особено забележителни са думите на даскал Ботьо Петков, които й дават подтик за работа: "Бъди истинска боркиня и вярна на своя народ, посвети го в книгата, която дава сили, ум и криле, а оттам ще дойде и нашата свобода" (Гигов 2001: 5). Тъй като той има съществен принос за духовното съзряване на Рада Казалийска, налага се да дадем по-ясна картина на физическия и духовен ръст на тази необикновена личност. Даскал Ботьо Петков бил висок. Вероятно на него прилича и синът му Христо Ботев, един колос в българската литература. За него поетът Иван Вазов пише: "Аз и сега го гледам във въображението си, като ходи замислен из училищния двор, с бавен и тежък ход... Виждам го и в часове на духовен подем, в тържествени дни, когато пред хилядното множество държеше с младежки жар пламенни речи..." (Вазов1943: 111).

Друг негов ученик, на име Иван Г. Бракалов, пише за своя калоферски учител следното: "Обесненията му бяха кратки и ясни, а задачите решаваше с голяма сигурност и последователност, от по-лесните към по-мъчните и от познатото към непознатото. Всеки негов преподаден и изпитан урок внасяше нещо ново в съзнанието ни, въобще спомагаше за правилното образуване на нашия мироглед. Служеше си повече със съвети и понякога с ирония, като казваше на мързеливите ученици: Да може учението да се налее с фуния в ушите ви, добре ще бъде за вас" (Обрешков 1967: 18).

Спорният въпрос, който днес местните родопски изследователи на живота и творчеството на Рада Казалийска поставят, е: бил ли е Ботьо Петков учител на Рада Казалийска, или не?

В книгата си Калофер в миналото (1972) авторът й Никола Начов на с. 114 пише следното: "Около 1839 г. в Калофер дошъл за учител момъкът Ботьо Петков от Карлово и започнал учителската си дейност "с перо остро и гореща реч". По това време губернаторът на Одеса граф Воронцов, воден от желанието да помогне на българите за по-скорошно просвещение, издейства от правителството четири стипендии, които да се ползват от българчета за учение в Одеската семинария. Научавайки това, Ботьо Петков изпраща писмена молба до българските търговци в Одеса за съдействие да бъде един от тези момчета. И желанието му се сбъдва. След приключване на учебната година той заминава за Одеса, за да се запише в Духовната семинария. Там престоява около две години, след което се връща и продължава учителската си работа в Калофер. За това споменава и Михаил Арнаудов, като нарежда Ботю Петков между "първите степендианти" (Арнаудов 1965: 56). От което следва, че макар и една година, той все пак е бил учител на Рада Казалийска.

Има една сцена от първия роман в нашата литература Под игото (1894) от Иван Вазов с годишен изпит на ученички, чиято учителка случайно или не, носи името Рада Госпожина. Романът е писан по време, когато авторът е в Одеса, но това не означава, че той, преди да замине, а защо не и там, не е чувал за първата учителка в Родопите, а прототип на героинята му да е учителката Рада Казалийска. Дали не са подходящи за случая думите: неведоми са пътищата твои, Господи! Знаем ли. Авторът може случайно да е избрал това име, но защо пък да не е ползвал за прототип поетесата учителка. Още повече че самият писател е родом от Сопот.

По това време д-р Иван Богоров в рубриката "Български известия" на издавания от него Цариградски вестник (1846-1862) съобщава за това първо в Родопите благородно и родолюбиво начинание, а именно за първото училище на Рада Казалийска.

Учебната година завършва успешно. Учителката Рада устоява пред изпитанията. Издържала е стоически на притесненията - и от страна на турците, и от страна на приелите исляма българи. Предстои да покаже пред родителите на децата какво са научили, с което да оправдае надеждите им, че знанията, които получават, са първите кълнове за духовно издигане. Празникът в края на учебната година съвпада с този на църквата "Св. Неделя". По-първите хора на селото се събират, за да решат как да ги съчетаят, за да могат учениците свободно и без притеснения да покажат какво са научили. В началото решават изпитът да се проведе на 29 юни на християнския празник "Св. св. Апостоли Петър и Павел". Но на 28 юни сутринта в селото пристига Ксантийският владика, който убеждава първенците изпитът да се отложи за 7 юли, тъй като тогава е храмовият празник на църквата "Св. Неделя" и той ще води тържествената литургия.

Утрото предвещава слънчев летен ден. Тържеството се провежда в двора на църквата, която още от предния ден е украсена със зеленина. Сутринта на 7 юли 1843 година родители и деца с цветя в ръце се отправят към храма. Той е тесен да побере дошлите да чуят българското слово, което за първи път ще се произнесе на глас.

Отец Григорко заедно със свещениците от съседните села участва в тържествената литургия. Преди да започне службата, Ксантийският владика Панарет съобщава, че след литургията в двора на училището ще се проведе изпит на учениците по повод завършване на първата учебна година.

За този ден Рада Казалийска се подготвя с особено вълнение. Тя добре разбира, че ще дойдат както първенците на селото, така и местните погърчили се българи, а така също и представители на турската власт. И затова вълнението й е огромно. Чувството й на дълг към родината и българския род я задължава да бъде прецизна към всичко в този ден.

За църковната служба са дошли много миряни, ученици на Рада Казалийска, една част от тях по-възрастни, които обучава за бъдещи свещеници. Те застават зад петимата гръцки псалти на клира. Владиката казва на гръцки: "Евлоги межи Василиу, ту туто", което на български означава: "Благословено царство, Отца и Сину..." Учениците на Рада Казалийска отговарят на български. Владиката, възмутен, застава на царските двери. Настъпва недоволство, което прераства в пререкание между гръцките духовници и учениците на Рада Казалийска. Налага се тя да обяснява на Негово високопреосвещенство Ксантийския владика, че Високата порта с Гюлханския хатишериф дава възможност на българите да се чувстват свободни в изповядване на вярата си. Тогава гръцкият владика приема да служи на гръцки, а българите да отговарят и пеят на български. След службата присъстващите излизат, за да заемат местата си в импровизираната открита зала под голямото сенчесто дърво. Духа лек ветрец, сякаш природата е съпричастна към радостта на българите от селото. Някои от тях тайно трият стичащите се по лицата им сълзи. Рада Казалийска застава пред децата усмихната, вдъхвайки им кураж и смелост. Бавно вдига нагоре ръце, давайки им знак за първата песен, с която открива тържествения празник. С грейнали лица, гледайки в нея, те запяват:

Ний сме българчета малки,
учим българско писмо,
радостни са бащи и майки
с наш'то българско школо.

Българската книга - слово,
ний прегърнахме с любов,
тя ни дава сили смело
да вървим в живота нов.

Наш'та радост е голяма,
в този час велик,
че училището ще да пръска
светлина от век на век.

(Казалиев1999: 16)

Така започва едно тържество на душите на родопчани, които добре знаят да ценят свободата на духа. След откриването предстои изпитване на децата от Ксантийския владика, който не скрива задоволството си и поздравява учителката за положения труд през учебната година, както от страна на децата, така и от самата нея. В словото си той проявява изключителна дипломатичност, като казва, че му е приятно да слуша как малките дечица отговарят на майчиния си език. Макар че е гръцки архиерей, след влизането в сила на Гюлханския хатишериф вече е много трудно някой да забрани на българите да четат на своя роден език. Осъзнал това, той напомня текстове от Свещеното писание, в които "не се запрещява да се учим на своя език" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а.е.36, л. 53-55).

След владиката пред гостите се изправя Рада Казалийска с думите, че след падането на България под турско робство, българите загубват родината си, не само като територия, но губят и правото да говорят и четат на своя роден език. А гърците, като християни, вместо да застанат до тях, те напротив поощряват турците в завоевателната им политика, отричайки, че в Родопите има българи, поради което местното население е определено като рум милет, т.е. гръцко население. Постепенно в българските църкви започва да се служи на гръцки. Гърците изхвърлят от църквите и училищата всичко онова, което е българско, отричайки дори създателите на българската азбука - светите братя Кирил и Методий. "Ние растем като цвете без слънце и светлина, затова - добавя тя - трябва решително да отхвърлим гръцкото писмо, защото е чуждо за нас" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а.е.36, л. 53-55).

Логично е да приемем първата песен, с която се открива училищният празник, за химн на училището, написан от младата учителка. Мисля, че можем да се съгласим с подобно предположение, защото нямаме доказателство, че някой друг е написал химна. А по това време тя вече пише и стихотворения. Когато изпитът свършва, родителите ръкопляскат със сълзи на очи. Накрая по-първите хора изчакват с желание да изкажат радостта си, че в селото им вече има училище, а празника приемат като знак за начало на просвещението в този край. Доволни, те й поднасят подарък, придружен с парична сума, за което тя, притеснена, отговаря: "Моята заплата е моята голяма радост, че видях нашите деца да четат и пишат на майчиния си български език" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а.е.36, л. 53-55).

В края на тържеството райковчани радостно протягат към нея ръце, да й благодарят, всеки по своему - така, както разбират израза на благодарност. Гръцката патриаршия продължава да следи за стриктното ползване на гръцкия език не само в нововъзникналите училища, но и в църковните храмове. Затова в онези тежки времена на робство и гнет е истински героизъм, който няма измерения, една жена, запозната с тегобите и нравите на времето, да поеме подобна отговорност за просвещението на родния си край. Препятствията по пътя й не я сломяват, не пречупват волята и желанието й да предаде наученото от нея на своите възпитаници. И тя го прави. Прави го с обич, с вяра, с достойнство. Завърнала се в родното си село, разбира, че няма по-подготвен човек от нея и че тя трябва да поеме предопределената й мисия.

Рада Казалийска е учила децата не само на Райково. Била е учителка и в Устово, и в Пашмакли (Смолян). В Устово училището е било построено в двора на църквата "Св. Георги" през 1856 година. В Долната махала на същото село учителства само една година, след което учители стават Гочо Бечев Ликин, а през 1858 година Андон Кузманов от Пашмакли. В публикациите за нея се срещат и сведения за срещата й с Васил Левски, дошъл в Райково през 1871 г. с цел образуване на Таен революционен комитет, в който се включват Коста Данаиловски, Райчо Бобутанов и Рада Казалийска. Сведенията са твърде оскъдни, за да можем да ги приемем за достоверни. Независимо от това обаче ясно можем да кажем, че тя е носила в душата си революционен дух и дълбока вяра в добрия изход от стремежа на народа за свобода.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1965: Арнаудов, Михаил. Поети и герои на Българското възраждане. София, 1965.

Вазов 1943: Вазов, Иван. Събрани съчинения. Т. VІІІ. Пъстър свят. 1943.

Гигов 2001: Гигов, Никола. Забравена-незабравима. // Родопски вести, бр. 27, 2001.

Друмева 1998: Друмева, монахиня Валентина. Девическият манастир "Св. Въведение Богородично" и метосите в Калофер. София, 1998.

Казалиев 1999: Казалиев, Георги. Факелът. Страници от образованието в Райково. Райково, 1999.

Маркова 1974: Маркова, З. За българското училище и църква в Родопите. София, 1974.

Начов 1927: Начов, Н. Калофер в миналото. София, 1927.

Недялков 1938: Недялков, Христо. Творческият път на българските учители. София, 1938.

Обрешков 1967: Обрешков, Обрешко. Подготовка на учителски кадри у нас в миналото. София, 1967.

Снегаров 1959: Снегаров, Иван. Принос към биографията на Райно Попович. София, 1959.

 

Държавен архив - Смолян:

ф. 463 К, оп. 1, а.е. 36, л. 53-55.

 

 

© Мария Антонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.10.2008
Мария Антонова. Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Мария Антонова. Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Смолян: Зеа-Принт ЕООД, 2008.