Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК

Мария Антонова

web | Рада Казалийска. Първата...

За изследователите многовековното турското робство в този край на разпокъсана България винаги е предизвиквало интерес с нелеката съдба на населението. Известни историци и писатели като Петър Петров и Антон Дончев по безспорен начин са показвали чрез творчеството си бита и стремежа към свобода на родопското население. "Историческият бележник" намира място и в книгата "Писахме да се знае. Преписи и летописи" (1984) със съставители В. Начев и Н. Ферменджиев, чиято цел е да покажат, че “белезите от раните”, оставени по време на робството трудно зарастват. Местните родопски краеведи и изследователи като Стою Шишков, Васил Дечев, Петър Маринов, Щилюн Казалиев, Никола Примовски и още много други също допринасят твърде много за изясняване съдбата на населението от този край.

Изследванията сочат, че в началото на ХVІІІ в. от Света гора в Родопите започват да пристигат монаси-таксидиоти, чиято задача е да събират помощи за гръцките манастири в Атон, да убеждават младежите да приемат монашеството, да вдъхват надежда у местното население за запазването на християнската вяра, и не на последно място - българското население да започне усилено да изучава гръцкия език.

В архива на Рада Казалийска, съхраняван в ДА-Смолян, фонд 463 К, са запазени имената на светогорските монаси Урбан, Поликарп, свещеник Йоан Мирчев, йеромонах Евдоким, йеромонах Теофил, живели години наред сред населението на Родопа планина. Един от тях е и йеромонах Григорий, чието име е свързано със списването и запазването на един уникален документ - т.нар. "Исторически бележник", извор за безценна информация относно мъките и страданията на местното население по време на турското робство.

В спомените си Рада Казалийска отделя изключително внимание на този йеромонах. И това е обяснимо по простата причина, че той е един от инциаторите за създаване на училище в Райково, в което тя е била учителка.

Една от легендите разказва, че йеромонах Григорий, идвайки в Родопите, най-напред се е заселил в Райково. А според друга, първоначално е заживял в Устово, но тъй като не знаел езика на местното население, не бил приет добре, което го принудило да заживее в Райково. Настанява се в една от малките стаички на църквата "Св. Неделя", построена две години преди неговото идване. Дошъл тук, почувствал се сред близки на душата му хора, той решава да създаде българско училище в Родопите. Факт, който говори, че във вените му тече славянска кръв.

Източникът, от който черпим най-точни сведения за йеромонаха, е "Историческият бележник". Всеки монах, който получавал задачата да престои определен период от време в Родопите, е имал неписаното задължение да записва в "Бележника" предания, както и истински случки, станали по време на престоя на монасите в Родопите. В него четем, че е роден в с. Загоричене, т.е., че е от Македония. Причината да не знае добре родния си език, е, че твърде малък е отишъл в Света гора. Той бил среден на ръст, със сухо лице и пламенни очи. Водел живот на аскет - месо не ядял, парите не го блазнели, обличал се бедно, повечето със стари дрехи, бил отзивчив към исканията на хората за съвет и помощ. Дълбоката му религиозност се проявявала и в пророческа дарба. Често казвал: "Ще дойде време, та хайдутите няма да са по балканите, ами по градовете и селата. Ще дойдат морове и войни, каквито никога не са бивали. Няма прокопсия, синко, дето няма страх от Бога" (Маринов 1943: 6-7).

Съдбата на двамата будители - Рада Казалийска и поп Григорко, с каквото име е бил известен, е тясно свързана с Възраждането на Родопите. Както споменахме в предната глава, той се радва на необикновена обич и почит от местното население. Доверявайки й се, поп Григорко й казва: "Когато чета "Историческия белeжник", сърцето ми се къса от мъка" (Гигов 2001: 5). Той изповядва веруюто, че всеки народ трябва да се моли на Бога на своя език, като недоволствал от гръцката схизма. Под негово ръководство в Устово били подготвени свещениците Кирияки Белковски, Васил Аврамов, Константин Манолов, Стойко Михалев, Паскал Георгиев (поп Паскал) и др., които се обучавали да пишат с въглени на каменни плочи в притвора на църквата. Освен това, благодарение на него, учениците по-късно съставяли проповеди или превеждали на местно родопско наречие текстове за по-достъпното ползване на богослужебните книги, с което сложили началото на дамаскинарската школа в родопския край.

В един летен ден тя, баща й и поп Григорко, стояли на потона вкъщи, унесени в разговор, като от време на време поглеждали насреща пред къщата, където двама мъже косели зелената люцерна в Нигината ливада. Окосената трева разнасяла наоколо освежителен аромат. Рада се сетила, че е чувала от леля си Смиляна за жестоката съдба на баба Нига Белювска Нираизова, и запитала баща си знае ли нещо за тази българка, която имала голям имот, но жестоко пострадала от турците. Баба Нига подарила ливадата на Светогорския гръцки манастир Ватопед. Когато научил за това, Юсеин Агуш повикал старата жена и я запитал дали монасите са й платили за нивата. Като чул отрицателния й отговор той казал на заптиетата: "Тя не е взела пари бре, идете да й платите!" (ДА-Пловдив, ф. 959, оп. 1, а. е. 128, л. 27). Тогава я сложили в един чувал и я хвърлили във водите на р. Черна. На казаното за нея Вълчо Казалията навел глава и с тих глас отговорил: "Така приказват всички стари хора, но аз не съм бил роден..." (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 22-23). Слушайки ги, отец Григорий не изтрайва и добавя, че той има "Бележник", който е предаван от ръка на ръка в продължение на няколко столетия и който не е виждал бял свят.

Наскоро след този разговор отива в дома на Рада Казалийска, изважда от джубата си стара книга, подвързана с щавена агнешка кожа, обръща към нея изпитателен поглед и пита: "Можеш ли да пазиш тайна?" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 53-55). На утвърдителния й отговор добавя: "Тази книга се води от 1622 г. В нея свегорските монаси са отбелязвали по-важни събития, станали тук в Кръстогорието..." (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 53-55). Накрая отец Григорий допълнил: "В нея е отделено място и за училището, което ти създаде. Твоето име ще се пази во век" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 22).

По предание, записано в "Бележника" от йеромонах Поликарп, през 1622 г. султан Мустафа ІІ издава заповед да се приберат от домовете на местното население всички момчета от десет до петнадесетгодишна възраст, които да се изпратят да учат за ходжи в Цариград, след което да се върнат обратно, за да помагат при потурчването на Родопската област.

Благодарение на това, че Рада Казалийска е успяла да запази преписи от "Историческия бележник", правени при епизодичните й срещи с йеромонах Григорий, както и благодарение на диктуваните на сина й Христо спомени, които попълвали празнините след изгарянето на част от архива й, днес ние можем да научим повече за големите страдания по време на робството, за помохамеданчването на населението в Карстата гора и за издевателствата над мирното население. Тя е съзнавала, че "всяка дума и дата ще е откровение и лъч към тъмната робска бездна..." (Димитров 1968: 12).

В "Историческия бележник" можем да прочетем за различни случаи, станали през онова време, а именно за раждането на двуглавото теле с християнски кръст на корема, което смутило твърде много турците. Те виждали в този християнски символ падането на турската империя. И затова всячески се стремели да убият новородилото се животно. За сто и петнадесет годишната баба Нига, която добавила в разговора си с Юсеин ага, за който стана дума: "Че аз няма да оставя имота си да се гаврят потурченци" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 22).

Рада Казалийска ни оставя писмени документи от живота на местното население: за помохамеданчването в Родопите през ХVІІ и ХVІІІ в., за мъченическата смърт на Висарион, епископ Смолянски, чието светско име е Витан, за посичането на 200 райковци в Каюското дере през 1720 г. Подтикната от осъзнатата нужда да остави история за поколенията, тя започва да води и свои бележки за станалите събития в Родопите. Освен че диктува спомените на сина си, както и предания, чути от по-възрастни мъже и жени, които той старателно записва, тя се е стремяла всячески събраното литературно наследство да достигне до съвременния читател. Така се оформя цялостна картина за жестоките времена, в които са живели българите в тази част на страната ни, която до Балканската война (1912-1913) е била под турска власт.

Когато Ксантийският митрополит разбрал, че поп Григорко работи в полза на българското население - в планината да има четмо и писмо и наставлява в църквите да се проповядва само на български език, той го извикал в Скеча (Ксанти) през 1872 година, където му било напомнено за мисията, с която е изпратен в Родопите, и че трябва да работи само в полза на гръцката патриаршия. Йеромонах Григорий отхвърлил това предложение, смятайки го за непочтено спрямо българите, поради което напуснал Родопите и се завърнал в Атон. На тръгване от Райково бил изпратен до манастира "Св. Дух" от местното население, сред което били Рада Казалийска със съпруга си поп Пантелеймон.

В знак на признателност през 2000 година в кв. "Устово", в съседство с църквата "Св. Никола", родопчани издигат бронзова скулптура на монаха възрожденец, поставил основите на богослужението на български език в Родопите.

Константин Н. Каневски от с. Момчиловци в стихотворна форма изразява благодарността на населението към йеромонаха по следния начин:

Тих, кротък и смирен,
от грехове необременен,
с дар слово надарен,
за нас от Бога бе определен...

(Каневски 2004: 43)

В "Бележника", както посочихме, е запазен подробен разказ и за трагичния край на духовния водач на местното население Висарион, епископ Смолянски: "В царуването на Мехмед ІV (1648-1687) през месец юли 1662 година, когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на българите в областта около Смолян, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха из горите. Турците изгориха черквата "Св. св. Апостоли Петър и Павел", митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха. Те поискаха да заловят епископа, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили убежище и много българи от околните села..." (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36).

Самото присъствие на епископа е силна духовна подкрепа за местното население. В същото време турската власт търси начини и средства да погуби този духовен стълб в Родопите. Решава да го премахне, смятайки, че по този начин по-лесно ще подчини българското население за приемането на исляма. "В ранното утро на 29 юли 1662 година Висарион Смолянски бе тръгнал, придружен от десет телохранители, всички на коне и въоръжени, от Долно Езерово за Горно Езерово. Но ненадейно от засада между къщите на Ревача и воденицата на Сурото излезе голяма въоръжена чета от турци и нови мохамедани. След голям кървав бой заловиха архиерея Висарион и неговите телохранители Момчил Глуховски, Гето Сухарски, Найден Тривински, Дечо Рудински, Белко Мечкаря, Страхил Байчев, Грудю Грачувски, Вълко Гроздански, Стойко Мирчовски и Райчо Раев. Турците им взеха оръжието, вързаха им ръцете отзад и бързо ги закараха в Смолян, защото се бояха да не ги застигне някоя християнска чета и да им отмъсти. В Смолян, по заповед на Абди бей, най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да откупи живота си, като приеме мохамеданската вяра, понеже мислеха, че ако той се съгласи на това, много скоро и останалите християни безропотно ще го последват. Но епископът отказва с думите: "Човек, който има любов към божествената истина, е непоколибим във вярата си; смъртта ще ме направи безсмъртен пред Бога" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36). По-нататък в "Историческия бележник" са отбелязани жестоките мъчения, на които епископът бил подложен. "Турците го съблякоха и оставиха съвсем гол и започнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени клещи, като късаха парчета живо месо от тялото му. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и да иска милост. Кръв ручеше от тоя мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки по тялото, докато епископът падне в несвяст. След като се свести, го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, туриха на главата му нажежена пиростия (тригон за огнище) и се гавреха с него. Но и това не им стигна. Поругаха го пред всички и го развеждаха гол из селото за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне осверипял турчин излезе от тълпата и с остър нож прободе гърдите на епископ Висарион. Той се повали на земята, като изговаряше думите: "На тебе, Боже, предавам душата си, аз се радвам в страданията си и с моята смърт искам да допълня недоимъка в твоята църква" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 87-91). Освирепелите турци помислиха, че той говори нещо обидно за тях, затова злобно се нахвърлиха върху него с камъни - обезобразиха го и тялото му направиха на пита. Турците заповядаха на телохранителите на епископа да изкопаят гроб в една градина, близо до хорището (мястото за хоро) в Смолян, там заровиха трупа на епископ Висарион Смолянски. Така на 29 юли 1662 г. в Смолян умря мъченически епископ Висарион.

Всяка година на 29 юли Българската провославна църква отбелязва този ден в богослужебните храмове с отслужване на тържествена литургия, на която се пее следния тропар: "Днес празнуваме паметта на светилника на нашата земя и с любов възхваляваме страдалеца - той посрами злобата на безумните и верните в благочестието утвърди; нему с ликуване зовем: "Радвай се, отче наш Висарионе, молитвениче на българския род".

И пак в "Историческия бележник" четем, че на 8 юлий 1720 г. в местността "Поляние" е бил обесен енорийският свещеник на село Езерово, йеромонах Варлаам Светогорски.

В "Бележника" се разказва още, че през 1720 г. в Райково е живял ходжа на име Селим, известен с жестокостта си над българското население. Дошъл от Анадола, задачата му била да подчини по-будните българи, като ги накара да приемат мюсюлманската вяра, което би му дало правото да укрепи и засили властта над мирния народ. За да постигне целта си, решил да използва чудовищни средства в името на Аллах и султан Ахмед ІІІ. В едно от поредните си донесения уверявал султана, че българите в Райково не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват и пречат за помохамеданчването на населението от Родопите. В отговор султанът наредил непокорните да бъдат жестоко наказани. Получавайки заповедта, Селим ходжа това и чакал, за него дошъл часът на разплатата. Събрал насред селото двеста българи и им съобщил нареждането, добавяйки ехидно, че единственото условие да се спасят, е да се откажат от вярата си, знаейки, че голяма част от мъжете, ако не и всички, не ще приемат подобна "чест и внимание" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп.1, а. е. 36, л. 93). А това за него бил единственият ключ към по-голяма власт и сила. Макар и да е изминал половин век от мъченическата смърт на епископ Висарион Смолянски, родопчани добре разбирали, че и тях ще ги сполети същата участ. Силата на поробителя била да унищожава и убива. Райковци не се съблазнили нито от обещанието за добра служба, нито от личното покровителство, с което ги примамвал ходжата. Поради отказа им били заобиколени от турска войска, водена от ходжата, и избити на 8 юли 1720 г.

В Тропара (църковен химн) на подготвената служба за българските новомъченици се възпява техният подвиг: "Первенцы райского погория кровию осветите стоны селения нашего, мужески Христа пред зверноравныем исповедающе агарянами, тем же яко сугубосотное ликостояние пред престолов Божиим о нас, пречуднии, молится Христу" (Тропар 1997: 12-18). На новобългарски текстът гласи: "Първенци на райковското погорие, с кръвта си осветявате нашите житейски тревоги. Мъжествено Христа изповядвахте пред зверските изповедания на агаряните, ето защо за вашето светло представяне пред престола на Бога ние се молим на Христа".

Въпреки жестокостите населението на Смолянска област не се поддало на униние, а напротив. По неписаните човешки закони жестокостта поражда жестокост. Започнало сформиране на чети за отпор и отмъщение. На следващата година, на втория ден след църковния празник голяма Богородица (Успение Богородично) през м. август, събралите се чети влезли в Райково откъм манастира "Св. Атанас", предвождани от войводите Мирчо от Райково, Дойчин от Райково, Стоян от Очиново, Велко от Левочево, Витан от Кутлово, Вълкан от Пещера, Чило от Петково и Дельо от Беловидово.

По обедно време те заобиколили селската джамия, хванали Селим ходжа и всички, които участвали в избиването на българите, и им отмъстили по същия начин. Заловеният ходжа като главен виновник набили жив на кол и го поставили за назидание на същото място, където са били избити райковци.

Местното население не е заличило от паметта си спомена за жестоко избитите си съселяни. Той живее и се предава от поколение на поколение. На 8 юли 1995 г. жителите на планината издигат мемориален параклис "Вси светии" в близкото Каюско дере. На освещаването му заупокойна молитва отслужва Пловдивският митрополит Арсений в съслужение със свещеноиконом Михаил Михайлов и архиерейския наместник отец Живко Желев от църквата "Св. Неделя" на Райково, както и отец Георги от църквата "Св. Георги" в Смолян в присъствието на много жители от града и района. Това високоблагородно начинание е още един израз на преклонение пред големия подвиг на посечените мъченици за вярата Христова. В тяхна памет известният родопски поет Никола Гигов посвещава своята "Балада за възкресението":

Ако кръвта им може да рисува -
от светлина ще бъде този храм
и не парижки, а родопски Лувър
аз искам чрез светците да ви дам.

Ако очите някак оживеят -
камбаната сама ще зазвучи.
И ние плачем, а дедите пеят,
защото има български очи.

Ако разперят храбрите си пръсти -
ще ни прегърнат с тръпка за чеда.
И всички до един ще се прекръстят -
загинали за наш'та свобода!

Ако сърцата могат да забият -
Родопа ще възкръсне със Момчил.
И техни живи образи сме ние,
да, ние носим техните очи!

О, българи! Възкръснаха дедите!
С посечени чела стоят до нас.
И ние си преглъщаме сълзите,
за да запеем със камбанен глас!

(Гигов 1995)

Как можем да разберем силата на вярата в Христа на тези мъже, които умират за нея, ако не си спомним думите на митрополит Йоасаф Бдински от "Похвално слово за св. Филотея": "Съжалявам те, о, църкво, съжалявам те поради това неочаквано разорение!" Те са отправени в момент на силна болка по повод падането на Търново под турска власт.

В "Бележника" подробно е описан и случаят със семейството от Долно Райково, в което живели Смилян и жена му Лиляна с двете си деца Милян и Милица. Когато турците започват събирането на момчета, от Ахъчелебийската каза е взет и Милян. Докато баща му само стискал зъби от мъка и гняв, много сълзи пролели майка му и сестра му Милица. Минали години. Един ден Милян се завърнал в родното си село, но вече като ходжа. Портите на родния му дом били затворени за него. Колкото и тежко да е било на баща му, той не пожелал да приеме единственото си мъжко чедо. Тогава между тях застава Милица, неговата сестра. Обичта й към брат й е толкова силна, че накарала Милян да захвърли турската чалма, за да бъде простен и приет от родителите си. Само че общата им радост не била задълго. Научили за случилото се, турците обкръжили къщата и заловили Милян. И за назидание убили момъка, а Милица повели към Смолян да я правят млада ханъма. В отговор на издевателствата бащата събира дружина съселяни и успява да отърве Милица. Те никога повече не се завръщат по домовете си, но и не прощават на насилниците.

Съдбата на Милян и Милица е само един щрих от постоянните издевателства на турската власт над мирното население.

Тежък период за българите родопчани е и времето при управлението на султан Махмуд І, който довел от Мала Азия голям брой турско население, което гонело от домовете българите и се настанявало в тях, като им отнемали животните и храната, а имало случаи, когато им вземали и децата за наемни работници.

Несъмнено турското робство е най-тъмната страница в историята на българите. Заедно с това трябва да отбележим, че именно през този период на робство се раждат и най-светлите личности в нашата история. Не случайно мнозина от тях са получили определението водачи на своя народ.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Гигов 1995: Гигов, Никола. Балада за възкресението. // Родопски вести, 13 октомври 1995.

Гигов 2001: Гигов, Никола. Забравена-незабравима. // Родопски вести, 2001.

Димитров 1968: Димитров, В. Първата родопска учителка. // Родопи, 1968, № 5.

Каневски 2004: Каневски, Константин Н. //Чудотворното аязмо и параклисите в Момчиловци. София, 2004.

Маринов 1943: Маринов, Петър. // Из черковно-общественото минало на Смолянската околия. София, 1943.

Писахме 1984: Писахме да се знае. Преписи и летописи. Съставители В. Начев, Н. Ферманджиев. София, 1984.

Тропар 1997: Тропар (църковен химн). // Православно слово, 1997, № 5/6.

 

Държавен архив - Смолян:

ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 22-23.

ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 53-55.

ф. 463 К, оп. 1, а.е. 36, л. 22

ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 87-91.

ф. 463 К, оп.1, а.е. 36, л. 93.

 

Държавен архив - Пловдив:

ф. 959 К, оп. 1, а. е. 128, л. 27.

 

 

© Мария Антонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.10.2008
Мария Антонова. Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Мария Антонова. Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Смолян: Зеа-Принт ЕООД, 2008.