Мария Антонова

web

Сутринта на 20 ноември 2009 г. група от четиринадесет души се събрахме пред столичния храм "Свети Седмочисленици" с желанието да посетим предложения от презвитера Валентина Кантарджиева маршрут. Преди да тръгнем о. Валентин ни събра в храма, за да се помолим за успешно и благодатно пътуване, поръси ни със светена вода и ни изпрати до микробуса, с който щяхме да пътуваме.

Най-напред ни предстоеше да посетим манастира "Свети Спас". Той се намира в подножието на Стара планина на километър северно от гр. Сопот и на 19 км от Калофер. Наближаваше обед, когато пристигнахме. В двора ни посрещна кучешки лай, а някъде между дърветата възрастна жена помиташе падналите есенни листа.

Дворът на манастира "Свети Спас"

Разбира се, нашето желание беше най-напред да влезем в храма. Когато човек се озове вътре, не може да не забележи отдясно до вратата големия текст, разказващ историята на храма. От него посетителят разбира, че възникването му се свързва със средновековната крепост Копсис, която през 20-те години на ХІV в. е била столица на местния владетел Войсил. Смята се, че манастирът е наследник на разрушения през ХІ-ХІІ в. храм "Св. Троица". По време на турското робство манастирът е бил разрушаван неколкократно. В началото на ХІХ в. в него се е развивала активна просветна дейност. Имало е килийно училище и певческа школа. Тук е издаван и сатиричният вестник "Остен". В манастира се срещат Неофит Рилски и копривщенският чорбаджия Вълко Чалъков, за да договорят откриване на училища в Копривщица и Пловдив, а през 1828 г. игуменът Пантелеймон от Клисура прави препис на "История славянобългарская". Интересно беше да научим, че в този манастир на 7 декември 1858 г. Васил Иванов от Карлово става дякон, известен по-късно с името Васил Левски.

Запазените стенописи в олтара са дело на зографа Георги Данчов, а днешните стенописи са на пловдивски художници. До южната стена на църквата се вижда голяма камбана, лята в Крайова през 1873 г., дарена от граждани на Сопот, които днес живеят в съседна Румъния.

По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) манастирът е опожарен, като в двора му са били избити много мъже, жени, деца и старци, бягащи от града, търсейки спасение в светата обител. Не е пощаден и манастирът. Като по чудо се запазва само олтарната част от него. На следващата година игумен на манастира става Рафаил, който благодарение на дарения успява да възстанови храма в днешния му вид. Гробът на този монах, свързал завинаги името си с манастира, се намира зад абсидата на храма.

Слънцето преваляше и макар да ни се искаше да разгледаме по-подробно двора или да поговорим с възрастната жена, трябваше да бързаме за метоха "Въведение Богородично", намиращ се в централната част на града. Влизаме през голяма дървена порта в обширен двор. Насреща ни е църквата "Св. св. апостоли Петър и Павел".

Камбанарията на църквата "Св. св. апостоли Петър и Павел"

Строена е през 1846 г. от брациговския майстор Никола Траянов. След турските изстъпления през 1877 г. останали да стърчат само стените й. През 1879 г. е възстановена в първоначалния й вид. Тя е с висок таван и балкон, който заема цялата й вътрешна част. В централната част на храма се намират местата на певците, над които е поставен фенер, придаващ й очарователен и мистичен вид. И столовете за миряните, и тези на певците, както и подът, са от дърво, боядисано в сив цвят.

И в тази църква свещниците са далеч от олтара. По-късно щяхме да разберем, че всичко това е по нареждане на Пловдивския митрополит Николай с цел да не се опушват стенописите и захабяват олтарните икони. Приемаме предупрежденията с разбиране.

Пътят ни минава през двора и се спускаме по стълбите към някогашния Девически манастир "Въведение Богородично". Стъпили на калдъръма, виждаме отдясно дебела лоза, до която табелка показва, че е на 350 години. Стъблата й са все още зелени, т.е. тя продължава да дава плод.

Лозата

Възрастната жена, представила ни се за Мария, ни събира в двора под дърво с особен плод, за който каза, че носи името райска ябълка (такава, но друг сорт щяхме да видим на другия ден в Калоферския девически манастир, но в много по-голям размер и с оранжев цвят). Тук научихме, че девическият манастир е основан от монахиня Сусана през 1665 г., а според някои предположения годината е 1404. Бил е построен близо до Хилендарския метох и след изгарянето му от кърджалиите през 1794 г. названието метох се пренесло върху девическия манастир, без да е бил такъв на някои от манастирите наоколо. Нашата екскурзоводка ни обясни още, че в запазената от опожаряване жилищна сграда с чардаците от ХVІІІ в. в приземния етаж е била килията на игуменията на метоха Христина, а под нея се намирало скривалището на Васил Левски. В горната част на сградата се помещавало килийното училище, което съществувало до 1850 г., в което се е учила Неделя Петкова, по-късно първа българска учителка.

След всичко казано, се насочваме към малката църква, която датира от ХVІІ в. Тя е уникална по своята архитектура с това, че е полуподземна, т.е. половината е под земята, а другата половина е над нея. Такива са били изискванията на турската власт по онова време, българските църкви да не стърчат много над земята, т.е. конаците трябва да са първото нещо, което човешкото око трябва да види отдалече в едно селище. Интересното тук е живописта на "царския ред" на иконостаса.

Уважението, което изпитахме към живота на игумения Христина, ни отведе до гроба й, намиращ се отстрани до малката църква. На каменната плоча е издялан следният текст: "Монахиня Христина Василева р. през 1806 г., а от 1856 е игумения на манастира. От 1869 г. е укривала Васил Левски. Зверски заклана от башибозуците през юлий 1877 г.".

С тъжния поклон към паметта на тази жена завърши посещението ни в метоха "Въведение Богородично".

Гробът на игумения Христина

Предстоеше ни пътуване към Калоферския девически манастир "Св. Въведение Богородично". Когато пристигнахме там, вече се свечеряваше, но вечернята служба все още не беше започнала. Влязохме в храма "Въведение Богородично". Вълнувах се много, тъй като бях чела твърде много за метосите - Горен и Долен на Девическия манастир, а сега вече бях в двора на манастира, където през 1905 и 1906 г. монахиня тук е била Рада Казалийска, първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Манастирът се намира на 60 км от Пловдив. Основан е от рилския монах Доротей. Три пъти е опожаряван до основи - при кърджалийските нападения през 1799 г. и през 1804 г. През 1819 г. е възстановен, като през 1862 г. с дарения от Русия е построена и настоящата църква. През 1877 г. по време на руско-турската война манастирът отново е опожарен, като в църквата са избити много мъже, жени и деца.

Потърсихме игуменията Валентина Друмева. Оказа се, че е при децата от неделното училище, на които им предстоеше изповед. Докато ние с Валентина Кантарджиева се снимахме с монахиня Валентина и децата, от стаята на свещеника се появи едно хубаво момиче на около 12-13 г., което с огорчен глас поиска отново да повторим снимката, за да е и то до монахинята.

Като дар на неделното училище носех "Буквар на вярата", "Светлоозарени слова" и "Покайни стихове" от Доростолския митрополит Иларион. Монахинята ги прие с радост и веднага в отговор ме попита, коя книга бих искала да ми подари. Знаех, че e написала над 12 книги и без да се замислям, си пожелах "История на Калоферския девически манастир "Св. Въведение Богородично" и метосите в Калофер", издадена от Зографския манастир през 2003. След службата, на която се извърши и петохлебие, бяхме поканени на вечеря. Понеже беше петъчен ден, вечеряхме бобена супа със зеле и супа от леща, разбира се, сготвени без олио. Дали защото бяхме изморени, или домакините се бяха постарали, така хубаво ни се услади постната вечеря, че само срамът ни спираше да не си поискаме допълнително. След службата отново се отправихме за гр. Сопот, където нощувахме, и рано сутринта бяхме отново в манастира на празничната Божествена литургия послучай храмовия празник. Непрекъснато прииждаха хора. Някои казаха, че са дошли с три автобуса и са от Неврокопска епархия. Монахините от манастира бяха заети с празничните задължения, но затова пък ние имахме възможност, преди да започне литургията, да разгледаме книгите, които бяха поставени на хубави етажерки в храма. Там имаше книги не само от игуменията, там дори можеше и студент или семинарист да си намери подходящ учебник за изпит. Особено преобладаваха книгите за монашеството. Имаше и две книги за епископ Нектарий Егински, духовният закрилник на монахините. Да не говорим пък за големия брой иконки на Св. Богородица, Иисус Христос и различни светии. Всичко това придаваше на храма и дошлите хора празничност и усещане за сигурност и духовност.

Когато литургията започна, в храма вече нямаше място. Някой каза, че дворът пред храма е пълен с народ.

Към 13 часа всички дошли бяха поканени на обяд в голямата трапезария. Личеше по всичко, че монахините искаха да нахранят всеки почел ги заради празника им.

На сбогуване с монахиня Валентина отново искахме автографи, отново си правехме снимки за спомен и разделяйки се, си обещахме, че ще се видим скоро.

Предстоеше ни да посетим последната църква от нашия маршрут, а именно руският храм-паметник "Рождество Христово" край гр. Шипка. Още с насочването на микробуса към града, видяхме огрените от слънцето златни кубета на храма. Строежът е започнал през 1885 г., по инициатива на съпругата на ген. Скобелев Олга Скобелева, като строителството му завършва през 1902 г. и на 28 септември същата година е открит в знак на признателност към българските и руските войни, дали живота си за освобождението на България от турско робство (1877-1878).

Храм-паметника "Рождество Христово" в гр. Шипка

Изграден е по проект на руския арх. А. Томишко и е осветен от Старозагорския митрополит Методи в съслужение на руски и български свещеници. В криптата са изградени 34 мраморни плочи с имената на загиналите във войната и 17 мраморни саркофага с костите на загиналите. В камбанарията има 17 камбани, като само едната от тях тежи 12 тона. Всяка сутрин и вечер звънът им се разнася из околността, напомняйки за героичните подвизи.

Години по-късно, през 1957, е извършена външна реставрация на храма, което показва грижата на руската държава към тази светиня. По повод 125-годишнината от великата победа през 2003 г. е реставриран отново със средствата и труда на балтийски строителни компании.

С това посещение и поклонение пред паметта на загиналите герои завърши нашето пътуване по светите места на част от храмовете в епархиите.

© Мария Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2010, № 7 (128)