КЛИМЕНТИНА ИВАНОВА - БЕЗ ВИНА ВИНОВНА
Спомен за едно изселване

Мария Антонова

web

През ранната пролет на 1973 година от столицата в Дулово бе изселена Климентина Иванова - тогава н.с. в института за литература на БАН, а днес професор по старобългарска литература в СУ "Св. Кл. Охридски".

По повод нейното изселване в малкия град се разказваха невероятни легенди, макар че хората бяха свикнали с новодошлите по този необичаен начин.

Бях чувала, че тук са били изселени родителите на Ани Крулева. През 1991 година тя бе прокурор в Софийска градска прокуратура. За тези тежки години тя писа във в. "Демокрация". В града ни са били изселвани съпругата на Райко Алексиев Весела, Александър Сталийски - бивш министър на отбраната по време на правителството на Филип Димитров, д-р Рашко Рашков - по-късно депутат във Великото народно събрание, дъщерята на проф. Михаил Арнаудов Златка и навярно още много други, които аз не познавам или за които не бях чувала. Със сигурност обаче знаех, че в района на Дулово, в селата Ножарево, Босна, Черковна, Черник и др. бяха изпращани "инакомислещи".

Тогава властимащите гледаха с други очи на тези хора. За тях, а и за по-голяма част от населението на града ни, те бяха хората, които "рушат устоите на държавата", "врагове на народната власт" и какви ли още не.

С Климентина Иванова се запознах няколко месеца след нейното пристигане в малкото ни градче. Бе започнала работа в счетоводството на тогавашното средно политeхническо училище "Георги Кирков". По това време работех по комсомолска линия с ученици. Много скоро след нейното пристигане в Дулово бях повикана в тогавашното Районно управление на МВР за обяснение. Трябваше в писмена форма да отговаря на два въпроса, а те бяха: откога познавам Климентина Иванова и какво ме свързва с нея. На подадения лист с химикалка от служителя на МВР трябваше да напиша трите си имена, адреса и домашния телефон. Накрая в десния ъгъл се подписах, а в левия записвах датата. Подобни обяснения бях привиквана да давам веднъж в месеца, макар че по съдържание всички бяха еднакви. Трябва да отбележа, че към мен никой от Районното управление не се е държал грубо и не са ми били поставяни определени задачи. Обвиненията към мен бяха, че съм знаела къде е в момента съпругът й, че съм била тяхната връзка и какви ли не още подобни измислици, на които трябва да призная, не отдавах кой знае какво значение. Бях млада, на около 22 години, и се притеснявах само от това, че ме обвиняваха неоснователно, с една дума, честолюбието ми бе засегнато. А подхвърляните в пространството обвинения идваха от първия секретар на градския комитет на партията. За малкия град изреченото от нея бе от последна инстанция. И по-безхарактерните и разбира се, не на последно място - подмазвачите, подемаха и разпространяваха подадения им слух. Години по-късно Климентина ми каза: "Видях си досието, само ти не си писала нищо лошо за мен".

Спомням си, веднъж бях повикана в партийния комитет. На тази среща първият секретар на градския комитет "хвърли" в лицето ми всички занимаващи я въпроси около Климентина Иванова. Навярно информацията, която имаха тогава, беше недостатъчна и искаха от мен да научат нещо повече. През цялото време на пребиваването на Климентина в Дулово не бях я питала поради какви причини е изселена или пък каквото и да било. Това не ме интересуваше. Наскоро след поверителния разговор ни заведоха на стрелба с автоматично оръжие. Залегнала до една колежка, за която знаех, че е близка със семейството на партийната лидерка, целейки се в мишената й казах: "Ако сега отсреща е другарката Гроздева, сигурно ще я улуча". Добре разбирах какви последствия ще имат върху мен изстреляните ми думи, но какво пък, защитавах една жена, в която вярвах, че няма никаква вина за положението, в което я бяха поставили. На другия ден, още с влизането в стаята ми, чистачката ми каза, че рано сутринта са звънели от партийния комитет и трябва веднага да отида при първия секретар, явно тя не беше спала цяла нощ - дошла бе твърде рано заради мен. Влизайки в кабинета й, стана от мястото си и ми посочи фотьойла в ъгъла. По израза на лицето й видях едва сдържан гняв. Попита ме искам ли кафе, на което отказах. "Тогава ябълка - посочи тя големите сочни плодове". Отказах и на тази покана. "Не зная дали баща ти е казвал, но ние сме роднини, макар и далечни. Защо не дойдеш някоя вечер у дома да си поговорим, да ми разкажеш как живеете, как са братята ти, имате ли нужда от нещо". Отговорих й, че зная за нашето далечно роднинство, че както родителите ми, така и братята ми са добре. Изведнъж най-неочаквано попита: "Колко точки имаш вчера на стрелбата?" Аз се усмихнах и й казах, че вече знам защо съм тук. Тя само отговори с "да" и се запъти към стола зад голямата дълга маса. Така мълчаливо се разделихме. Това беше моето първо и последно влизане в кабинета й.

Климентина продължаваше да идва у дома, аз също ходех при нея. Отначало живееше на ул. "Ал. Стамболийски", но по-късно й разрешиха да се премести в друга квартира на улица, съседна с нашата. Това й позволяваше по-често да ни посещава и да стои у дома по-дълго.

През лятото на 1974 година от Шумен при нея дойде проф. Елка Константинова. Тогава тя беше хоноруван преподавател в Шуменския педагогически институт. Понякога се питах как тя, единствена от столицата, можеше да идва при Климентина. Как нито веднъж, когато ме викаха в милицията (сега полицията) и отговарях писмено на едни и същи въпроси, не ме попитаха за нея, а тя идваше твърде често...

Аз продължавах често да пътувам до София. Мен нямаше кой да ме ограничава в срещите ми. Посещавах леля Радка - майката на Климентина, пенсионерка, бивша учителка по география в Първа девическа гимназия. Посещавах и Блага Димитрова, която живо се интересуваше за здравето й и дали може да работи над ръкописите си. По-късно със смях Климентина казваше, че това са й били най-плодоносните години: "Такова спокойствие, такава тишина никъде другаде няма". А приятелите й в София се тревожеха. При едно от поредните ми идвания майка й ми разказа следния случай: "След изпращането на Климентина в Дулово служители на милицията дошли за обиск. Още с влизането започнали да свалят книгите от библиотечните шкафове, прелиствали ги и небрежно ги хвърляли на пода. В една от тях намират паспорта й, който ползвала за отбелязване на страниците на книгите, които чете. Около тревогите си с Климентина не се сетила повече къде може да е личният й документ и затова си извадила нов. Служителят й поискал паспорта. Той държал книгата разтворена, но тя, смутена, не видяла, че документът й за самоличност е между страниците. Ха сега, иди обяснявай, защо имаш два документа. Така, макар и с мъмрене, й се разминало.

Интересна жена беше майка й. Чувството й за хумор беше свежо, непринудено, създаващо настроение. Не й беше леко на леля Радка: дъщеря й и зет й, та и другият зет - извън страната. Другата дъщеря, изселена далече, на другия край на България, при неизвестни за нея условия на живот. Тя беше изкупителна жертва. Трябваше да има виновен. Такъв беше принципът. Всичко това доста я беше натоварило психически.

При поредното ми отиване в София една вечер останах да нощувам у нея. Леглата ни бяха разположени успоредно. Аз, изморена от пътя (през нощта пътувах с влак), си легнах рано. По едно време чувам леля Радка да казва молитвата "Отче наш" и допълва: "Господи, Господи, защо не ме прибереш". След което си ляга. Тишина. По едно време в просъница чувам скърцане на легло и долавям думите й: "Не, недей, Господи, май още ми е рано, живей ми се". Поглеждам, тя станала и се кръсти.

През един студен зимен ден на 1976 г., такива каквито само в Добруджа има, връщайки се от Силистра с автобус, пълен с ученици, снегът ни затрупа между Силистра и Алфатар. Добре, че преди да тръгна с учениците, казах на колежка от Силистра да съобщи на дежурния в Общинския съвет в Дулово, че ако до един час не пристигнем, да изпратят снегорини да ни търсят.

Така и стана. След като излязохме извън Силистра и автобусът пое пътя по равното шосе, то вече беше покрито със сняг, а шофьорът не можеше да различава истинския път. Всичко беше побеляло. Разпознавахме пътя само по закъсалите коли. Бурята кършеше клони, навяваше преспи. Полето наоколо беше бяло.

С влизането ми вкъщи, премръзнала, изтупвайки дрехите си от снега, майка ми каза, че Климентина спешно е заминала за София с нощния влак, който тръгнал може би не повече от ½ час, преди да си дойда.

По-късно научих, че в София пристигнал акад. Дмитрий Лихачов и от акад. Петър Динеков научил къде е Климентина, след което въпросът бил поставен пред Людмила Живкова. Разбира се, службите веднага се задвижили. Така тя пристига по извънредни обстоятелства в столицата при книгите, приятелите и при самотната си майка.

17 октомври 2003 г.

© Мария Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.01.2010, № 1 (122)