Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "БЛАГА ДИМИТРОВА. ДНЕВНИК НА ЕДНО ПРИЯТЕЛСТВО"

Мария Антонова

web

Когато наш близък си отиде от този свят, роднини или приятели се заемат да пишат спомени. Неведнъж и аз сядах да пиша, но усещах, че си причинявам неописуема болка!

Разтворех ли дневниците си, в съзнанието ми изплуваше и най-малкият детайл от срещите и разговорите с Блага Димитрова, които се превръщаха в настояща среща и не можех да продължа.


Блага бe невероятен човек. Обичаше искрено и всеотдайно така, както само тя можеше да обича. А още по-щастливи бяхме ние, нейните приятели, дарени с обичта й. Не случайно, в един прекрасен ден получих автограф с текст: Марийче, ти си ангел - пазител на тишината в душата ми!"

 

 

На дъщеря ми Блага

Ден първи

Мария Антонова. Блага Димитрова. Дневник за едно приятелствоСама идвам и сама ще си отида.

Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими.

Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция.

Гледам света отвисоко с освободени очи...

Ден втори...
Ден трети...
Ден четвърти...
Ден пети...
Ден шести...
Ден седми...
Ден осми...
Ден девети...

Ден десети

Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна. Сама дойдох и сама си отивам...

Започвам книгата с кратък откъс от дневника на героинята от романа "Отклонение" на Блага Димитрова, защото той е причината да я познавам в продължение на тридесет години.

С нея се запознах най-напред задочно чрез писмото, което бях й изпратила по повод прочитането на книгата "Отклонение", второ издание, излязла през 1973 г., а по-късно по неин сценарий бе филмирана. В него главните роли се изпълняват от големите артисти Невена Коканова и Иван Андонов, за съжаление, днес покойници.

През 70-те години на миналия век тази книга се четеше от много млади хора, които въздишаха, прелиствайки дневника. Знаеха го наизуст. Четейки я, влюбените момичета свързваха своята несподелена любов с тази на героинята и я приемаха за своя съдба. Авторката пък ставаше любима съучастничка на техните мисли и чувства и те търсеха всичко, което излизаше из под перото й.

Докато чаках отговор от Блага Димитрова, се наложи да пътувам, макар и за седмица, до съседна Румъния. Върнах се, но мисълта за очакваното писмо не ме напускаше. И то не закъсня.

 

1974 година

2 май 1974 г. (четвъртък)

Днес получих писмо от Блага Димитрова, придружено със стихосбирката й "Импулси" (1972). В него ми пишеше за Климентина Иванова: "Тя е способна литераторка - занимава се със стара българска литература и работеше в Института по литература към Българската академия на науките. Ако смятате, че това е във Вашите възможности и сили, облекчете с нещо съдбата й, посетете я".

Блага завършваше писмото си с думите: "...струва ми се, че това е една от достъпните форми на хуманизма - да помогнем на ближния си, след като е невъзможно да помогнем на човечеството. Когато укрепна, сигурно ще дойда".

Набрах от градината букет момини сълзи и отидох да видя Климентина и да се запозная с нея. Разказах й за писмото: "Щом и Блага се е ангажирала с мен, значи, не съм сама" - отговори зарадвана тя. Вървях към дома си с мисълта, че на човек не му трябва много, за да живее с надежда и упование в бъдещето.

Сега си мисля, че аз и моето семейство направихме всичко, което позволяваха силите ни в онези години, за да облекчим дните на Климентина - без вина виновна, изселена в най-северния град на страната ни.

Колко много се радвах тогава! Бях получила отговор на моето писмо, а заедно с него и стихосбирка с автограф. Този неин жест преобрази живота ми. Дни наред бях изцяло погълната от собствената си радост. Оттогава помня стихотворението Жажда. Вероятно е написано под влияние на мислите около болестта на баща й. Бях го научила наизуст и години наред често си го повтарях, без да знам, че точно когато тя ще има нужда от последната чаша с вода, аз няма да съм до нея.

Жажда

Когато умирам,
ще има ли една ръка наблизо
да ми протегне чаша със вода
с последната най-жадна глътка?

Неистово ще шепна,
ще викам, ако имам още сила,
за капката едничка и огромна,
побрала цялата вселена.

Коя ръка ще ми я поднесе
до устните ми, прегорели от живот?
На майка ми грижовната ръка
затисната ще бъде под земята.

А жадните ръце, които днес
към мене се протягат да ме галят,
ще се отдръпнат дотогава - къси,
нестигнали до страшната ми жажда.

Дори и малката ръчица,
в която бих преляла мойта кръв,
ще порасте и надалеч от мене
неутолима ще посегне към света.

И все по-нежно се заглеждам
в ръцете непознати, уморени.
Една от тях към моя смъртен вик
налята чаша може да протегне.

1965, София

Сега, връщайки се близо четиридесет години назад, виждам невероятно съвпадение - писмото бе написано на 30 април, а аз го получих на 2 май в късния следобед. Точно колко е бил часът тогава, не помня. Но през целия си живот ще запомня, че Блага беше приета в Института за бърза и неотложна медицинска помощ "Пирогов" на 30 април, в тежко състояние, а на 2 май в 16,20 часа почина.

В този своеобразен разказ е необходимо да следвам пътеката, която Бог ми отреди в хубавото ни приятелство. Защото, каквото и да съм чела за приятелството между хората, с годините се убедих, че то е дар от Бога.

Блага завършваше писмото си с думите: "Ако желаете, пишете ми нещо повече за себе си. Когато оздравея, сигурно ще дойда". Явно, тя го бе написала в болничната стая в "Пирогов", където беше прекарала тежка операция.

Знаех, че в района на Дулово е било изселено семейството на Ани Крулева. През 1991 г. тя беше прокурор в Софийската градска прокуратура. По-късно за тези тежки дни Крулева писа във в. "Демокрация" под заглавие - "Писмо до един мой стар познат", 1991 г., бр. 245. Писмото... е впечатляващо: "...след това ме "евакуираха" при майка ми. Не бях я виждала повече от година. Успокоявах баба, че ще я позная. Когато ме качиха на влака, близките ни тайно се надяваха, че ако е с дете, няма да посегнат на нея, че ще спася живота й. Когато пристигнах, се затичахме между релсите една срещу друга. Нямаше по-щастливо дете от мен. Бях видяла, че баща ми е жив. Имах и майка. Вечер коленичех и се молех: "Боже, Господи, дай на майка, дай на татко здраве, сила и живот..." (из "Молитва" на Иван Вазов). "Никой не смееше да говори с мен. Но когато се стъмваше, и българи, и татари, и турци оставяха по някой къшей хляб или парче диня пред вратите ни, отделен от сиромашката храна на децата им. Благодарение на тях оцеляхме...". За съжаление, малко след като завърших книгата, прочетох в пресата, че Ани Крулева е починала от рак, в столицата на Хърватия Загреб.

В Дулово са били още съпругата на художника Райко Алексиев - Весела, Александър Сталийски - министър на отбраната в правителството на Филип Димитров, д-р Рашко Рашков, по-късно депутат във Великото народно събрание, дъщерята на проф. Михаил Арнаудов - Златка, и още много други.

След като получих писмото, позвъних в дома на Блага. В телефонен разговор със съпруга й разбрах, че тя все още се възстановява и тъй като той не знаеше кога ще бъде изписана, предложи, ако желая да я видя, да отида.

И така, според уговорката на 2 юни 1974 г. на обяд бях в ресторант "Стадион", който се намираше на ъгъла на бул. "Толбухин" (днес бул. "Васил Левски") и ул. "Граф Игнатиев" (сега ресторантът не съществува). Там ме чакаха Йордан Василев и проф. Елка Константинова (по онова време тя бе хоноруван преподавател в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"). След обяда проф. Константинова ме заведе в дома си да си почина от пътя, а и да стане 15,30 часа. По това време съпругът на Блага трябваше да дойде и заедно да отидем при нея.

Много ясно си спомням тази наша първа среща. Когато влязох в болничната стая, застанах до вратата, нямах сили да направя крачка напред. Блага любопитно ме наблюдаваше, след което каза: "Мария, самолетът е пристигнал в 11 ч., аз проверих. Къде беше досега? Дълго те чаках!". Въпросът й ме накара да се окопитя. Приближих се до леглото й, наведох се, взех ръката й в своята и я целунах. Тя задържа моята и каза: "Наведи се да те целуна така, както аз искам", след което ми благодари, че съм дошла "от другия край на България", за да я видя!

Така започна нашето многогодишно приятелство. В късния летен следобед разговаряхме за моя град, за хората и, разбира се, за Добруджа. На въпроса дали чета Елисавета Багряна, отговорих, че в училище, когато ни преподаваха творчеството на поетесата, преподавателите ни отделяха време от часа, за да ни разкажат за вината й относно процеса срещу поета Никола Вапцаров. Вероятно такава е била наредбата отгоре. Вапцаров го нямаше, но виновни за неговата смърт трябваше да има. И не кой да е, а негов събрат по перо и то най-добрият, за да се съобразява какво и как ще пише, къде и какво ще говори. С една дума искаш или не - ще следваш партийната повеля.

По това време тя със съпруга си подготвяше биографичната трилогия за Елисавета Багряна и навярно моето мнение бе интересно за нея. Блага каза, че не е точно така и добави: "Навярно ще имаме време да поговорим за това".

Вечерта влакът за Дулово тръгваше в 18 часа. Преди да се сбогувам, тя ме загледа продължително и попита: "Само да ме видиш ли дойде?". Отговорих й утвърдително. Отново се наведох, целунах ръката й и обещах да й пиша. Преди да изляза, добави, че в продължение на една седмица пиесата й "Необичайна среща" (по-късно я преименува на "Нечакана среща") ще гостува на варненска сцена и тя ще бъде там. Вероятно имаше желанието и аз да отида, тъй като Дулово е близо до Варна.

Предстоеше ми дванадесетчасово пътуване с влак. Бях въодушевена и радостна от срещата. А можеше ли да бъде обратното? Чувствах се щастлива, че можах да видя поетесата, която много обичах. Вечерта застанах до прозореца на купето и дълго наблюдавах нощна София, докато се скри от погледа ми.

Първата ми грижа, когато се прибрах у дома, беше да й напиша писмо, да й разкажа за пътуването си. Пишех й всяка седмица. Вероятно съм осъзнавала, че малкият град няма да ми даде нищо повече от ежедневните задължения: на работа, у дома и обратно. Публикувах в седмичния вестник "Дуловска искра" или в окръжния вестник "Силистренска трибуна" стихотворения или т.нар. тогава "дописки", но това не беше достатъчно за младата ми душа, изпълнена с мечти и стремежи за нещо по-различно и по-стойностно. Във всички случаи ми е липсвала духовна близост. По-късно, когато вече бях в София, усещах, че Блага създаваше необикновена атмосфера на спокойствие и топлота около себе си, която ме караше да я чувствам все по-близка.

 

10 октомври 1974 г. (четвъртък)

Въпреки скорошното тежко заболяване, Блага дойде в Дулово да види не само мен и моите родители, а и Климентина. Тук трябва да разкажа едно неприятно изживяване преди идването й.

По това време работех в Градския комитет на комсомола. Подадох молба за отпуск, за да мога да посрещна Блага, но не ми разрешиха под предлог, че има работа и не е време за почивка. Тогава реших, че трябва да отнеса въпроса до първия секретар на партията в града. Тодорка Гроздева ме изслуша и също потвърди, че трябва да съм на работа. Когато разбрах, че нямам друг избор, казах, че в града ще идва поетесата Блага Димитрова и аз ще трябва да я посрещна. Настоявах, но тя бе категорична. Не можех да приема решението й. Чудех се как е възможно това! Вместо да се радват, че в малкия ни град ще дойде една от най-известните български поетеси, те не ме пускат да я посрещна. Каква наивност съм проявявала! Колко далече съм била от дребните игрички на "големите хора". Рано сутринта се качих на автобуса и в 7,30 ч. вече бях във фоайето на Окръжния комитет на партията в Силистра. Преди това години наред работех в Окръжния комитет на комсомола, поради което всички, които имаха нещо общо с политическите организации, ме познаваха.

Изчаках да дойде секретарят по идеологическите въпроси Станчо Николов. С влизането в сградата той се насочи към мен с въпроса защо толкова рано съм тук. Исках да знае, че никой няма право да ме спира да посрещна Блага Димитрова. Казвайки това, той мълчешком ми посочи да влезем в кабинета му. Седнах на един от столовете, наредени около масата за заседания, и обидено развълнувана му разказах за създалата се ситуация около отпуската ми. Изслуша ме внимателно, като каза: "Докога Гроздева ще мъти водите на Дулово?". И сега не зная към кого отправи този въпрос, тъй като аз не бях човекът, който можеше да взема решения по отношение на работата й. Преди да изляза, каза, че докато Блага Димитрова е в окръга, служебната му кола ще е на мое разположение. В същото време предложи да подготвим среща на поетесата със силистренската общественост, като организацията да бъде поета от председателката на Окръжния съвет на жените Мария Пейчева. Освен това препоръча да заведем Блага Димитрова в предприятие "Камъшит" и да й направим подобаващ подарък. Преди да изляза, ме попита има ли къде да нощувам в Силистра.

Много години изминаха от този ден. Мисля, че тогава той се държа не като партиен функционер, а преди всичко като човек. Показа, че уважава и цени Блага Димитрова. Други могат да си помислят, че това е част от подхода на идеолозите на комунистическата партия. Разбира се, не изключвах и този момент, но благодарение на него получих два дни отпуск, през които можах да бъда до нея.

Години по-късно разбрах, че Станчо Николов е напуснал Силистра и се е преместил в София. В спомените на добруджанци той си остана честен и почтен човек, винаги готов да подаде ръка при несправедливост. Стараеше се да тушира евентуалните конфликти между хората и те го уважаваха.

На другия ден сутринта в 6,30 ч. аз вече пътувах за летище Ламбриново. Свежото октомврийско утро ме зареждаше с настроение за предстоящата среща. Улиците на града бяха измити, което му придаваше празничен вид. Обикновено по линията Силистра - София и обратно пътуваше малък самолет, наричан от местното население "Пчеличката", но този път на пистата се приземи друг, по-голям.

Стоях на мястото за посрещачи с букет цветя. Развълнувана, чаках с трепет появата на Блага Димитрова. По пътя към града й предложих програмата за двата дни. Предстоеше да разгледа забележителностите на града. Заведохме я на старинната крепост "Меджиди табия". Тук по време на Кримската война през 1853 г. в сраженията между руските и турските войски е участвал и писателят Лев Н. Толстой. А след това посетихме и силистренското предприятие "Камъшит", известно с производството на плетени маси и столове, изработвани предимно за износ. Вечерта й предстоеше среща с нейни почитатели и приятели от Силистра.

Салонът в Профсъюзния дом на културата беше препълнен. Тъй като в крайдунавския град рядко идваха поети от подобна величина, тези, които бяха чули от местното радио, бяха дошли направо от работните си места. Зажаднели за срещи от духовен характер, момичета и жени й задаваха въпроси за любовта и разочарованието, за раздялата и щастието от срещата с любимия човек. Отговаряйки на многото въпроси, Блага Димитрова разказа и за творческите си планове. В нейните романи главните герои ще бъдат жени, търсещи хармония между дълга и красотата, отдали живота си на другия - на човека към човека: "Ние трябва да служим на девиза: Уважение чрез самоуважение. Същевременно жената трябва да запази нежността и добротата - качества, които я правят истинска жена" (в. "Силистренска трибуна", 11 октомври 1974 г.).

След натоварената програма през деня вечеряхме в ресторанта на хотел "Добруджа". С нас бяха Мария Пейчeва и нейната заместничка Милка Гинева. Така премина първият ден от гостуването на Блага в моя роден край.

 

11 октомври 1974 г. (събота)

Към обед тръгнахме за Дулово. Най-напред отидохме у дома. Обядвахме и в 15 ч. в салона на общинския съвет се проведе среща с читатели на поетесата, след което се върнахме обратно в Силистра. Блага много искаше да се срещне с Климентина, но за съжаление, от училищното ръководство не й разрешиха да присъства. Това я огорчи, но тя разбираше, че аз не можех да направя нищо. В 17 ч. отидохме на летище Ламбриново. Там заварихме Мария Пейчева и още няколко жени от Силистра.

Виждах, че Блага е притеснена, а това чувство се предаваше и на мен. Мария Пейчева се опитваше да я разсее, разказваше й интересни истории от района, но определено без успех. Предупредиха пътниците да се качват в самолета. Държах в ръцете си голям букет цветя и подаръците, които й бяха връчени, а през това време тя се сбогуваше с почитателите си.

Когато приближи до мен, ме прегърна и каза: "Не се притеснявай, пак ще дойда! Поздрави Климентина".

 

1975 година

8 март 1975 г. (понеделник)

Пътувах цяла нощ с влак, за да дойда и да поздравя Блага Димитрова по случай международния ден на жената. Около 10 часа вече бях в дома й, но тъй като имах и други ангажименти, й се обадих, че няма да можем да се видим втори път. Когато ме чу, предложи веднага да отида у тях, защото имала изненада за мен. Влязох в антрето почти запъхтяна, а тя тихо ми каза, че при нея е Елисавета Багряна. При представянето ми Багряна ме попита какъв е поводът да съм в София. Когато разбра причината, отговори: "На такава обич може само да се завижда. Едно искрено чувство е знак за добро приятелство". Тези слова, изговорени от нея, сега служат като везна за оценяване на думите, отправени към мен.

Не само че й пишех, че буквално я затрупвах с писмата си, но често идвах в София. Пътувах цяла нощ с влак, като през деня бях в дома на Блага, а вечер нощувах при леля Радка - майката на Климентина. Милата леля Радка особено много се радваше на гостуването ми. А можеше ли да не е така, след като аз се срещах с дъщеря й почти всеки ден. За съжаление, в края на живота й се наложи да изживява тежки дни. Въпреки това тя успя да дойде в Дулово. Стоя около месец. Мисля, че намери утеха в тревогата си. Летните дни в Добруджа са особено очарователни с много вкусни плодове, като се започне от кайсии и се стигне до големите кръгли или продълговати дини. Да не говорим пък за прекрасните залези, които могат да се видят само там.

 

27 април 1975 г. (неделя)

Отново ходих в София. Блага ми даде завършен вариант на романа "Лице". Сложих го в чантата си, сбогувах се и си тръгнах. Вероятно искаше да разбере как един млад човек ще възприеме поредното й литературно произведение. Щастлива от доверието, на няколко пъти разглеждах папката като голяма ценност и като такава я пазех. А можеше ли да бъде иначе? Държах в ръцете си безсънните нощи на Блага. След няколко дни се наложи да пътувам до Добрич и реших да я взема със себе си.

Когато пристигнах, се наредих пред сладкарския щанд да взема нещо за моята възрастна леля и... изведнъж се сетих за папката с романа. Оказа се, че го бях забравила в автобуса. Отидох на местостоянката, но той вече беше потеглил за Варна. Нямах друг избор, взех такси с молба да настигнем автобуса. За моя радост, шофьорът прояви съпричастност и ние го догонихме. Папката стоеше непокътната на седалката. Никой от пътуващите не беше предположил, че в нея е романът "Лице" на Блага Димитрова.

При една от следващите срещи Блага ми разказа как и тя забравила романа в едно такси. Прибирали се с Йордан от Бояна, където били при проф. Тодор Боров, и на връщане оттам се случило същото. И пак романът се намерил. Шофьорът го донесъл в дома й. "Лице" излезе от печат през 1981 година.

Вестник "Пулс" от 15 юли 1982, бр. 28 с автор Георги Пенчев публикува критична статия за романа. С критична рецензия за "Лице" не закъсня и в. "Литературен фронт". В броя си от 24 юни 1982 г. под заглавие: "За истината в нашия живот и за един роман" неизвестният автор на поръчаната статия успя да усети сюжетната линия на романа, за да признае пред себе си и пред идейните си другари, че прозорливостта на авторката ще е актуална години напред. Той бе написал: "Цялата линия на монотонно повтарящи се спомени от съпротивата е необходима на писателката, за да ни внуши: "Мъртвите чукат на съвестта ни". Смелите и безкористните са паднали за свободата. Оцелели са приспособленците, егоистите, за да моделират и деформират обществото по свой образ и подобие".

Можем ли да кажем, че и днешните политици не са със същата ценностна система? Цели двадесет и пет години избираме уж най-добрите и неподкупните, които обещават, че ще създадат нови работни места, че ще увеличат заплатите на отделните слоеве от населението. За съжаление, дойдат ли на власт, бързо забравят обещанията, които са дали пред народа. Тяхното управление, тяхната грижа за избирателите започва и завършва с грижа за себе си и близките им. Въртим се в един омагьосан кръг. Докога ли?

По онова време бях, а и сега съм близка с Магдалена Дикова, преподавателка по обществени науки във ВИАС (днес УАСГ). Тогава Блага поиска среща с нея, за да разговарят за образа на Бора, тъй като често ми казваше, че Бора е събирателен образ. От романа знаем, че и героинята й е преподавателка във ВУЗ.

 

1976 година

18 октомври 1976 г. (понеделник)

Получих писмо от проф. Елка Константинова. Пишеше ми за загрижеността си за Климентина. Привечер отидох да я видя и занесох писмото. Малко бяха радостите й тук. Заслужаваше да го прочете.

При всяко отиване в Шуменския университет тя идваше и в Дулово. Как успяваше да стори това и досега нямам обяснение. Защото да посетиш отхвърлен от властта твой колега беше изключително трудно, да не кажа невъзможно. Аз, която съм родена в този град и всички ме познаваха, бях задължена всяка седмица да давам обяснение в милицията за познанството си с нея. Разбира се, това се отрази и на здравето ми. Вечер не можех да спя, а по ръцете ми се появи обрив, който дълго време ме притесняваше. От всичко, което се случи, най-хубавото бе, че тя се върна преждевременно в София. Помня, че много авторитетни за времето си личности й помогнаха да се прибере при старата си майка, и разбира се, отново да продължи научната си работа.

 

1977 година

4 март 1977 г. (петък)

В 21,23 ч. земята на Добруджа и цялата страна бе разтърсена от силен земен трус, известен като трусът във Вранча. Вечерта си легнах рано. Тъкмо заспах и брат ми Христо ме събуди с думите: "Ставай, земетресение!". По най-бързия начин излязох. На вратата едва не се спънах в черната ни котка, която е чакала някой да отвори, за да се шмугне навън.

Не се обадих на Блага, за да не се притеснява за нас. Но се получи тъкмо обратното. Тя ме бе търсила по телефона у дома и като не успяла да се свърже с никого от семейството ми, помолила телефонистките да ми кажат да й се обадя. Най-напред попитала дали има нещо тревожно в града. На другия ден, когато минавах покрай пощата, служителките настояха бързо да отида при тях. На телефона бе Блага. Ето такъв човек беше тя. Загрижена и с чувство на дълг към близките си. По-късно многократно щях да бъда свидетел на това.

 

15 май 1977 г. (неделя)

В едно от писмата си й предложих аз да се грижа за майка й, а тя със съпруга си и Хани да отидат на море. При едно от поредните ми идвания Блага с притеснение каза, че е съгласна, дори много се радва, че ще има близък човек непрекъснато при майка й, но с този ангажимент ме натоварвала. Аз пък виждах, че тя има нужда от почивка и затова настоях да приеме предложението ми.

С много уговаряния от моя страна най-после се съгласи и решихме кога да дойда. Вечерта пътувах с нощния влак, а тя рано сутринта с Йордан и Хани бе тръгнала за Варна, като ми оставила ключовете за апартамента и писмо, в което ми пишеше: "...Леля Олга остава при майка, за да се грижи за нея. Ти не поемай върху своите плещи това! Млада си и не бива още от сега да надникваш в най-тъмната страна на живота - старостта... Виж, за фикуса можеш да се грижиш! Той е непридирчив, което знаеш от романа...". Писмото носи дата 20 август 1978 година. Така аз останах в дома й до завръщането им. Тя ми повери най-скъпото, най-милото, което има - майка си.

През дните, докато бях у тях, й пишех. А тя се обаждаше всяка седмица по няколко пъти, питаше за майка си, благодареше за писмата ми.

Понякога в дома й идваше възрастна жена, която при отваряне на вратата тихо поздравяваше и бързо влизаше в стаята й. Беше средна на ръст, слаба, косата й прибрана на френски кок. От думите й разбрах, че е тяхна родственица - леля на Блага, а от майка й научих, че се казва Стефана Сладкарева. Била е учителка по български език и литература в Първа девическа гимназия във Варна, а по-късно с конкурс дошла в столицата и тук се пенсионирала като образцова учителка в Първа девическа гимназия. Често я канех на обяд или вечеря, но тя деликатно отклоняваше поканата ми под предлог, че има храна вкъщи.

 

1978 година

18 август 1978 г. (петък)

Втора седмица съм при майката на Блага. Късен следобед. При нас дойде Стефана Сладкарева. Помолих ги да ми разкажат за детството й: "Блага беше тиха и кротка като името си. Всички я обичаха - и учители, и ученици - каза майка й. А Сладкарева допълни с усмивка, която я върна в отминалите години: "Блажка беше хубаво, много хубаво дете. Няма да забравя как една сутрин отидох у тях за нещо, не помня вече за какво, а тя още спеше. Било е рано. Отидох да я видя. Един светъл лъч я огряваше от прозореца. Застанах тихо с преклонение пред красотата й. Приличаше на ангел със златна косица. Беше много хубаво дете. Тя е човек, който винаги премълчава, винаги отстъпва".

Наистина беше така. Не помня да ми е направила забележка за нещо. Сигурно е имало случаи, когато съм казвала някоя дума прибързано, без достатъчно да помисля. Тя ще замълчи, ще ме погледне, а в погледа й срещах разбиране, обич и прошка!

 

25 август 1978 г. (петък)

Мил спомен ми е, когато един ден предложих на майка й (тогава тя беше на 88 години) да я заведа на гости при нейната родственица. Още повече, че времето беше много хубаво. Госпожа Мария (както я наричах) се съгласи и аз я изведох. Когато излязохме на улицата, си дадох сметка какво съм направила и да си призная се изплаших. Ами ако няма да мога да я върна обратно вкъщи. Ще има ли сили да върви? Никога няма да забравя този ден! Но тя не просто вървеше, тя бързаше колкото се може по-скоро да отидем и когато застанахме пред вратата на дома на Ст. Сладкарева, ме помоли да позвъня, защото не можеше да се изправи, толкова се беше прегърбила. Днес с болка си спомням: това беше последното й излизане. По-късно тежката атеросклероза щеше да скове мозъка й и тя нямаше да си спомня нищо. Имаше дни, в които с часове пееше, не познаваше никого, дори и Блага, но имаше дни на просветление, макар и редки.

Блага написа цикъл стихотворения "Памет, памет...", посветени на болната си майка, публикувани във в. "Литературен фронт", 1978 г., бр. 42. По-късно още много стихотворения излязоха в списания и в. "Литературен фронт". Същите бяха публикувани в поетичната й книга "Пространства", изд. "Български писател", 1980 г.

Приспивна за майка ми

Вечер оправям една постеля,
цяла в бръчките на старостта.
А ръката изпостеляла
тегли моята към нощта.

И в предсъние, в предсловесие
глас детински и беловлас
"Мамо" - изрича съвсем естествено.
Ставам майка на майка си аз.

Сякаш в някакъв катаклизъм -
преобръщане на земната ос.
Полюсите се сменят.
Къде ли съм?
Нямам време за философски въпрос.

Строго-припряно подсушавам я
със прихванат от нея похват.
"Мамо" - прошепва,
гузна от непослушания.
Хлуе от прозореца хлад.

Грейката. Чашата. Нощните хапове.
Сенник край лампата да притъкмя.
"Мамо, не си отивай! Страх ме е
в тъмното да остана сама!"

Чака през плач на ръце да я взема,
тежка от болки и страхове.
Тя и аз?
И в люлката зимна
двойна сиротност се свива на две.

"Утре да ме събудиш по-рано!
Страх ме е да не се успя!"
Още ли има нещо несторено?
Аз или тя за къде не успя?

Мамо, мое дете, заспи!
Нани-на,
мамина...

 

10 октомври 1978 г. (вторник)

Днес госпожа Мария упорито се разхождаше из антрето с ръце на кръста и с наведена глава. За да я заговоря, я попитах защо все надолу гледа, търси ли нещо. Тя се спря, поизправи се, колкото й бе възможно, и каза: "Гледам земята и се чудя защо все още не ме иска?".

Като единствено дете, приласкано от обичта на двамата си родители, Блага много обичаше баща си. В една студена вечер, когато навън валеше сняг, ми разказа, че точно в такава зимна вечер е починал. Умира на 76 години. По време на една от най-масираните бомбардировки на англо-американските въздушни сили над София, на 10 януари 1944 година домът на родителите й е ударен от снаряд. Тримата били в Панчарево. Когато се връщат и баща й вижда дома си срутен, заедно с живущите от кооперацията започват ремонт. Той непрекъснато е бил навън, помагал с каквото може. От простуда се разболял от фациалис. Блага ми разказваше, че болките му били много силни и в късния следобед на 25 декември 1962 година умира. Малцина знаят, че е била единствено дете. Тя споделяше, че много е била привързана към него. Казваше, че болезнено понесла смъртта му: "Когато татко почина, бяхме двете с майка ми. Страшно е да загубиш родител!".

Години по-късно и аз щях да усетя болката по загубата на моите родители.

Нощна птица

1...

2.

Едвам от биволския рог на тъмнината
замержелява зирка белезникав лъч.
От дълго взиране в нощта сълзят очите
и тъй от себе си изцеждат светлина.

Духът!
Познавам идването на баща ми
по тази мекота на въздуха край мен.
И вместо страх, той упование ми носи,
и вместо зов за мъст, ми казва мълчешком:

"Прости! На подлостта със пяна не отвръщай,
на клеветата не отвръщай със клеймо.
Че прошката е истинското отмъщение,
щом всичко е наопаки в света. Прости!"

Изчезва светлинката, всмукана от мрака.
Почакай, татко! Помогни ми да заспя!
На всички знайни и незнайни аз прощавам,
но как на себе си, кажи ми, да простя?

3.

Ръката на майка ми всичко забрави -
да плете уюта на зимните вечери,
да пере и кърпи ризите на деня,
да вари кайсиевото сладко на детството,
да заключва вратата на нощния мрак,
да пълни възглавката с хубави сънища.
Ръката на майка ми всичко забрави.

Едно-единствено все още помни -
ръката на майка ми помни милувката.
Хълмистото движение с длан по лицето ми.
Неизменно в годините, винаги същото,
под очите ми сенките бавно изтриващо, -
тя отново е майка, аз - отново дете.
Ръката на майка ми помни милувката.

Блага Димитрова. Глас. Пловдив, 1985

 

 

© Мария Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2016, № 5 (198)

Други публикации:
Мария Антонова. Блага Димитрова. Дневник за едно приятелство. София: Кибеа, 2016.