Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОИТЕ СРЕЩИ С БЛАГА ДИМИТРОВА
По повод 5 години от смъртта й

Мария Антонова

web

През 2000 година германското издателство "Кристел Гьотер" отпечата книга за хилядата най-известни жени в света в областта на изкуството, културата и политиката. Заедно с това на площада пред старата Франкфуртска опера е изградена мозайка от 1000 равни камъчета от светъл чист кварц в радиус от 28 метра във вид на градина с цветовете на дъгата. При влизане отделните пътеки от лабиринта показват образа на всяка от тези 1000 жени. Между тях е и образът на българската поетеса, писателка и общественичка Блага Димитрова.

Предимството на малкия град е в това, че голяма част от хората се познават макар и по физиономия. Знаят с какво се занимава този или онзи, както и какви интереси има. Било в културата, било в политиката... Така в един късен есенен ден на 1973 г. книжарят на единствената ни малка книжарница в града ми се обади за една от новоизлезлите книги на Блага Димитрова. Това бе романът й "Отклонение" (1973), по който Блага написа сценарий и по-късно бе филмиран. В него главните роли се изпълняваха от двамата големи артисти Иван Андонов и от покойната вече Невена Коканова.

През 70-те години на миналия век тази книга се четеше от много млади хора, които въздишаха, прелиствайки дневника на главната героиня. Знаехме го наизуст. И сега си спомням: "Ден първи - сама идвам и сама ще си отида. Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне..." до "Ден десети - трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна. Сама дойдох и сама си отивам..."

Четейки книгата, влюбените момичета от няколко поколения свързваха своята несподелена любов с тази на героинята и я приемаха като своя съдба. Авторката пък ставаше любима съучастница на техните мисли и чувства и те търсеха всичко, което излизаше изпод перото й.

Разбира се, прочитайки книгата, аз я приех дълбоко и топло, а от мига на затварянето на последната страница отворих нова - едно дългогодишно приятелство с Блага Димитрова, продължило през годините до онзи миг, когато тя напусна завинаги този свят - 2 май 2003 г., 16,20 часа в Института за бърза и неотложна медицинска помощ "Пирогов".

Господи, колко много искаше, когато дойде сетният й час, да си е у дома. На една от последните ни срещи сподели: "Марийче, искам да си умра у дома". Вместо отговор казах: "Знаеш ли, много искам да те заведа някъде на тихо и спокойно място, за да си починеш. Ти си много изморена. А тя, едва усмихвайки се, отговори: "Хайде де...". За съжаление събра ни всички на своята "могила", откъдето връщане вече няма. И е страшно и е ужасно тъжно, че днес не е между нас.

Когато трябваше да даде съгласието си през 1992 г. за участие в президентските избори, поиска мнението ми. Тогава й казах, че страната ни има нужда от честни и почтени хора във властта. А нейното присъствие там ще респектира. Аз вярвах, че покрай нея хората ще се променят и ще работят за доброто на България. За съжаление, с времето установих, че само съм вярвала... Последващите години показа, че честен човек като нея не може да работи сред безчестни. Или ако има такива, то те са твърде малко.

Проследявайки хронологията на дългогодишното ми общуване с тази не само творческа личност, но и духовно богата жена, мога да кажа, че Божията ръка определено има намеса.

След прочитането на романа "Отклонение" й изпратих писмо, в което й благодарих за прекрасните часове и й пожелавах да пише, защото ние, нейните читатели, се нуждаем от творчеството й.

Днес, отваряйки папката с писмата си до нея (аз ги пишех на машина и под индиго, тогава нямаше компютри), отново се потапям в онази атмосфера на радостно вълнение от това, че я познавам, че ме допусна близо до себе си. От писмата лъха още и неописуем възторг, присъщ само на младостта.

Мина месец, два, три. Не получавах отговор. Тъй като имам леля в Румъния, която ни дойде на гости (моите родители са преселници, дошли в България през 1941 г., а тя била семейна и останала там), трябваше да изпълня семейното ни задължение да я изпратя до Констанца. Върнах се. Ежедневието, новите впечатления ме погълнаха и аз почти бях загубила надежда, че някой ден ще получа отговор на писмото си. Но ето че един ден пощальонката, почти влязла в двора ни, и ме вика по име. Тя ми носеше най-голямата радост - писмо и книга от Блага Димитрова. Колко много се радвах тогава... Този неин жест преобрази живота ми. Бях изцяло погълната от собствената си радост.

Сега, връщайки се близо 30 години назад, виждам невероятно съвпадение - писмото й е написано на 30 април, а аз го получих на 2 май в късния следобед. Колко е бил часът тогава не помня. Но през целият си живот ще запомня, че Блага бе приета в тежко състояние на 30 април в Пирогов, а на 2 май след обед почина. И по-късно датите много често така жестоко ще съвпадат, че ще изтръпвам ужасена.

Но нека следвам, доколкото мога, пътеката, която Бог ми е отредил в това тъй хубаво приятелство. Защото, каквото и да съм чела за приятелството между хората, аз съм убедена в едно - то е дар от Бога!

В писмото си до мен Блага ми пишеше за интернираната в Дулово нейна добра позната Климентина Иванова, сега професор по старобългарска литература в СУ "Св. Кл. Охридски". По-нататък в писмото си тя ме молеше, ако е възможно, да посетя нейната позната, добавяйки следното: "...струва ми се, че това е една от достъпните форми на хуманизма - да помогнеш на ближния си, след като е невъзможно да помогнеш на човечеството".

Намерих Климентина, ерудирана личност, работила в института за литература към БАН и между нас с времето се установи едно също тъй добро приятелство. Сега, връщайки се назад в годините, си мисля, че аз и моето семейство направихме всичко, което позволяваха силите ни, за да облекчаваме дните на Климентина - без вина виновна, изпратена по принуда в най-северния север на страната ни.

Блага завършваше писмото си с думите: "Ако желаете, пишете ми нещо повече за себе си. Когато оздравея, непременно ще дойда". Явно тя бе написала писмото от болничната стая в "Пирогов", където бе прекарала тежка операция.

Мислех, че Блага вече си е вкъщи, и тъй като интервалът на изпращане на моето писмо и отговорът й беше доста дълъг, позвъних у дома й. След телефонен разговор със съпруга й разбрах, че тя се възстановява и тъй като той не знае кога ще бъде изписана, ако желая да я видя, мога да дойда. И така, според уговорката на 2 юни 1974 г. на обед бях в ресторант "Стадион". Там ме чакаха Йордан и Елка Константинова, след което тя ме заведе у тях да си почина от пътя, а и да стане 15,30 часа, когато трябваше да дойде съпругът на Блага и заедно да отидем при нея.

Като днес си спомням тази наша първа среща. Блага се беше полуизправила в леглото и ме гледаше. А аз, застанала до вратата, сякаш гръм ме бе ударил. Изведнъж тя заговори, питайки ме къде съм била до този момент, защото вече знаела, че самолетът от Силистра е пристигнал в 11 часа. Въпросът й ме накара да се окопитя. Приближих се до леглото й, наведох се, взех ръката й и я целунах. Тя задържа моята и ми каза: "Мария, нека ви целуна така, както аз си знам". Така започна нашето многогодишно приятелство.

При едно мое поредно идване заварих в дома й Елисавета Багряна. В антрето Блага ми каза: "Марийче, при мене е Багряна". Влязох в хола, поздравих, Блага ме представи като нейна близка от Добруджа и ми посочи място срещу Багряна, която ми подаде ръката си. През това време тя отиде в кухнята и стори ми се, доста се позабави. И сега мисля, че го направи неслучайно. Елисавета Багряна ме попита по какъв повод съм в София. Когато казах, че съм тук само за да видя Блага, тя отговори: "На такова приятелство може само да се завижда".

Моите писма пристигаха при Блага, идвах в София с една-единствена мисъл и желание да я видя, да бъда повече при нея. Пътувах цяла нощ с влак, през деня бях при Блага или отивах в дома на Климентина при майка й. Милата леля Радка така се радваше на гостуването ми. А можеше ли да не е така, след като аз се срещах с дъщеря й всеки ден. Спомням си, една вечер останах да нощувам при нея. Когато стана време за лягане, тя си каза молитвата, завършвайки: "Господи, Господи, защо не ме прибереш". След което седна на леглото, наведе глава, дълбоко замислена и натъжена. Стана отиде до иконата на Иисус Христос и шепнешком промълви: "Моля те, Господи, прости ми, сбърках, нека още малко да поживея, живее ми се. Обръщайки се, ме погледна и двете прихнахме да се смеем. Тя доживя да види Климентина тук при нея. Нещо повече, успя да дойде и при дъщеря си в Дулово. Каква фина жена беше. Работила като учителка по география в Първа девическа гимназия, жена с чувство за хумор, много често ме разсмиваше до сълзи. Издължените пръсти на ръцете й издаваха духовност и сила на характера.

Причината за интернирането на Климентина беше, че съпругът й, сестра й и мъжът й бяха напуснали страната по незаконен път, както тогава се казваше. И разбира се, Климентина трябваше да плати затова. Трябваше да бъде далеч от самотната си майка, далече от книгите и разбира се, от приятелите. По-тежко наказание от това няма.

На 4 март 1977 г. в 21,23 часа земята на Добруджа бе разтърсена от силен земен трус. Бях си легнала рано. Навярно тъкмо съм заспала и е започнал трусът. Брат ми Христо почти изкрещя над мене: "Ставай бързо, земетресение". Баща ми е бил у съседи, а майка ми бе в гр. Добрич за един ден при сестра си. Излизайки навън, едва не се спънах в черната ни котка, която е чакала някой да отвори вратата и да се шмугне навън. Там, където стъпих в градината, цветята след няколко дни пожълтяха и изсъхнаха. Епицентърът на труса бе във Вранча - на румънска територия, но мисля, че тогава гр. Свищов даде не малко жертви. Минаха ден-два, аз не се обадих на Блага. Но затова пък тя ме търсила по телефона у дома и като не успяла да се свърже с никого от моето семейство, помолила телефонистките да ми кажат да й се обадя. Първото, което попитала, е било. "Има ли нещо тревожно в Дулово. Моля ви, предайте на Мария Антонова да ми се обади". В този момент минавах покрай пощата и служителките задумкаха по прозореца, показвайки със знаци бързо да се кача горе при тях, на телефона била Блага Димитрова. Ето такъв човек беше тя. Загрижена за близките си.

Макар да съм с богословско образование и да зная, че всеки човек рано или късно си отива от този свят, често в отчаяние се питам: защо Бог не дава дълъг живот на тези, които живеят почтено и достойно. На тези, които мислят преди всичко за другите и след това за себе си. Все си мисля, че Блага можеше да живее още. Какво толкова сгрешихме, че така бързо си отиде от този свят.

Пишех писма, пътувах до София и се връщах в родния си град окрилена и изпълнена с много надежди и радост. С умиление си спомням как една вечер преди тръгване (влакът тръгваше в 22,30 часа) вечеряхме с Блага в ресторант "Стадион". На раздяла тя каза: "Аз все повече и повече се доближавам до тебе". Тогава приех думите й с радост. Днес, след толкова години, изтръпвам. Не бяха ли тези думи изречени с болка и разочарование, не бяха ли изречени от нанесена й обида. В този миг не е ли търсила опора и сигурност у някого. Мисля, че само човек, който е бил даряван с обич и внимание от нейна страна, може да каже: Блага, обичам те и ще те нося в сърцето си, докато и мене ме има на тази земя.

В едно от писмата ми до нея й писах, че ще кандидатствам в Библиотекарския институт. Изпитите бяха през м. август, тъй че, ако искат да отидат на море, през това време аз (разбира се, ако Блага приеме моето предложение) да остана при майка й. Когато дойдох да си подавам документите, Блага, с притеснение да не натовари някого, прие предложението ми и ние се договорихме кога да дойда. Стана така, че вечерта пътувах за София с нощния влак, а тя със семейството си предният ден беше тръгнала за Варна, като беше ми оставила ключовете на апартамента и писмо, носещо дата 20 август 1978 г. В него ми пишеше: "...Леля Олга остава при майка, за да се грижи за нея. Ти не поемай върху своите плещи това! Млада си и не бива още отсега да надникваш в най-тъмната страна на живота - старостта... Виж, за фикуса можеш да се грижиш! Той е непридирчив, което знаеш от романа..." Тук се налага да добавя една малка подробност. Романът "Лице" ми беше даден за прочит в чернови вид. Той излезе през 1981 г. И през тези дни, докато бях при майка й, пишех писма до Варна, а тя се обаждаше всяка седмица, питаше за майка си, благодареше за писмата, интересуваше се как върви подготовката ми.

Понякога при майка й идваше възрастна жена, която при отваряне на вратата тихо поздравяваше и бързо влизаше в стаята й. Беше средна на ръст, слаба, косата й бе прибрана на френски кок. По думите, които дочувах, разбрах, че е тяхна родственица - леля на Блага, а от майка й научих, че се казва Стефана Сладкарева, че е била учителка по български език и литература в Първа девическа гимназия във Варна, а с конкурс дошла в столицата. Тук била образцова учителка в Първа девическа гимназия. Понякога я канех на обяд или вечеря, но тя деликатно отказваше под предлог, че има храна вкъщи. Мил спомен ми е, когато един ден предложих на майка й (тогава тя беше на 88 години) да я заведа на гости при нейната родственица. Госпожа Мария (както наричах майка й) се съгласи и аз я изведох. Когато излязохме на улицата, си дадох сметка какво съм направила и да си призная, се изплаших. Ами, ако не мога да я върна обратно вкъщи. Ще има ли сили да върви. Никога няма да забравя този ден. Тя не просто вървеше, тя бързаше колкото се може по-скоро да отидем и когато застанахме пред вратата на дома на Сладкарева, ме помоли да позвъня, защото не можеше да се изправи, толкова беше прегърбена. Днес с болка си спомням - това й беше последното излизане от дома. Последствие тежката атеросклероза сковаваше мозъка й и тя не си спомняше вече нищо. Имаше дни, когато с часове пееше, не познавайки никого, дори и дъщеря си, но имаше и дни на просветление. Блага написа "Памет" - цикъл стихотворения за майка си. Един ден старата жена упорито се разхождаше из антрето с ръце на кръста, с наведена глава. За да я заговоря, я попитах защо все надолу гледа, търси ли нещо. Тя се спря, поизправи се, колкото можа, и каза: "Гледам земята и се чудя, защо все още не ме иска".

При едно от последващите ми идвания в София от гарата отидох при майката на Климентина. Оставих нещата, които носех за нея, и тръгнах по ул. "Гурко" към бул. "Толбухин" (сега бул. "Васил Левски") на път за дома на Блага. Изведнъж гледам позната възрастна жена, излязла с чехли и домашна рокля, а в ръка държи дамска чанта. Да, тази жена бе майката на Блага. Отидох, заговорих я, изглежда, по гласа ме позна, хвана ме здраво за ръката и ме замоли да я заведа у тях. Когато наближихме кооперацията, в която живееше, се спря, помоли ме да отворя чантата й и да взема пари, за да купя хляб, а тя да ме чака, но аз настоях да се качим най-напред при Блага и след това ще купуваме, каквото трябва.

Един съботен ден решихме с Блага да отидем на пазар. Тя тъкмо превъртя ключа и майка й започна да чука отвътре. Блага я попита какво има. "Чакай, чакай, искам да ти кажа нещо. Блага, никога не отделяй това момиче от себе си." "Добре майче" - отговори Блага и тръгнахме.

Годините минаваха. На 10 октомври 1978 г. Блага дойде в Дулово да види не само мен и моите родители, но пожела да се види и с Климентина. Аз трябваше да си взема отпуск, за да я посрещна и през дните на гостуване да бъда с нея. Подадох молба за отпуск, но не ми разрешиха и трябваше да отнеса въпроса до първия секретар на градския комитет на партията Тодорка Гроздева. Работех в градския комитет на комсомола и без нейното знание не можех да изляза в отпуск, но тя не даваше съгласие. Прибрах се вкъщи и не можех да проумея как така Блага Димитрова ще идва, а аз няма да мога да я посрещна. Затова рано сутринта, още в 7,30 часа бях на пропуски на окръжния комитет на партията, чакайки Станчо Николов - секретар по идеологическите въпроси. Той ме прие, изслуша ме внимателно, попита ме за Климентина (знаел е за моето приятелство с нея) и каза: "Не мога да разбера докога Гроздева ще мъти водите на Дулово. Слушай какво ще направиш. Имаш ли къде да нощуваш в Силистра, за да може рано сутринта да бъдеш на летището". Отговорих утвърдително. "Тогава - продължи той, ще дойдеш тук в 6,30 часа и ще вземеш от гаража моята кола. С нея ще посрещнеш Блага Димитрова. Обади се на Мария Пейчева (председателка на окръжния съвет на жените), преди да си отидеш в Дулово, и уточнете среща на поетесата с жените на Силистра, а след това я заведете в завод "Камъшит", а на другия ден нека тя разполага с времето си в Дулово. Колата да дойде в гаража, когато изпратиш Блага Димитрова. Повече не говори с Гроздева". Когато обаче на другия ден се върнах в Дулово, партийната секретарка беше събрала около 50 жени в една малка зала на партийния комитет за среща с Блага (нещо, което тя не желаеше), която, помня, мина вяло. У дома обясних на Блага, че вероятно по нареждане на Гроздева няма да може да се види с Климентина. Така и стана. В късния следобед на 10 октомври изпратих Блага на летището, тъжна и огорчена. По-късно разбрах, че е било наредено на ръководството на гимназията, където Климентина работеше, да не я пускат за среща с поетесата.

В началото на м. януари 1979 г. в една студена привечер, пресичайки светофарите на бул. "Толбухин" и ул. "Граф Игнатиев", срещнах Блага. Заговорих я. Предложи да влезем в близката сладкарница. Там на чаша чай сподели, че майка й е с напреднала атеросклероза, а в същото време тя трябва да се грижи и за леля си, като допълни - "ти я познаваш". "Марийче, помисли, би ли се съгласила да дойдеш да живееш при нея, разбира се, без заплащане, само да знам, че леля ми не е сама". Без да мисля, се съгласих. Нещо повече, не можех да повярвам, че ще живея в дома на роднина на Блага. Щях да живея при нейната леля, щях по-често да виждам Блага (това бе период, когато Блага идваше всеки ден при леля си, пишеше книга за рода им). Какво обаче стана с този ръкопис, така и не разбрах. Мисля, че денят беше понеделник, а ние се договорихме в сряда към 15 часа аз да отида най-напред у тях и след това двете щяхме да посетим леля й. Вечерта, отивайки към нейния дом, тя ми разказа, че неотдавна леля й, пресичайки булеварда, била блъсната от кола и оттогава здравето й се влошило и като че ли видими подобрения не настъпват. Освен това страда от глаукома и болестта на Паркинсон. Преди време при изписване от Окръжна болница лекарите казали на Блага, че според тях ще живее не повече от три месеца. С влизането ни в апартамента видях на хубаво легло да лежи възрастна жена, с бели коси и черни хубави вежди, покрита с чаршаф. Разбира се, аз я познавах от идването й при майката на Блага през лятото. Тя се извини, че не може да стане и помоли да придърпаме фотьойла до леглото й, за да си говорим. Не, казах си, не може толкова скоро да си отиде от този свят. Тя ще живее повече. В първите дни Блага идваше всеки ден на обяд и ни носеше храна. На няколко пъти я помолих да не прави това, но тя продължаваше, докато един ден й казах, че не съм тук и за мен да се грижи.

Какво завидно чувство на дълг имаше Блага към приятелите си. Бях се разболяла от грип, а тя се обаждаше всеки ден и аз не можех да скрия заболяването си. И ето на следваща сутрин дойде с необходимите лекарства.

Оттогава изминаха много години, но и сега не познавам друг човек с подобна привързаност и загриженост към близките си. Сякаш с всеки изминат ден все повече и повече се отчуждаваме и затваряме в себе си.

Спомням си, че ми се обадиха от Дулово, майка ми била тежко болна и трябваше да си отида. Чудех се какво да правя. На кого да оставя Сладкарева. Не исках да натоварвам отново Блага. Аз живеех в този дом и трябваше сама да поема по нататъшната отговорност. Затова реших, че най-добре ще бъде да попитам Сладкарева какво да правя. Какъв благороден човек беше. Каква душевност. "Приготви се да тръгнеш. Става дума за майка ти. Ами ако нещо лошо стане. Тогава ще се чувствуваме виновни всички. Сготви ми, повикай Тодора Арабаджиева и тръгвай". Не се наложи да остана в Дулово дълго. След два или три дни се върнах отново.

На 3 декември 1979 г. Сладкарева падна вкъщи и си счупи тазобедрената кост. Веднага повиках хирург от ІІ-ра поликлиника, който ме попита каква съм й и каза: "Това е краят!" Блага дойде, разговаря нещо с лекаря. Същата вечер помоли съседка да стои при леля й, а ние двете излязохме. Вече нямаше радост в очите ми. Вървяхме по улицата, тя се опитваше да ме успокои, но сълзи пълнеха очите ми. Влизахме в магазините по ул. "Граф Игнатиев" и Блага все ме питаше: "Кажи, какво искаш да ти купя". Сякаш нещо бе в състояние да измести болката, която вече носех в сърцето си. Виждах я, че и тя страда, но като че ли се безпокоеше повече за мене. Аз обаче не можех да приема категоричността на хирурга и затова една вечер, мисля, че беше вторник, потърсих Блага у тях. Хани ми каза, че двамата с Йордан отишли у семейството на Христо Радевски. Позвъних там и помолих Блага, ако може да дойдат. Тя влезе разтревожена и аз й казах, че така повече не може и че трябва да заведем Сладкарева в "Пирогов" да й направят снимка и да се види може ли да се направи нещо или не. След като ме изслуша, се обърна към съпруга си и го попита, какво мисли той. Йордан Василев през това време седеше на камината. Стана, сви рамене и каза: "О, не знам, правете каквото искате" и отиде в кухнята. На другия ден Блага дойде, повикахме линейка и отведохме леля й в "Пирогов". След прегледа лекарите я повикаха, след което тя ми каза: "Марийче, хирургът каза, че ако я оставим тук, още тази вечер ще я оперират, но тя няма да издържи. Каквото кажеш ти, това ще направя". Аз обаче реших да кажа на леля й. Отидох при нея, наведох се над носилката и й обясних, че се намираме в "Пирогов" и че има проблем с крака и трябва да я оперират, а тя отговори: "Ако искаш да се отървеш от мен, остави ме". Върнах се при Блага и й казах, че си отиваме у дома. След седмица Сладкарева почина. Край леглото й бяхме ние - двете с Блага.

Дни след погребението тя имаше работа до Съюза на писателите, а аз трябваше да бъда с нея. Беше около 10 часа. Влязохме в сладкарница "Ну погоди", намираше се тогава на ъгъла на ул. "Преспа" и ул. "Граф Игнатиев". Тя ме накара да седна и отиде да поръча нещо да се почерпим. По едно време гледам идва с две принцеси, които носи на дланите си. Приближи се до мен и казва: "Марийче, кажи коя искаш". Стана ми и смешно, и неудобно. Това я развесели, тя сякаш се успокои и дълго стояхме там. За какво ли не разговаряхме. Разбира се, беше ми тежко, но имах Блага. Тя беше до мене.

Следващата година започнах работа и ежедневието ме понесе. Всяка неделя бях у тях на обед. Понякога, когато съпругът й го нямаше вкъщи, оставах до късно, особено в събота вечер и с нея гледахме сериалите, които по онова време бяха без убийства и стрелби.

Не мога да кажа, че животът ми е бил прекрасна песен. Поради това, че нямах постоянно жителство, на няколко пъти получавах призовки от Първо районно управление на МВР. На срещите с началник паспортна служба ми се задаваше един и същ въпрос: "Как получихте жилището?" Обяснявах подробно, показвах документи, докато един ден бях освободена от работа по една-единствена причина, много важна за тогавашното време: за това, че нямах жителство. При едно повикване от кварталния разбрах, че някой е "хвърлил" очи на апартамента, в който вече живеех. Бяха изфабрикували и това, че вечер в кооперацията до късно не давам мира на съседите си с "оргиите", които върша в дома си. Бях потресена от измислицата на някой, който смяташе, че ако влезе в този дом по този начин, ще бъде щастлив. Годината бе 1982. Когато разказах на Блага причината за оставането ми без работа, тя отговори: "И тази ли горчива чаша трябва да изпиеш ?" Тогава отидох при проф. Методи Писарски, при когото работех, преди да ме освободят, който ми беше казал: "Ако имате някакви проблеми, казвайте ми, ако мога, ще ви помагам, защото неприятностите дават отражение на работата". Сега съм му благодарна за тези думи, защото от никого не ги чух повече. След разговора отидохме заедно при ген. Владимир Симеонов, който по това време работеше в Министерство на вътрешните работи, след което всичките ми неприятности спряха изведнъж.

През периода, докато бях без работа, Блага всеки ден ми звънеше и настояваше да отида у тях за обяд. Колко грижовна и колко мила беше тя. Изваждаше сребърните прибори за хранене, сякаш бе дошъл скъп и дългоочакван гост. Тя правеше всичко възможно да облекчава дните ми. Това внимание, тази обич мога да оприлича само с майчината. Автографът надписан на стихосбирката й "Гонг" е с текст: "На Марийчето с майчинска обич" говори за хубавото чувство, което тя имаше към мен.

На 23 август 1983 г. почина майка й. Вече се бях върнала отново на работа. Документите ми за постоянно жителство бяха подадени в Столичната инспекция по труда и нямаше причина да не съм на работа. Два дни преди това, по обедно време, телефонът ми позвъня. Обаждаше се Блага, доста притеснена: "Марийче, можеш ли да дойдеш, майка ми не е добре?" Гласът й трепереше. За около 10 минути бях у тях. По измъчения и блед вид на лицето й разбрах какво става. Влязохме в стаята на майка й. Попитах я сама ли е, отговори, че Ханка спи. Седна на стол до главата на майка си и започна да гали челото й. Явно тя си отиваше. Погледнах краката й, бяха започнали да посиняват. Когато издъхна, ръцете на Блага започнаха да треперят, след което целуна майка си по челото и стана. Страхувах се да не й прилошее и я помолих да седне на стола, който й подадох и да ми помага само ако я помоля.

На погребението бяха дошли приятели и роднини. Надгробно слово произнесе акад. Петър Динеков. Наблюдавах Блага. Тя не пророни сълзи, но лицето й беше неузнаваемо бледо. Виждах я колко страда, тя губеше най-скъпото, най-милото, което имаше - майка си. И сега е пред очите ми, застанала права до гроба на майка си - сама. Мисля, че мога да кажа - тя беше сама и гордо носеше самотата си.

Милата Блага, колко много обичаше майка си. Обръщаше се към нея с най-хубавата думичка: майче, в която влагаше и загриженост, и закрила и разбира се, много, много обич. Помня, един ден ми се обади и каза: "Знаеш ли, намерих начин как да отговарям на майка ми, ако ме пита дали съм свършила нещо, което ми е поръчала". На въпроса ми какъв е този начин, тя отговори: "Например днес идва в стаята ми и казва: Блага пусна ли писмото, което сутринта ти дадох. Аз отговорих: Да, майче, пуснах го". На другия ден отидох у тях и от вратата Блага се смее. Питам я какво има, а тя отговаря: "Знаеш ли, тъкмо вече мислех, че съм налучкала начина на общуване с майчето и ето ти беля. Както, уж, гледа телевизия, изведнъж стана и каза: Казваш, че си пуснала писмото, нали? Да, отговорих аз. Сбъркала си. Не съм ти казвала да го пускаш".

Един ден бяхме излезли на малка разходка с Блага и изпращайки я, тя ми разказа за голямата обич и привързаност на родителите си. В първите години, когато са се оженили, майка й е трябвало да отиде до гр. Елена за няколко дни. Тръгнала с един не голям куфар. В него носела писмата от своя любим, по-късно съпруг. Винаги пътувала с този куфар, където и да се е наложило да бъде. Пазела писмата.

Привечер, в деня на погребението, отидох у тях, искаше да я придружа до покойната вече Надежда Сотирова, която живееше на бул. "Патриарх Евтимий". Блага мълча през цялото време. Когато се изправихме пред входната врата, ме помоли по-късно да отида у тях. На вечерята Блага мълчеше. Бях забелязала, че когато й е мъчно, обикновено у нея като че ли затихваше всякакво желание за разговор. Затваряше се в себе си, но не искаше да е сама.

На другия ден рано сутринта на вратата у дома се позвъня. Станах, погледнах през шпионката. Беше Блага. Зарадвах й се. Седна в креслото и първите думи, които каза, бяха: "Как ще живея без майчето". Предложих да й направя кафе, чай, каквото иска. Тя отказваше. Разбрах, че е дошла с желанието да излезем, знаех, че й се стяга душата. Страдаше за майка си. Взех й връхна дреха, поразходихме се из Борисовата градина, след което й предложих да отидем до пазара на Римската стена, откъдето купихме грозде, и се прибрахме. През тези дни бях неотлъчно до нея.

Но когато тя се разболя, аз не можех да я виждам. Йордан отговаряше по странен начин: обади се по-късно, обади се утре и по средата на запитването ми как е Блага разговорът по неразбираеми за мен причини прекъсваше. Защо обаче го правеше, само той си знаеше. Не се решавах да отида, да застана на вратата и да натискам звънеца, докато ми отвори. Знаех, че не трябваше да правя това, най-вече заради Блага. Той нямаше да ме допусне при нея, така както направи с нейната първа братовчедка проф. Милка Георгиева. Защо постъпваше по този начин и до днес нямам обяснение. Аз обаче знам, че за всеки идва часът на тежката изповед, но за съжаление не тук, на земята. Длъжна съм да добавя, че не съдя никого. Има кой да ни съди и отсъжда по делата ни.

По-късно, на 30 април, е била отново приета в тежко състояние в института "Пирогов". Трябва да кажа, че месеци преди да почине имах лоши сънища, които ми подсказваха, че нещо ще се случи с Блага. Ставах сутрин, измъчена от неприятните полусънни състояния, време, през което се чудех какво да правя. Страшно нещо е безсилието. И сега си мисля, че ако трябваше аз да решавам кога да бъдат повикани лекари, днес може би тя щеше да бъде между нас, но за съжаление, нещата бяха поставени по друг начин. А тя бе във възраст, за която трябва да се полагат грижи, така както през целия си живот се е грижела за близките си.

Когато почина, със семейството си бях в Свиленград. Пристигнахме на 1 май вечерта. И там цяла нощ не можах да мигна. Или, ако затворех очи, отново кошмари, отново Блага в черно, отново държи за ръка дете, отново заминава някъде. На 2 май денят беше много горещ. Отидох с дъщеря си до магазина, купих си и вестник. Нещо ставаше с мен, но не можех да разбера какво. Бях потисната и неспокойна. В 16,18 часа си легнах и се опитах да чета "Духовни беседи" от архимандрит Софроний (Сахаров), която бях купила на 1 май сутринта от Руската църква в София, където ходих да се моля на гроба на архим. Серафим. Четейки книгата, съм заспала. Малко след 19 часа мъжът ми влезе в стаята, отиде до прозореца, след което каза: "В 19 часа съобщиха по програма "Хоризонт", че Блага е починала в 16,20 часа". Станах, имах чувството, че ми се вие свят. Влязохме при дъщеря ми, тя се приближи до мен, прегърна ме и аз заплаках. На сутринта в 5,30 часа тръгнахме тримата за София. Дни наред купувах всичко, което излизаше в печата по повод смъртта на Блага Димитрова. Правех го не само заради себе си, правех го и за дъщеря си, която Блага държеше през 1988 г. в ръцете си в църквата "Св. Седмочисленици", давайки й името си.

Много исках бъдещото ми дете да е момиче. Толкова много, че понякога, без да съзнавам какво правя, се спирах на улицата и гледах децата, когато минаваха с майките си. Спомням си и един случай. Малко момиченце плачеше, майката го увещаваше да млъкне, но то беше упорито. Тогава тя започна да го удря. В този момент нещо в мен се разбунтува. Отидох, хванах ръката на майката и казах: "Извинете, грях е да биете детето си." Тя изненадващо ме погледна, вдигна го и нежно го прегърна.

Когато през м. октомври влязох в АГБ "Шейново", бях сигурна, че ще имаме дъщеричка, макар че и свекърва ми и много близки и приятели ни казваха, че детето ще бъде момче. Дори когато ходех при Блага и заварвах там наши общи познати те бяха категорични, че ще е момче. Блага знаеше, че ако бъде момиче, ще носи нейното име. Бях й го казала. А тя, като че ли не смееше да изрече предположението си. Само казваше: "Дано всичко мине добре." Малко преди определения термин при мен дойде д-р Цачев, който ми носеше поздрави от нея с пожелание всичко да мине добре. Д-р Цачев ме успокояваше с думите, че ако се получат усложнения, той ще ме оперира. Не бях в първа младост и явно Блага се притесняваше повече от мен. Макар и на 36 години, аз като ли не осъзнавах какво ми предстои. По-скоро бях уверена, че щом майка ми е родила три деца и сме здрави и прави, аз няма да имам никакъв проблем. До 17 октомври исках оперативна намеса. Когато разбрах, че ще раждам, казах на лекарите, че ще родя без оперативна намеса. Те явно се притесниха, защото ме накараха да се подпиша за решението си. Някакъв вътрешен глас ми даваше сила и увереност. Никога няма да забравя този прекрасен човек д-р Цачев. Той дойде, когато аз вече бях в предродилната зала, сложи ръка на челото ми и каза: "Не се притеснявай, аз съм тук". Скоро обаче разбра, че всичко върви нормално и си отиде. На 17 октомври 1988 г. влязох в родилната зала и на бял свят се яви моето дългоочаквано момиченце, което щеше да носи името Блага.

Същият ден в 17 часа се обадих на Блага. Казах й: "Како Блажче, честита ти именница." А тя отговори: "Благодаря ти, Марийче", и гласът й потрепера. Поиска да дойде да ме види, но навън денят бе мрачен, мисля, че валеше. Не исках да идва в дъжда, а и аз самата не се чувствах толкова уверена в движенията си. Затова я помолих да дойде при изписването ми. Така на 23 октомври в 11 часа дойдоха да ни вземат Блага, Йордан и съпругът ми.

След появата на детето вече не можех да ходя тъй често при нея, но затова пък, макар и рядко, тя идваше у дома. И сега, след толкова години, мисля, че първата си усмивка малката Блажка подари на леля си Блага.

Това бяха години на зараждане на първите демократични идеи. В родината никнеха клубове на демокрацията и тя беше заета. Зная, че участваше в заседанията на клубовете на инакомислещите, беше щастлива от това. Идваше у дома въодушевена, сякаш открила нещо ново, нещо, което ще промени живота ни, ще го направи по-добър. Тя беше идеалист, който вярва в другите. По-късно, със съжаление, казваше: "Какво мислехме, какво стана". Беше много чист човек, за да се занимава с политика. Често като вицепрезидент се връщаше огорчена, че не може да помогне на този или онзи и особено страдаше за хората от Стражица.

Блажка растеше хубаво и здраво дете. Залисана покрай грижите около нея, все по-рядко ходех при нея. Чувахме се по телефона, но усещах, че й липсвам. Нямаше ги вече нашите редовни неделни обяди, когато й разказвах как е минала седмицата, какво съм прочела и особено много обичаше да й кажа някой нов виц, особено пък ако е политически. Но основното ни занимание след обяда беше четенето. Никога не се разделяше с тетрадката и химикалката. Дори и когато си лягаше, те бяха до възглавницата й. Какви хубави часове на разговори бяха. Понякога ми разказваше за студентските си години в София и в Москва. Господи, какъв невероятно добър човек беше тя.

Един ден на обяд бяхме двете. Тогава Блага ми разказа, че като студентка се е увличала в гледане на кафе. Типично занимание и за днешните млади хора, особено студентките, а и за по-възрастните. Все търсим несбъднатото желание. Въодушевена и радостна, я запитах дали е имала случай да познае нещо по-интересно. "Да, засмя се тя - за беля". И изглежда, че я върнах назад в годините, напомнящи й неприятен спомен, изведнъж каза, че няма да ми гледа. Започнах да я моля. "Разбираш ли, бях се зарекла" - отговори тя. Упорито настоявах и за да ме убеди да се откажа, ми разказа неприятен случай: "Бях поканена на рожден ден на наша състудентка. Някои от момичетата поискаха да им гледам. И аз се поддадох на молбата им, както сега на теб. Но забележи, на масата при нас са майката и бащата на момичето. Вече бях гледала на някои от момичетата и изведнъж майката на момичето поиска да гледам на дъщеря й. Започнах да говоря, като казах, че скоро в дома им ще заплаче бебе. Повярвай, нищо не знаех предварително. Говорех това, което виждах. След време майката на момичето ми се обади недоволна и ме обвини, че съм знаела, че дъщеря й е бременна и нарочно съм казала, за да чуят всички. Повярвай, Марийче, това не беше вярно. Много ми беше мъчно. Обвинена бях в нещо, което не беше вярно". След обяда тя направи кафе само за мен. Впечатлена от разказа й, помня добре, че този ден и на мен позна. Тогава имах една мимолетна връзка с офицер. Още щом погледна чашата, каза: "Я, виждам офицерска шапка". Аз се засмях и й разказах за връзката си. С това свърши гледането на кафе. Много често след това ме питаше как се казва "шапката".

Тя имаше незавидната съдба - да се грижи за всички и всичко в дома си, макар че никога с нищо не показваше, че домашният хомот, който теглеше, й тежеше. Носеше го гордо и с достойнство. На кого ли не помагаше в семейния кръг. Роднини, решили да правят ремонт на апартамент, искат пари от нея, но не ги връщат. Тежка беше съдбата на Блага. Но търпеше и прощаваше.

На 5 ноември 1988 г. в енорийската ни църква "Св. Седмочисленици" бяхме са събрали близки и приятели, които присъстваха на кръщението на детето ни. В този ден то трябваше да получи името Блага от своята кръстница. В църквата присъства и майката на Хани от Виетнам. Доколкото си спомням, това бе и последното й идване в България. Часът бе 11. В стаичката за кръщаване Блага държеше 40-дневното бебе на ръце. Тя нежно го гушкаше, а то спокойно спеше в ръцете й. По едно време отвори очи и я загледа продължително, след което отново затвори очи. Какво ли излъчване е имала в този момент Блага Димитрова, та малката Блажка спокойна стоеше в ръцете й. Така на този ден кръстници на детето ни станаха Блага Димитрова и Йордан Василев. Дано не посрами името й. Като родители се радваме, че носи името й. Заедно с това често се моля на Бог да я пази и напътства. Тя носи име, което я задължава. Като днес си спомням деня - слънчев, но студен. Мъжът ми носеше Блажка на ръце, аз вървях до него, а малко по-назад от нас вървяха Блага, Йордан, Хани и майка й. Вкъщи Блага влезе със запалената при кръщаването свещ, която пазя и до днес.

Годините минават, а аз все се питам, какво й се случи, че тя, която обичаше всички ни, получи инсулт. Кой и защо й нанесе непоправима рана. Как така тя, която беше всепрощаваща, тя, която беше надживяла предразсъдъци и обиди, не успя да запази себе си. Или всички ние, които бяхме около нея, не преценихме, че беше дошло време да я обичаме и да се грижим за нея. Така както тя непрестанно мислеше за нас.

 

 

© Мария Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2008, № 3 (100)