БЯЛОТО ЗАЙЧЕ С ЧЕРВЕНИТЕ ОЧИЧКИ

Мария Антонова

web

На Еда и Йони

Всяка вечер, преди да заспят моите две внучки, им чета приказки. Те не са ми кръвни родственици, но нали знаете, понякога хората, с които общуваме всеки ден, са ни по близки и от роднини.

Тази вечер реших да им разкажа за бялото зайче с червените очички от моето детство: Бях малка, много по-малка от вас, започнах аз. Още не ходех на училище. "А на детска градина ли?". Не, по наше време нямаше детски градини. Ние бяхме деца, които си играеха по поляните, тичахме с радост по улиците на малкия град, играехме на народна топка, прескочи кобила, на челик, прескачахме въже, хващахме се за ръце и се въртяхме в кръг, а колко пъти сме падали само да знаете...

Но един ден ме заболя гърло и не можех да говоря. Майка ми ме разтриваше, даваше ми чай, слагаше ми краката във вода със сол, но аз продължавах да произнасям съвсем тихо думите и тя реши да ме заведе на лекар. Той каза, че имам болни сливици и докато не ги извадят, често ще боледувам. И къде мислите ме заведе тя. В областния град. С една дума аз такъв голям град преди не бях виждала. Сградите бяха високи, улиците с плочи или подредени камъни. Покрай нас минаваха файтони с коне, които возеха добре облечени мъже и жени, а децата бяха чисти, дори видях някои от тях с лачени обувки и плисирани поли. Момиченцата се въртяха на едно място и поличките им се надуваха от вятъра. Аз нямах такава поличка, пък и тогава бях още много малка, за да искам такава. Държах се страхливо за ръката на майка ми и мълчаливо вървях, притисната в нея. Тя се спря пред една витрина с детски играчки, сякаш се чудеше коя от тях да ми избере, но беше събота, тогава магазините не работеха. Но... видях, познайте каква играчка видях. Видях бяло зайче с червени очички. Когато мама понечи да тръгваме, аз сякаш се бях вкаменила и гледах зайчето, без да мигна. И сега си спомням това. После, когато влязохме в кабинета на доктора, имаше много шишенца в различни цветове и забравих за бялото зайче. Спомням си, че той каза, ако слушам ще ми подари някои от тях. И аз си обещах да не плача, а да стоя мирна в полата на мама. Когато операцията започна, послушно вдигнах глава, отворих широко уста, сложиха ми бяла кърпа и легенче, което мама щеше да държи, докато той ми вади сливиците.

Питате ме дали ме е било страх. Не се страхувах. И как ще се страхувам, нали лекарят ми обеща да ми даде различни цветове шишенца, а те бяха толкова хубави.

И тъй, операцията мина, извадиха ми три сливици. Как изглеждат ли? Ами приличат на три счупени яйца. После той взе легенчето, аз слязох от полата на мама, получих шишенцата в една книжна торбичка, сигурно съм се усмихнала, защото все още от упойката гърлото не ме болеше. Той нещо говореше на мама, но аз вече бях заета с шишенцата. После, когато се качихме в автобуса, за да се върнем у дома, тихо плачех, защото гърлото започна да ме боли и аз стоях в скута на мама. Помня, че в един момент, за да ме успокои, каза, че когато оздравея, ще дойдем да купим зайчето и ще гледаме това да е в работен ден. Докато ми говореше, аз бях залепила носле в прозореца и... изведнъж видях зайче. Толкова силно извиках, че всички в автобуса се засмяха. Само тя не се засмя. Някой се опита да каже, че това не е зайче, но мама много рязко го прекъсна с: "Млъкни". И никой повече не се обади. А аз исках да го видя по-отблизо и седнах отново в полата й, а тя ме вдигна на ръце, за да го виждам по-добре, и аз гледах през прозореца, докато автобусът го скри от погледа ми. Години по-късно разбрах, че това не било зайче, а лалугер. И те имат цвета на зайчетата. Когато се прибрахме вкъщи, мама ми купи едно котленце сладолед, така сигурно й беше казал лекарят и ми забрани да говоря. Само каза: "Яж сладолед, колкото искаш, но няма да говориш, ще ти кажа кога. Ще си "говорим" с ръце и с очи. Братята ми ме обичаха и особено в първите дни ми носеха сладолед, даваха ми лъжичката и много ми се радваха. Питате за баща ми. Той много работеше, рядко го виждахме, майка ни се грижеше за нас, а тя винаги знаеше какво правим, къде сме, как сме в училище. Тя ходеше на родителските ни срещи. Дори и да направехме някаква беля, той не научаваше, мама разговаряше с нас. На нея казвахме всичко.

Какво стана с бялото зайче ли, ами не го забравих. И сега го помня. Но нека да ви кажа какво стана по-нататък. Аз пораснах, завърших училище в друг град и дори започнах да работя. Получавах парички, купувах си книги, пишех писма на роднини, на приятелки, които бяха останали в града, в който израснах, и така годините си минаваха. Милите вие, тогава нямаше компютри и мобилни телефони. Пишех писмата на листа и сякаш, че беше по-добре. Вие казвате, че е по-лесно на компютър. Да, лесно е, но не се развива почеркът. Човек, когато не пише на ръка, няма почерк. Пише буквите, едни по-големи, други по-малки, а някои правят такива завъртулки на някоя буква, че чак да ти стане смешно. Даже съм виждала изречение с големи и малки букви. Човек може да остане за цял живот с почерка си от училище т.е. с почерк на дете. Затова трябва да се пише на ръка. Но вие сте малки още, когато поотраснете, сами ще разберете, че за човека се съди и по почерка му.

И тъй, да продължим за зайчето с червените очички. Един ден по обедно време, когато се прибирах за обяд вкъщи, минах покрай един от магазините и видях бяло зайче с червени очички. Ако знаете само как се зарадвах, макар че вече бях на около 23-24 години като вашата кака. Разбира се, магазинът беше затворен: "И тогава пак ли?". Да, и тогава. Прибрах се вкъщи и казах на мама: "Знаеш ли, че в магазина са докарали бяло зайче с червени очички". Тя се усмихна. Сигурно се сети за деня, когато бяхме на операция. След обед трябваше да пътувам по работа до областния град. Когато късно вечерта се върнах, на леглото ми беше поставено моето бяло зайче с червените очички. Прегърнах го, отидох при милата ми майчица и заплаках... Да, деца, заплаках, защото ми го бе купила. С това ме върна в онези години, когато ме държеше за ръка и се гушках в нея. Тогава тя и баща ми бяха всичко за нас, а ние, най-щастливите деца на света. Затова мои мили дечица, обичайте вашите мама и татко. Бъдете щастливи в обичта си към тях!

Виждам, че очичките ви стават по-малки, сигурно искате да спите вече. Лека нощ, мои мили момичета, и до утре, а тази вечер сънувайте бели зайчета с червени очички и много сърнички, които бягат по зелената поляна в парка.

© Мария Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2018, № 3 (220)