ПЪКЛЕНА АФЕРА

Любов Кронева

web

Какво му се случва на Красимир - загубва си представите. Старите рухват внезапно, новите още ги няма. Той изпада в това междинно състояние и много се обърква. Налага му се да си измисля представи в движение, което води до нещастие, понеже не е щастие, нали, ако човек си измисля разни работи и не знае дали това, дето си го измисля, е вярно. Или не е вярно.

Първо в живота му се появява жена. Ирина. Нормално. Защо да не се появи? Има си някакви очи, коса, фигура. Накратко, не че е кой знае какво, но нещо има. Нещото задращва по душата му като нокът, аха - да се счупи, но не се счупва. Дращи и дълбае бразди. И той заживява с нея на семейни начала.

Тази Ирина има много приятелки. Да се чудиш къде ги намира и как бързо се сприятелява. Всичките много го харесват. Дори се държат като невидели мъж, което в началото му се струва странно, но после свиква и си го обяснява със своите забележителни качества. Отглежда си мустачки и брадица като на Никълъс Кейдж в "Лице назаем" и почва да подозира, че формата им не е избрана случайно, а съответства на неговата дълбока същност. Понеже онези девойки, всичките, нали - така, а той - какво? А Ирина работи като секретарка, по цял ден я няма. Красимир кога ходи на лекции, кога - не, в смисъл, че разполага с време и със свободен апартамент. И води живот, пълен с потайности.

Но му става някак криво. Защо Ирина му вярва? Гледа го в очите с любов и въобще не пита, примерно да каже, че бива, бива приятелки, но какво е това ежедневно присъствие и той какво си позволява? Как няма ей тонинко съмнение? Такъв един Джон Траволта почва да се надига в него. Значи, вечер, като се прибере Ирина, Джон Траволта се възмущава от поведението му. А сутрин, като хлопне тя вратата след себе си, като звънне на същата врата поредната нейна приятелка, Никълъс Кейдж се спуква от смях.

А на Красимир душата му се стяга. Стяга се, стяга се и не издържа. Признава на Ирина всичко. Тя ахва. Плаче, разбира се. Не много, но плаче. После попива сълзите, намазва си крем около очите и му казва: "Моето чувство към теб е толкова силно, че всичко ще понесе. Никакви изневери - казва му, - няма да го разколебаят. Аз - казва му - не мога да си представя живота оттук нататък без теб. Ако ме напуснеш, ще сложа край на живота си. А ти, както искаш". "Аз не искам - мънка той, - но те, като се държат по този начин, какво да направя? То ми идва отвътре". "Разбирам те - казва тя - и ти прощавам!"

Ето тук неговите представи почват да се изпаряват. Той какво очаква? Тя да изпадне в шок. Логично е, не е ли така, при тази нейна любов? Не след време, а веднага да се заключи в банята, да си разреже вените, той да изкърти вратата, съседите да довтасат, да извикат Бърза помощ и полиция, той да я изнесе цялата в кръв на ръце, да прекара половината нощ в болницата, другата половина - в участъка, после пак да тича в болницата, после вкъщи, за да обяснява на съседите как вече нищо не разбира. Накрая да я прибере, да я внесе вкъщи пак на ръце, а там - цветя, цветя, цветя, да я успокоява и да й обещава, че каквото било - било. Нататък да й трепери за най-малкото нещо, всички да му съчувстват и ако й изневерява - съвсем тайно и толкова рядко, че дори няма да се смята за изневяра.

А тя? Все едно му казва да продължава както преди и да не се притеснява.

Изведнъж му прещраква: тя има любовник. Или любовници. Затова му прощава. И върти любов настрани. Решава да я проследи, да я спипа на място и... не знам. Провежда следенето, както се описва в криминалните романи. Тя излиза, той изчаква три минути и половина и - по нея. Ползва прикритието на дървета и кьошета. Притичва превит на две зад коли. Часове наред виси в кафенето срещу службата й. За да не го познае някой, носи слънчеви очила и шапки олигофренки с различен цвят. Дебне я в края на работния ден, уж зяпа съседни витрини, докато тя обикаля магазините. Изчаква я да влезе в техния вход, обажда й се от уличен телефон, че ще закъснее, прави две обиколки на махалата, прибира се, отключва си безшумно, понеже бравата и пантите са смазани предварително, втурва се вкъщи с вик: "Прибрах се, ехо!"... И нищо.

Кара така близо месец. Направо грохва от напрежение. Вече се моли Богу да се появи най-после някакъв любовник, за да се сложи край на това тичане и на тази неизвестност.

Една сутрин, както си седи тъжно на дивана, докато минат три минути и половина, изведнъж заспива. И какво сънува. Чакалня. В някакво учреждение. Кафяви врати. Пейки от извит шперплат. Като седне и се облегне, краката му щръкват. Трябва да седи на ръба, но пък се хлъзга и пейката скърца. Някакви жени, скупчени пред една от вратите, го гледат с укор. Той тези жени, кой знае защо, едвам ги понася. Изнервят го. Досадно му е, не му се чака, а трябва. Пак добре, че пред неговата канцелария няма опашка. Само той. Чака среща с Господ. Но от шушукането на жените, които вече го гледат със съчувствие, подразбира, че пред тази канцелария може да висиш и да чакаш, не знам колко може да висиш и да чакаш, а Господ да не те приеме. Тъкмо да си тръгне, вратата се отваря и излиза Жан Рено. Носи поднос с разни видове суши. Кимва му любезно, хваща го под ръка и го извежда навън. Нататък гледната точка на Красимир се променя - наблюдава как двамата с Жан Рено вървят покрай дълга дъсчена ограда, от която висят стари, изпосъдрани афиши, похапват суши (с пръсти) и кротко беседват за нещо си. Не се разбира дали на френски, или на български.

Събужда се рязко, сърцето му: луп, луп, луп!... Ще се пръсне! Какво да мисли сега? Какво да мисли, освен че е гей? Ако не е гей, защо ще се разнася насам-натам под ръка с Жан Рено? Бил той и Господ. Защо? Ясно. Внушил си е, че е мъж, понеже се е родил като мъж, но подсъзнателно се е усещал жена, а с подсъзнателното шега не бива, то търпи, търпи, но до време и изведнъж - буф! И му се явява Господ, за да му обади как стоят нещата в действителност. Напряга се да провери дали отвътре му трепва във връзка с мъжествения Жан Рено - не му трепва, но предполага, че и това е въпрос на време, защото всичко е в главата, всичко е въпрос на представи...

В този момент се звъни на вратата.

Отваря и на врата му увисва поредната приятелка. Той я изтръсква от себе си и казва с отпаднал глас:

- Не ме пипай, аз съм гей.

- Какъв си?! - не вярва тя.

- Гей! - развиква се той. - Обратен! Педал!

- Защо крещиш, бе? - изрепчва му се тя. - Какво ми се правиш на интересен? Гей бил! - Слага ръце на бедрата си, доколкото ги има, и се смее презрително: - Ха, ха, ха! - После пита надменно. - Може би моите пари не ти харесват?

- Какви пари? - недоумява той.

- Обикновени - казва тя. - Зелени. Платих си като всички. За три пъти ползване. А теб или те няма, или ми се правиш на...

Той внимателно я бутва в едно кресло. Сяда срещу нея и съвършено спокойно, с пълно самообладание, направо с индианска невъзмутимост, почва да я разпитва за парите. И тя му казва. Ирина и нейните приятелки, не че са някакви феминистки, не че си падат по някакви идеологии - просто имат трезво отношение към живота и по-конкретно, към мъжете. Какво представлява един мъж? Всъщност инстинкт. Той така или иначе ще изневерява на жена си. Доказано е от науката. Щом ще изневерява, понеже инстинктът му е такъв, защо този инстинкт да не се вземе под контрол? Идеята е на Ирина. Гениална жена. В началото някои техни познати отказват да плащат. Искат да го ползват него, Красимир, безплатно. Но зависят ли те от мнението на обществото и по-специално, от отделни негови представители?... А така. И си плащат. Предварително. Няма това-онова. От друга страна, какво? Не ти трябва да тичаш след въпросния мъж, понеже мъжете напоследък не знаят какво искат. Пък и парите. Това си е стабилен доход, необлагаем с данъци. Ако чакаш на въпросния мъж за пари, има да чакаш. Докато намери себе си, докато намери мястото си в живота... А ако нищо не намери?

Красимир слуша, по някое време усеща, че кима. Отпраща госпожицата с молбата да го извини, тъй като не се чувства мъж, направо никакъв не се чувства. В главата му се бутат и се настъпват разни мисли. Спорят предвид новите обстоятелства за сексуалната му ориентация и интелектуалните му качества. Не са наясно. Щом те не са наясно, той какво?

Половин час по-късно е забелязан да влиза и да излиза през неголеми интервали от кафенетата в района на "Цар Шишман". Никой не може да каже дали кафенетата са били пет, както си припомня Красимир, или повече, но това не е съществено. По обяд се явява в службата на Ирина и понеже портиерът го познава, прави грешката да го пусне, без да се вгледа в състоянието му.

Той нахълтва в кабинета й и се заковава в средата. От тази позиция кресва: "На секретарка се правиш, а? Правиш се ти на секретарка! Секретарка, аха!" Грабва телефона, трясва го в пода и дори го сритва.

Тя отстъпва ужасена към прозореца, докопва саксия с пълзящо растение, замерва Красимир, но уцелва компютъра, който гръмва. Ирина писва, алармата се включва.

Дотичват двама бодигардове. Той почва да им обяснява, че "това, жените, не са хора", но на тях хич не им се слуша за жените, хващат го здраво под ръка, помъкват го навън. Той се отскубва, оставяйки им якето си и хуква по коридора с вик: "Няма да се предам!"

Затопуркват нагоре-надолу, в надпреварата се включват и други служители, радостни от прекъсването на работния процес, и така - докато Красимир се препъва в боклукджийско кошче и пада безчувствен.

Привечер майка му го прибира от изтрезвителя. Като вижда следите, нанесени от живота по лицето му, тихо заплаква. Той решава да не хваща вяра на сълзите й, защото и тя е жена, и тя е представителка на най-коварната и цинична част от човечеството, но в носа му засмъдява. Не иска да се излага пред полицаите, но почва да се излага. Усеща се запратен с шут в невъобразима пъклена афера и кой е в дъното на тази пъкленост? Жан Рено, кой друг.

© Любов Кронева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2008, № 4 (101)