Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОИЗХОДЪТ НА МАЙМУНИТЕ

Любов Кронева

web

Кротка печал го обзе и вселенска скръб, тоест той предполагаше, че такива чувства са го обзели, макар че, като се взря в себе си, нищо такова не чувстваше, а само тъпо вцепение и сънливост, и желанието да сложи възглавница под главата си.

Той се бореше в началото. Изкара си семестъра в Нов български университет, където преподаваше графика, направи няколко корици на книги, дори участва в изложба с няколко свои неща и дори го похвалиха, но през цялото време не спря да се прозява. Така се прозяваше, че в очите му избиваха сълзи.

После остави новите идеи и поръчки да прашасват и си легна.

И това, защото жена му го заряза и замина за Малта. Малта! Има такава страна. Или остров. Кой го знае. Там тя намира някакъв малтийски маймуняк. По интернет. Значи, той, Милен, нищо не подозира, а тя шари из интернет, шари, разговаря с някакви маскирани личности и избира като по каталог - този, който най-пълно отговаря на нейните потребности. Развежда се, продава апартамента и хваща самолета. За Малта!

А той всеки ден минаваше край бившия си дом на третия етаж, в който сега живееха други хора, край дома на бившата си хазяйка, от която купи мансардата, стигаше до шестия етаж, качваше още половин етаж и влизаше в ателието си. Там беше хубаво. Слънчево и прашно. От остъклената капандура на покрива почти винаги се спускаше слънчев стълб с фини трептящи прашинки. Имаше диван. Имаше хладилник, бръмчеше уютно. Скърцащо кресло-люлка до прозореца. И недовършени рисунки.

Един негов познат, реставратор на име Емануил Поптодоров, веднъж му каза: "Тръгне ли си една жена, взема ти всичко". Стовари се на масата му в кафенето на "Шипка", много пиян, с елегантна карирана барета, под която висяха сплъстени сивкави кичури и заяви че - край! - вече няма и пари. Но го черпят. Милен разбра намека и го почерпи. Разказа му своята малтийска история, понеже тогава я разказваше на всеки срещнат. Прозяваше се и дъднеше непрекъснато, независимо откъде тръгваше разговорът, той си дъднеше за своето и не можеше да спре. А като стигаше до финала, почваше отначало. Хората му съчувстваха, съчувстваха, но взеха да го избягват.

Реставраторът не можеше да го избегне, защото беше абсурд да стане, пък и пиенето. Изслуша го, като от време на време се унасяше, сепваше се, пийваше си, накрая сподели: "Аз печелех добре. Много добре! Реставрирахме една църква в провинцията. По линия на ЮНЕСКО. И тя идва. Аз й пращах пари, никога не съм я оставял... Но тя идва. Горе съм, на скелето. И тя вика: "Напускам те". Защо, бе? А в черквата знаеш ли как кънти? Кънти! "Защото, вика, си без-без-пер! - спективен!"... Безперспективен съм! Хубаво, казвам, щом така си решила... Аз същата вечер си счупих ръката. Хлъзнах се и ей тук, в лакета. Много кофти! Без ръка, нали разбираш? Но се оправих..."

Милен смяташе, че Емануил Поптодоров е страхотно име. Емануил - благословен. И още веднъж благословен от "поп" във фамилното му име. "Ти сега работиш ли нещо?" - попита. "Не - гордо отвърна Емануил. - Но непрекъснато мисля. Пиша поезия". Порови из джобовете си, извади тефтерче, подаде му го. На първа страница беше нарисувана ухилена риба с дебели женски крака, нелоша рисунка впрочем, после имаше явно авторско стихотворение:

Чушката. Люта.
Зелена. Червена.
Абе, чушка.

И прочее...

Милен реши, че е тъпо да изпадаш до мислене и писане, ако ти се е случило нещо толкова банално като да те напусне жена ти. Тъпо е. И спря да говори за жена си. Но му се приспа.

Спа близо две седмици. Почти не ядеше, защото или нямаше сили да слезе до бакалията, или задрямваше насред намерението си. А вода можеше да пие и от чешмата.

Преди бившата му хазяйка се опитваше да го подхранва, но тя през лятото отиваше при сестра си в провинцията. Направо го преследваше с печена скумрия с домати. Той я изнасяше, грижливо увита във вестник от къщи, гощаваше котките на съседната улица. Тази жена много често готвеше риба, понеже си бише внушила, че предпазва от перде и склероза. Вярваше в това. Както и в лечебната сила на зеления чай. Милен в нищо не вярваше и въобще не си падаше по яденето и пиенето. "Ти си чужд на удоволствията - казваше жена му, която по интернет си намери някакъв малтийски маймуняк и замина при него в Малта. - Ставаш за делник, но за празник - не, скучен съм, извинявай, като старото ми палто..."

А Милен, макар да не вярваше в нищо, имаше илюзии. Парадоксално е само на пръв поглед - вярваш осъзнато, а илюзиите, изглежда, са фантоми, сред които се рееш, без да си даваш сметка, че се рееш именно сред тях. Не допускаше, че жена му ще направи такова нещо и сега, спейки, спейки, се сбогуваше с илюзиите си комфортно. Понякога, в просъница, си мислеше, че добре ще е да се сдобие с някаква вяра, ако ще да е в печената скумрия с домати, за да се надигне от дивана. Но само се обръщаше на другата страна.

Но, пита се, колко може да се спи? А той спеше. И почнаха да му се случват странни неща.

Веднъж, на разсъмване, внезапно отвори очи, сякаш някой го повика. Ясно чу: "Милко, Милко..." Сивкава светлина пълнеше ателието, а в креслото-люлка до прозореца седеше леля му, покойница от няколко години. Хем шиеше копче на ризата му, хем го поглеждаше над очилата, а устата й беше недоволно присвита. Скъса конеца със зъби, забоде иглата в макарата и каза: "Е, какво да се прави, такъв ти бил късметът... Имахме един съсед на времето. Като почина жена му, направо сдаде багажа. Яйца не можеше да си изпържи! Пита ме един ден как се пържат яйца, че му омръзнала сухоежбината. Обясних му. След малко пак идва. "Мине, вика, яйцата не миришат на яйца!" Отивам, какво да видя? Да вземе бидончето с газта, дето жена му го държеше в долапа под мивката, да налее в тигана и да пържи! Ами жълто, казва, като олио! Божеее! То бива, бива, ама чак толкова безпомощност! Хайде, да ставаш вече".

Милен се разсмя заради съседа с яйцата и седна. Леля му отиде до стенния гардероб, отвори го и като си мърмореше, почна да трака зад вратата със закачалките.

Тук той осъзна какво ненормално нещо му се е случило и чак се изпоти, и свят му се зави, стисна очи с надеждата, че пак ще заспи, но не, вече не му се спеше. Разлепи очи полека. Никой. Като човек, силно привързан към илюзиите си, реши, че е сънувал.

Слънцето плисна изведнъж, заля мансардата. Решителността, с която нахълта, предвещаваше горещ ден. От остъклената капандура се спусна светлинният стълб с трепкащи фини прашинки. И в него се образуваха Мадоната с младенеца. Слънцето релефно осветяваше всяка гънка на тъмнозелената й шамия и малкия розов Бог в ръцете й. Той ги загледа мрачно. И като се вгледа в лицето на Богородица, видя, че тя всъщност е племенницата му. Шестнадесетгодишната дъщеря на брат му, Мина, кръстена на леля им, защото тя ги отгледа, и като я кръстиха Мина, майка им може и да се засегна, но с нищо не го показа. А брат му и снаха му заминаха на почивка в Гърция и го помолиха да наглежда детето, и той обеща, но за две седмици дори не се обади. Ами ако детето гладува? Ако е болно? Ако?!... Мъничкият розов Бог разпери розови ръчички, полетя нагоре, а Мина се разсмя, въздъхна щастливо и също излетя, промуши се през капандурата като последни изчезнаха краката й, тоест краката й не се виждаха поради прекалено дългата тъмнозелена дреха. "Намъкнала е пола на майка си" - немощно помисли Милен. И се завлече в банята.

Там му прилоша, подпря се на стената.

Какво ще рече този младенец в ръцете на Мина? Да е направила белята за две седмици?! Като нищо. Но чак да е забременяла и да е родила за две седмици? Или това бе алегорична фигура, съчинена от висшите сили, за да му внушат чувство за отговорност въз основа на комплекса му за вина... От огледалото му се пулеше мършав, брадясал индивид с коса като на Тарзан.

"Не съм луд - съобщи на отражението си, докато се бръснеше. - Лудите не се къпят и не се бръснат. Не се сещат за тези неща и се занемаряват". Но веднага се сети, че нормалните пък не си говорят сами.

Таксито го остави на Руски паметник.

Пред цветарския магазин поспря, поколеба се да вземе ли цветя за Мина и докато се въртеше край вазите, се бутна в някакъв младеж. Понечи да се извини, но само отвори уста. На слепоочието му имаше кървава рана, залепена с парченце окървавен лигнин. Кръвта беше засъхнала и по дългата му коса, боядисана на руси кичури, се стичаше красиво на три струйки по врата му.

- Извинявайте, можете ли да ми дадете 70 стотинки, за да отида до "Пирогов", да ми превържат главата? - тихо и жално помоли младежът.

Спретнато облечен. С дънкови дрехи. Чисти. Очите му бяха с нормални зеници. И в тези очи се четеше остро любопитство и интелигентност, от което съчетание Милен се подразни.

- Маслена боя - констатира. - Има вероятност да се изприщиш. Скоро ще засъхне и ще почне да се лющи, защото е горещо.

- Извинявайте, как разбрахте? - огорчи се младежът.

- Ще ти дам пет лева, ако ми кажеш защо.

- Не искам пари! - надменно заяви младежът.

- Нали искаше 70 стотинки... Аха! Искаш да плашиш хората! Някой може да се ядоса и наистина да ти сцепи тиквата.

Тази перспектива развесели момчето:

- В "Пирогов" ще има да се чудят - каза, - кое е кръв, кое е боя!

- Няма да се чудят - каза Милен. - Докторите и да не разбират от грим, с кръвта са наясно.

- Много сте скучен! - измърмори онзи.

- И жена ми така казваше.

- Защо "казваше"? Да не би... Извинявайте.

- Не! - ядоса се Милен. - Жива и здрава е, както чувам! Разведе се с мен и замина за Малта... Какво само се извиняваш? Правиш се на плашило, а се извиняваш!

- Жалко - рече младежът, - по-добре да беше умряла. Тогава щяхте да пазите светлия спомен за нея, а сега ще помните една предателка.

Милен махна с ръка. Обърна се да си ходи, но писък "Чичооо!" разцепи площада - откъм ъгъла се зададе Мина на ролери. Дори не помисли да намали скоростта и с размах се вряза в него. Той политна и щяха да се стоварят върху вазите с цветя, ако гримираният младеж не го беше подхванал. Маневрираха известно време назад-напред и встрани, като в едното му ухо се кискаше Мина, а в другото се хилеше онзи младеж. Изскочи цветарката, включи се активно в избутването им и се развика: "На какво прилича това, кой ще плаща щетите?"

Най-после Мина се закрепи на колелетата си, младежът го пусна, а тя задърдори:

- Къде беше, чичо, разсипах се да ти звъня, три пъти идвах до ателието, никой и никой, нашите ми заръчаха да се грижа за теб, питат ме какво става, а аз какво да им кажа?! Той защо се е гримирал така?

Младежът се изчерви. Направи някакво неопределено движение и го завърши като прикри "раната" си с шепа. Но не си тръгна. Продължи да стои. И да зяпа Мина. И тя го зяпаше.

- Илюстрира нагледно произхода на маймуната от човека - ехидно каза Милен.

- Ще ме запознаеш ли с него?

- Ами, аз не... - почна той, но младежът го изпревари:

- Иглесио.

А Мина пропя сладко:

- Есмералда-Розамунда, много ми е приятно.

И пак се засмя по онзи щастлив начин, както тогава, когато се промушваше през капандурата на ателието, и сякаш заля целия площад с безпричинно веселие. Седна на тротоара, събу ролерите, извади от раницата си чехли (на висок ток!), нахлузи ги и рече на младежа:

- Ние с чичо ще ходим на кино. Ти нали ще дойдеш с нас?

И му подаде ролерите, и този тип, разбирате ли, ги взе, защото някой трябваше да ги носи, не е ли така?

На чичо не му се ходеше на кино, още по-малко пък с тях, въобще никъде не му се ходеше, но можеше ли да остави Мина сама с този тип? Иглесио! Целият му живот беше съсипан, а висшите сили го изритаха от леглото, за да го изпратят на кино с двама тийнейджъри?

Но отиде на кино. Купи им пуканки и сладолед. И гледаха филма "Хари Потър и философският камък".

Вие какво очаквахте?

 

 

© Любов Кронева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2008, № 4 (101)