ЛЮБОВТА Е КАТО МОРЕ

Любов Кронева

web

Любовта ще спаси света. И изкуството. Всеки ще ви го каже. И аз го казвам, в смисъл, че не се съмнявам. Но пак останах без преводи. Месец мина, втори преваля - няма. По-лошото е, че нямам и пари.

- Размърдай се! - посъветва ме една приятелка. - Разтичай се, развикай се. Как може да те оставят без работа и без пари?!

Вярно. Как може?

Вече три години, щом се размърдам, разтичам, развикам - предлагам един роман на Толстая. Казва се "Ксъ". Това е новото божество, което живее вдън гората и ако някой се залута там, то му изпива ума, после човекът не може да се оправи сам и по малка нужда. Действието се развива след атомния взрив. Всичко живо е мутирало. Животинското в човека е избило в облика му - тук свинска опашка, там - копита, животните са отровни, за ядене стават само мишките, дърветата светят, накратко, всичко е мутирало. Както и представите...

- Кой? Толстой? - пита издателят (издателката).

- Толстая - казвам, - Татяна. Съвременна руска писателка. - И кой знае защо, добавям: - Живее в Америка...

Издателят (издателката) почва да мънка: нашият читател, нали знаете, а нашият пазар напоследък, ако знаете... Ясно. А аз се вра с моето "Ксъ", не с моето... Ясно.

Смених тактиката. Сега предлагам криминалета. Предлагам фентъзи-трилъри. Убийства на всяка страница. Съдбата на човечеството виси на косъм. Но главният герой (героиня) не дреме, а действа. Няма да седне да ви се оплаква, че не знае какво да прави, че е поставен (поставена) в нечовешки условия. Ако трябва, ще нощува под храст в гората, дни наред ще гризе шишарки, но ще измисли такива комбинации против злите сили, че дъхът ви ще спира, докато четете. Накрая ще се окаже, че всичко е било извършено в името на любовта, но на героя (героинята) му (й) е трябвало време, за да я осъзнае. И ще победи. Но не и аз. Понеже не ме бива да гриза шишарки.

Не унивам. Тоест унивам, но продължавам да пробвам.

Повече - нито дума за Толстая. Нашият пазар няма нужда от никакво "Ксъ", където литература вече не се създава, а създадената преди взрива се пази в тайни хранилища и ако се разбере, че някой притежава книга, която е източник на смъртни зарази, нахвърлят му се санитарите, скрити зад страшни, червени маски, въоръжени с железни прътове с остри куки накрая... Тези работи са измислени и преувеличени. Само ще потиснат читателите. Една книга не бива да ги дърпа за душите като железен прът с остра кука. Те, ако заподозрат, че дадена книга може да постъпи с тях по този начин, изобщо няма да си я купят. И ще посъветват близки и познати също да не си я купуват.

Не говоря за литература. Говоря за пари. Вярно, че парите са предполагаеми. Но кое около една книга не е предполагаемо?

Така стигам до издател на книги по градинарство. Всичко за парковете и техните алеи, както и за стайните растения, но той би искал да разшири дейността си, понеже навремето бил завършил славянска филология и много бил чел, особено руска литература. "Престъпление и наказание" например. И сега би желал да се запознае със съвременните руски романи, да се поогледа, да се поразтъпче сред тях.

Пълничък. Не дебел, а дето се казва, загладен. Нито млад, нито стар, откъде да го знам, не съм го питала - прошарен. Любезно засмян.

В офиса му има три компютъра, три бюра, два стола, два телефона, два принтера, едно огледало и прозорец към задна стена, от която годините неравномерно са изчоплили мазилката. Всичко е светлосиво. Веднага се усещам като муха, кацала къде ли не и поради своята всеядност, намъкнала се и тук, за което тепърва ще се кае, защото толкова изчистено сиво просто плаче за мокро петно.

- Прочетох романа - казва издателят и се разсмива. - Хе, хе, хе! Как му беше заглавието... Прочетох го. Не е лош. Но ме успа. Едвам стигнах до средата. Успа ме! Хе, хе... Все спасяват човечеството! Аман от човечеството. Какво му пука на човечеството, че да го спасяват?

Всъщност, да - какво му пука?

Преди десетина години той понесъл тежък удар, произтекъл от представите му за ролята на художествената литература, оттам и - ако не за спасението на човечеството, поне за стремежа към облагородяване. Издава прекрасен, задушевен роман, в който се разказва как китайка се влюбва в американец. Триста страници чиста любов. Накрая тя не издържа и умира. Американецът се оженва за американка, раждат му се две деца, но не е щастлив, защото не може да заличи спомена за онази любов. И тази любов никой не я купува. Най-много да я прелисти и я оставя. На всичкото отгоре се оказва, че авторката, вместо да умре млада или поне на средна възраст, живее почти до столетието си, та той трябва да плати и авторските права. Така се нахендря, че не е за разправяне... И разперва пухкави ръце от почуда заради себе си.

Разбирам го.

Навремето и аз много се обърквах от любовните романи, а на дванадесетгодишна възраст реших проблема като престанах да чета специализирана литература, което всъщност не е никакво решение. Това е замижаване пред някакви факти и този издател, също замижал, е боцкал произволно с пръст в любовната мистерия и не е могъл да уцели каквото трябва.

А какво трябва? Не се знае. Тази неизвестност е част от мистерията, образувала се от разминаването между любовта и изкуството, в която, от друга страна, се забелязва срастване между действителността и романа. Още неща се забелязват, но срастването най-силно бие на очи. То е в дъното на споменатото объркване. Да вземем нашата леля Плума... Не, по-добре първо да вземем "Принцеса Бланш", не помня от кой автор, моля за извинение, пък и тя накрая умря. Не се разбра дали от любов, или от навика й да се разхожда леко облечена в дъждовни нощи. И хвана пневмония.

Години наред дядо ми беше получавал любовни романи по абонамент като задължителни притурки към други книги и понеже ръката му не се вдигаше да изхвърли от къщи книга, беше ги наредил в килера до спалнята. В този килер аз, седнала удобно върху раклата с юрганите, прекарвах дългите летни следобеди сред бурни страсти. После цяла зима ги преразказвах на нашата леля Плума от Малко Търново. И тя знаеше много любовни истории, но нейните бяха от село и докато гладеше чаршафи и следеше премеждията на някоя принцеса, само въздишаше и повтаряше: "Блазе й!" Все намираше за какво да завиди, макар че в хубавите романи винаги се умира.

Разминаването между техния и нейния живот не я притесняваше, дори не забелязваше да има разминаване. Любов ли е, ясно е: "Няма оправия! Ако една жена не си отваря очите на четири, ще избудалее, каквато и кокона да е в началото!"

Леля Плума беше убедена, че в неадекватни състояния се изпада не в резултат примерно на икономическа или идейна криза, а само поради несполуки с мъж. Или с мъже. Или с жени. Зависи. Кой каквото ще да казва. Тя се облягаше на житейския си опит и никакви просрочени наеми или сметки не можеха да й препречат пътя към истината. Ако не се овладееш навреме, което изисква напрягане на всички телесни и умствени сили, чака те нещастие. Както си вървиш и не внимаваш, някой, без да иска, те бутва. Той не иска, но се намесва Съдбата и превръща случайния непознат в свой Пръст. Падаш на платното и те прегазва кола.

Сега се сещам, че и с мен се случи нещо подобно. Както си вървях с ботуши на високи токове, красива и замислена за странното поведение на един мъж, десният ми крак стъпи върху заледен участък, прикрит със сняг, а левият ми крак - върху друг прикрит заледен участък. Хлъзнах се и се стоварих с цялата си тежест на лявата си ръка. Повече от месец гипс и горчиви размишления, а онзи мъж продължи да се държи странно.

Както бях в това състояние, с мои познати се случи съвсем заплетена история. Един младеж от моя курс, Виктор, се влюби в момиче от долния курс. Разказваше за любовта си на всеки срещнат, тоест на онзи срещнат, който беше съгласен да го изслуша. Тя не го и поглеждаше. Той разказваше как тя не го и поглежда с надеждата, че събеседникът му ще съзре някакъв втори план и ще излезе, че това, дето се вижда, не е вярно и съвсем друга истина ще изпълзи наяве. Така става в романите. А пък той беше такъв човек, че разбираше всичко буквално. Например тя, като й писваше от него, казваше му: "Ох, добре!... Чакай ме в пет часа в градинката пред библиотеката на третата пейка от ляво в посока "Александър Невски". И той я чакаше. Към девет вечерта тя се сещаше за срещата и се обаждаше на неговия съквартирант, за да отиде и да го прибере от пейката. Съквартирантът почваше да се пазари: защо аз, пак ли аз, само срещу пет лева за такси, тоест срещу десет и лекции по незнамсикакво... "Нямаш сърце! - удряше тя по чувствата му. - Сърцето ти е ледена буца! Заради теб горкото момче ще прекара нощта сред наркомани!" Докато се спазарят, минаваше още час, а Виктор, разбира се, не беше мръднал от пейката.

На другия ден той я завардваше из коридорите на факултета, изпъчваше се решително, кой знае защо, разрошваше си косата и замънкваше: "А аз вчера те чаках, чаках..." Тя се дръпваше рязко назад, сякаш в косата му имаше пърхот и целият се сипеше върху нея, а той нямаше никакъв пърхот, факт е, че нямаше, но тя се дръпваше и като гледаше встрани, казваше провлечено: "Не се побърквай, Виктор - с ударение на последната сричка. - Откъде накъде ще ходя по срещи. Била съм казала. Какво като съм казала..." - И го подминаваше с гордо вдигната глава.

С гордо вдигната глава, защото за нея това беше спечелена битка. Тя имаше драма. А именно: да създаде в околните представа за своята изключителна непорочност, за да се омъжи изгодно. Да поднесе в дар на мъжа си своята лебедова чистота срещу неговия самостоятелен апартамент и солидна заплата. Но не й стигаха силите да се пребори с природата. Имаше тайни отношения, макар само тя да си въобразяваше, че са тайни отношенията й с един Красимир, пак от моя курс, който редовно нощуваше в нейната стая в общежитието. Сутринта тя се разтичваше из етажите и задъхана питаше когото срещне, знае ли случайно при кого е прекарал нощта Красимир, понеже си тръгнал късно, нямал пари за такси, от нея не взел, та тя се тревожела. Всички я гледаха с изпънати лица, вдигаха рамене и се чувстваха малко не на себе си.

И какво стана една нощ.

След единадесет през нощта минаваше оперативна група, съставена от трима студенти-доброволци, които напълно доброволно трябваше да дежурят веднъж месечно във връзка с борбата против дрогата и престъпността. С ленти на ръкавите с големи букви ОГ те нахлуваха в стаите, претърсваха ги за външни лица и ако имаше такива, водеха ги в Оперативното бюро (ОБ), където те даваха обяснения в писмен вид защо са били на територията на общежитията след определеното време. Обясненията се изпращаха в деканата и водеха до други неприятности.

Като част от ОГ, Виктор за първи път влиза в стаята на своята любима. Проверяват както следва: банята, тоалетната, гардероба, леглото, под леглото, остава прозорецът с широк перваз и плътно перде, към който прозорец се запътва Виктор. А зад пердето се спотайва Красимир. Намига му. Понеже са приятели. Виктор се вцепенява. Хем се вцепенява, хем мисли трескаво. Приятел! И тя!

Но - приятел! Обаче - тя?!...

Обръща се и забил поглед в обувките си, казва: "Там няма никой".

Но тя, показала до този момент признаци на изключителна нервираност, пък и нали знае какъв буквален човек е Виктор, как няма да излъже, защото просто няма въображение, като чува това, ахва: "Как няма никой?!" И припада.

В последвалата суматоха пердето е дръпнато, а обърканият Красимир продължава да стои на перваза: гол до кръста и по чорапи, зад него - нощно небе и красиво се сипе сняг. Това е първото, което тя вижда, щом се свестява, и отново припада - заради съзнанието, че репутацията й е опетнена завинаги.

После Красимир и Виктор са подбрани от ОГ, дълго се разправят в ОБ, после Виктор пак нарушава закона, като прекарва Красимир по тайни пътеки, за да го върне на тяхната любима. А тя им изкрясква, че нито ги познава, нито желае да се запознава, и им трясва вратата. Да. Трясва вратата. Не ги познава. А те намират бутилка водка и почти половин бутилка бадемов ликьор, изпиват ги и заспиват на голия под. Не поради липса на легла, а в знак на протест против цялото дамско население.

Събуждат се премръзнали, схванати и с гадното усещане, че нищо не е наред и няма да се оправи. Отиват да пият бира и още в първото кафене разбират, че историята им е заела подобаващо място в университетския фолклор. И се заричат - пред свидетели - първо, повече да не пият водка, второ, да нямат нищо общо със споменатото население.

След което потъват в дълбоко мълчание и размисъл.

И аз, щом размислих, зарекох се - да не стъпвам повече с онези ботуши по сняг и не стъпих. Смених ги с нещо като шушони и смятам, че това ми спаси живота. Въобще тук хубавото е, че никой не умря. Но и това е въпрос на гледна точка. Ако историята се разказваше в роман, нямаше да е хубаво. Нямаше да е драматично. Можех, разбира се, да упорствам с онези ботуши, с гипса и с неуточнените си чувства към онзи мъж, понеже не възразявам против любовта, а само донякъде против романите с техните крайности, дори против романите не възразявам, когато са в килера...

Но аз още съм в офиса на онзи издател, ако си спомняте, с градинарските книги, и се надявам да ми даде превод, а той подхваща разговора по следния начин:

- Ако издам този роман, ще трябва да купя авторските права. А те ще искат пари!

- Ще искат - казвам.

- Кой знае колко пари ще искат!

- Кой знае - казвам.

- Нямаше да е така, ако имахме писатели. Ще му издадеш романа, ще му платиш някой лев, той ще се радва. Но нашите писатели не могат да пишат!

- Защо да не могат? - питам.

- Защо не могат... Не могат! Те споделят мислите си! Абе, за какво са ми твоите мисли?!... Хе, хе, хе!

Смешници са, изглежда, нашите писатели...

- А какви хубави сюжети има! - добавя той с копнеж и чак замижава сладко.

- Какви например? - веднага наострям уши.

- Ами, например: манекенка се влюбва в бизнесмен...

- Бандит ли?

- А, не! Почтен бизнесмен на средна възраст, но с младежки дух.

- Значи не е богат. За какво ще се влюбва в него?

- Как за какво? Любов! Просто... голяма любов! Но не могат да се оженят, защото той е женен...

- И се развежда.

- Не се развежда! - Издателят ме поглежда накриво. - Това е тяхната драма. Не може да се разведе, тъй като жена му е болна. Страда от тежка сърдечна недостатъчност. Едно силно вълнение може да я убие на място. Той почва да получава анонимни заплахи по телефона, но не им обръща внимание, понеже е много щастлив в любовта си. И изведнъж го застрелват. Така става в живота. Идва ти, когато най-малко очакваш. Застрелват го. Или го взривяват в колата му. Пред очите й...

- На жена му?!

- Не, на манекенката. Тъкмо отива на среща с нея и го застрелват. Или го взривяват...

- Може и двете - казвам. - Тя вече му е ошушкала всичките пари, той не може да се разплати с партньорите си и го гръмват, не, ами направо го взривяват!

Той вдига месест пръст:

- Нямате отношение към любовта! По-точно, имате, но отношението ви е консуматорско. Това е трагедията на нашето време. Всички развиха хищнически инстинкти. А любовта, любовта - това е, тя е...

Едно е ясно: няма да ме огрее с превод. Ставам да си ходя.

Навън августовският следобед почти ме просва на паважа. Кретам по "Солунска". Бутици, бутици...

А в "Ксъ", онзи роман на Толстая, дето все искам да го преведа, накрая всичко изгаря поради неумела употреба на "пинзин" и разплискване на човешки страсти. Книгите, къщите, всичко изгаря. Главният герой на име Бенедикт оцелява по чудо и казва драматично на друг герой: "Животът свърши, Никита Иванич". А Никита Иванич му отговаря: "Щом свърши, ще почнем друг живот", и като изтръсква от стъпалата си пепелта, възнася се към небесата, декламирайки на висок глас стихотворение от известен руски поет...

На ъгъла с "Витошка" си купувам кофичка малини от една циганка. Почвам да ги ям немити, понеже и в устата, и в стомаха ми е гадно. Малините са топли и блудкави. Оглеждам се за боклукджийско кошче - няма. Нито да ги ям, нито да ги изхвърля. Ама и гадория!

© Любов Кронева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2008, № 4 (101)