* * *

web

Като диво прасе те изпълва нагонът със ярост -
да премажеш до кално, да пречупиш на две.
И подлъган навярно от храста на моята вярност,
ти си мислиш, че тук съм, а пък аз съм незнайно къде.

Но калта си е кал. На сломената гордост мъзгата
е оплескала всичко по счужденото твое лице.
Ала дишам не аз, а на храста душичката, вятър
звънко пука във тежките твои ръце.

Ала птица съм аз. Пия в облака болката прясна
и до извори стигам само с мах на криле,
но съм тук и се вия отгоре, не мога да кацна...
Ще запазиш ли в храста ми клонче поне?

© Людмила Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2008, № 6 (103)