Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕНЧО-СЛАВЕЙКОВИЯТ "КУЛТ КЪМ ГЬОТЕ"

Катерина Крушева

web

Само аз си знам какво ми струва това, но великия наставник,
ваймарският Аполон-Волфганг, и сега, както всякога, ме настави. (II, 176)1

Не обичам аз големите паметници… (VIII, 118)

Отношението на Славейков към Гьоте е една от сравнително често засяганите теми във връзка с творчеството на българския поет. Съвременниците виждат в него преди всичко едно хармонично общуване на възторжен ученик с обожествявания учител, като на изследователите не е чужда идеята, че Славейков не само се учи от Гьоте и е близо до него, но че той е и един вид български Гьоте. Според Боян Пенев Славейков е единственият български поет, който е изпитал "влиянието" на Гьоте, до""то иначе, "като изключим Пенча Славейков, […] творенията на Гете не са оставили още никаква следа в мисълта на българския писател" (Пенев 1908: 606). Служещият на "Славейковия култ" д-р Кръстев, който вероятно се изживява като един вид Славейков Екерман (Пелева 1994: 123), намира в лириката на "невенчания крал на Младите и изобщо на днешната българска литература" "едно съчетание на гетевска простота на израза с модерна глъбина на душевното съдържание" (Кръстев 1996: 131-132). Мара Белчева пък отбелязва, че последната дума на Славейков е "светлина" (Славейков, Яворов, Тодоров 1963: 27) - както е известно, за Гьоте се твърди същото.

От друга страна, в литературната наука постепенно се налага представата за всъщност резервираната нагласа на Славейков към Гьоте. Стоян Каролев, който смята, че "вземайки перото, за да характеризира "Гетевите песни", Славейков […] има чувството, че свещенодейства" (Каролев 1976: 226), все пак обръща внимание и на това, че от Славейкова гледна точка "за нашето модерно време олимпийското спокойствие на Гете, негова суверенитет е чужд, оттласкващ, смущаващ", докато при "срещата с хора като Хайне […] ний се срещаме със свой брат, кръв и нерви от нашата кръв и нерви, неволник, измъчван от същите болки, които вгорчават и нашия живот, носител на скърби и радости, с които тупа и нашето сърце" (Славейков 1972: 26)2. На предпочитанието именно към Хайне са посветени подробните наблюдения на Никола Георгиев (1999: 99-130). Сравнително рядко учени днес оценяват нагласата на Славейков като "Goethe-Kult" както прави това Райнхард Лауер (1981: 258).

Моята задача тук е да покажа, как осцилирането между демонстрация на преклонение пред Гьоте от една страна и на дистанциране към него от друга е конститутивен момент в текстовете на Славейков за Гьоте. Оборването на представата за Гьоте като достоен за обожание олимпиец присъства като тема почти също така активно в Славейковата проза както и тази за почитта към "ваймарския Аполон-Волфганг". Това несъмнено е свързано от една страна с познатата особена естетическа позиция на Славейков. Тезата на Лауер ни дава от друга страна повод да обърнем внимание и на въпроса, доколко в Пенчо Славейковите оценки за творчеството и личността на Гьоте намират отзвук немският култ към Гьоте през ХIХ век и различни реакции на този култ като Хайневия отговор на политическата и религиозна антигьотевска критика.

Стоян Каролев е издирил някои паралели между Славейковите апологетични изказвания за Гьоте и съчиненията на немски учени от края на ХIХ и началото на ХХ век. Представите за Гьоте като "Lebensvirtuose" ("виртуоз на живота"), за "дълбоката правда на неговата изповед", за "духа на висше единство", който властва в поезията му и е "отблеск от хармоничността на натурата на тоя художник", за "чувството за мярка", за "художествения такт", за "яснота" и "уталоженост" (един от лайтмотивите в ‘Гетевите песни’), за "простота", "наивност" и "безизкуственост" (IV, 222-233) - всяка една от тези характеристики на "класика" Гьоте3 отвежда към ключови понятия на неговото канонизиране и митизиране, на неговото интронизиране като най-велик немски поет, което започва още приживе на поета, през първото десетилетие на ХIХ век, и за което още тогава се употребява терминът "Goethe-Kult"4.

Култът към Гьоте претърпява по различни причини известни спадове в процеса на времето, като за нас имат значение предимно някои аспекти от развитието в десетилетията след смъртта на поета през 1832 г. Движението Млада Германия и особено една от личностите, на които то гледа като на свой водач, политическият публицист и литературен критик Лудвиг Бьорне, критикуват Гьоте поради неговата аполитичност, а литератори като Волфганг Менцел осъждат творчеството му като антихристиянско, непатриотично и безнравствено. Хайне, който възприема от сенсимонизма опозицията "спиритуализъм" - "сенсуализъм", се обявява в Романтическата школа, Към историята на религията и философията в Германия и Лудвиг Бьорне против подтискането на еманципацията на човека в политическо, социално и емоционално отношение от страна на религията и му противопоставя пантеизъм, който, за разлика от Гьотевия, има и социални аспекти. На политическата критика Хайне отговаря с аргумента, че рангът на големия творец не е изцяло зависим от политическите му пристрастия. Същевременно той вижда в Гьотевите произведения студенина и безплодие и ги сравнява с мраморни статуи поради това, че в тях е постигнато преодоляване на модерната разкъсаност, което от една страна означава божествено съвършенство, от друга - че им липсва жизненост и актуалност5.

След 1871 г. Гьоте окончателно оглавява немския канон. В рамките на един институционализиран култ, който не е лишен и от комични черти, поетът става символ на политическата и икономическа експанзия на Германия. През 1885 г. е създаден архивът на Гьоте във Ваймар, с който се поставят основите на т. нар. Goethe-Philologie, позитивистична германистика, чийто единствен обект на изследване е животът и творчеството на Гьоте и чиято цел е възможно най-точното издаване и коментиране на неговите съчинения. През деветдесетте години Гьотевата филология е подлагана на всеобща критика, като към нея се отправя изискването да прибави философска и естетическа интерпретация към чисто филологическото изследване. На резултатите от това развитие става свидетел Славейков през шестте години на пребиваването си в Германия между 1892 и 1897 г.

Както видяхме по-горе, Славейков съобщава, че възторжено възхваляваните от самия него "Гетеви песни", не са по вкуса му и то именно поради своята "уталоженост", която според него не съответства на "модерното време". Хайневата представа за елинската студеност на Гьоте служи на Славейков за едно от многобройните противопоставяния между Гьоте и Хайне. Всъщност цялата посмъртно публикувана лекция за Хайне е построена върху опозицията между двамата немски поети, като Гьоте се явява символ на "здраве", "студена самотност", "величие на бог", "спокойствие", "гордост", "самоувереност", "традиция", "дисциплина", "класика", а Хайне - на "модерност", което пък означава, че той е "пакостник", който "върви кокетно капризен, нервозно, арогантно криволичи, озърта се по пътя си, и при всяка победа няколко пъти стъпя на собствения си мазол" и който "като истински пророк, не е турял юзда на своите думи". Въобще за Славейков хармонията и постоянството са обект на отрицание и подигравка: "Кога е дума за характер и хармоничност" - пише той - "пред мене всякога представат северните борови гори. Спокойни и хармонични и строги - и мъртви". Успокоението е "кафез", нещо, за което се иска да си "по-ограничен човек или Гете", а "издръжливостта и стабилността" е "онова, което е тъй ценно за една машина за сода"; "само машината, само добичетата са хармонични, последователни". В тези сващания се подема критиката срещу култа към Гьоте от първата половина на века. Сред съвременниците на младия Славейков вече съществува позицията на несъгласие по принцип с идеята за олимпиеца Гьоте, което не е непременно свързано с дистанциране от неговото творчество. Подобно на Хайне обаче Славейков възпроизвежда, макар и иронично, идеята за божествената хармония на немския поет, споделяйки, че тази хармония не отговаря на неговата собствена душевна и естетическа нагласа.

Верен на една определена представа за йерархията на жанровете (Тиханов 1998: 123-143) - на която впрочем не обръща внимание, когато става дума за Хайневите пътеписи - Славейков изключва от своя канон голяма част от Гьотевите произведения, които според него излизат извън обсега на понятието "песни". Така на някои "балади" той гледа като на "прости и непретенциозни романси", които "би произвождали много по-изгодно впечатление, ако символизацията не би досягала тъй близо до алегория". Не се чувства "духът на майстора" и в "ония весели или сериозни романси, в които са възсъздадени случки из всекидневния живот" (IV, 229-230).

За драмите на Гьоте българският поет дава различни оценки. Фауст е най-често споменаваната Гьотева творба в прозата на Славейков и има за него неоспоримо висок ранг. Именно във връзка с това произведение той формулира някои от основните си резерви към немския поет. Така той твърди, че то "от техническа, чисто формална страна - по композицията си - е най-слабо от всички художествени творения, инак равни нему по значение" (IV, 5-6). Очевидно става дума не просто за нарушаване на определени правила, нещо, което за Славейков само по себе си е израз на гениалност, а за според него обективни слабости на драмата. Въпреки това: "Мощния дух на Гете е постигнал рядкопостижимото, - чрез вътрешната стройност и хармония на Фауста да обеззначи (или поне да омалозначи) техниката, външността". По подобен начин аргументира Славейков многократно по отношеие на Гьоте - към немския поет бива отправен упрек, който се релативира от перспективата на определени естетически мащаби и въпреки това не се оттегля напълно. Фауст служи и за демонстрация на това, че за разлика от Ницше - заедно с Хайне основен съюзник на Славейков в борбата против еснафщината, а освен това и негов учител по враждебност към рационализма и системното знание - Славейковият Гьоте се намира в опасна близост до Ницшевия "кабинетен човек": Фауст е писан "спокойно в стаята", "през цял живот", а Заратустра - "на свободен въздух, бързо, с карандаш, под първо впечатление, и после преписван дома и преработван" (Славейков 1940: 14). В На Острова на блажените драмата послужва за един пълен със самоирония жест на предизвикателство към "наставника" Гьоте. Фиктивният съставител на антологията твърди, че от най-доброто произведение на Нягул Кавела, баладата ‘Как Господ Бог даде воля да стане земя и какво подир това стори Сатанаил’, "някой немец би изкарал цял Фауст в две и три части" (II, 204).

Фактът, че за останалите драми Славейков почти не се изказва, може да бъде тълкуван като акт на невербална отрицателна оценка. Докато за драмите все пак тук-там се срещат и снизходителни думи6, Гьотевата проза се отхвърля изцяло. Единствено Поезия и истина и Родство по избор заслужават според Славейков известен респект, по принцип обаче прозата на Гьоте - както впрочем и тази на Пушкин - представлява интерес единствено за историците на литературата (IV, 147).

Една от проявите на немския култ към Гьоте е представата, че големият поет може да бъде най-висок авторитет по всички въпроси, свързани не само с изкуството, но и с почти всичко останало. Гьоте е една от инстанциите, на които се позовава и Славейков, когато се налага да търси легитимация за определени особености на своя начин на писане. Така той сочи Гьотевия пример, когато става дума за многократното преработване на собствените творби (V, 72) или за използването на чужд материал (V, 73 и VII, 110).

По-сложно е отношението му към личността на немския поет. От една страна Славейков отбелязва, че Гьоте е постигнал - така важното за литературното мислене на епохата - единство между живот и творчество (VII, 107-113). Това, че Гьоте е "горд и недемократически възпитан" и не изпълнява своя "бащински, а особено съпружески дълг" буди според Славейков "смущение и предразсъдъци" само у "ония, които са родени само за тях", тъй като геният може да твори единствено когато "наруши филистерската "добродетел" и не наруши законите на своята природа". Самите морални мащаби се осмиват и разколебават, като съпружеската вярност е наречена "скучна немска добродетел" - също както и пиянството на Гьотевата ни хубава, ни умна жена е "немска добродетел" (VII, 108)7. Значенията на "немски" и "филистерски" в този случай съвпадат8. Славейковото отношение към Гьоте и тук е близко до това на Хайне, който от една страна подлага на остра критика социалното поведение на Гьоте, от друга говори с ирония за онези автори, които отричат изцяло творчеството му, неспособни от позициите на своя "християнски спиритуализъм" да вникнат в "учението на спинозизма за насладата в живота" (Славейков 1940б: 28). Сходен е и стилът на аргументиране на двамата поети. Както удачно е отбелязано във връзка с Хайневата Романтическа школа, на Гьоте е "ударен зъб, макар и ловко, но без успех", а после "нашият херой го удря съвсем сериозно на хитри извинения" (Славейков 1940б: 28).

От гледна точка на апологетите на Гьоте адекватната рецепция на неговото творчество е мярка за културна зрялост. Това схващане намира отражение в историята на термина на Бертхолд Ауербах "goethereif" ("зрял за Гьоте"), който чрез речта на Георг Брандес ‘Гьоте и Дания’ от 1881 г. (Brandes 1900: 1-58.) добива известно разпространение особено сред славяните, измъчвани от комплекса за закъснялост9. Според Брандес степента на развитие на всяка епоха, всеки народ и всяка личност може да бъде измерена по степента на разбиране на духа на Гьоте. През 1908 г. Боян Пенев отбелязва, че "у нас липсуват ония културни условия, които Бертолд Ауербах определя с израза Goethesreife" (Пенев 1908: 606)10. Според Славейковата трактовка на въпроса да бъдеш "зрял за Гьоте" означава човек "да не е съвсем млад, да има известна култура, известен запас световна опитност, и потребност да бъде естествен, - да е турил на своето аз юздата на съзнание" (VII, 109). Прави впечатление, че тук Гьоте е мярка за индивидуална зрялост, при това съотнесена изключително към класичността, а не мащаб, по който може да се мери степента на развитието на цял един народ или епоха. Накратко казано, Гьоте е мярка за индивидуална класичност, което, както видяхме по-горе, не обхваща всички страни на личността и дори може да бъде знак на ограниченост, да бъде "кафез", "юзда". Това не пречи на Славейков, в рамките на чиято естетика силната индивидуалност е момент от решаващо значение, да твърди, че от Гьоте поетите се учат, но не като му подражават, а като виждат в него "Befreier" ("освободител"), "пример как да постигнат собствен гений" (IV, 232). Без неговите песни според Славейков "развитието на немската художествена песен е немислимо" (IV, 232), тъй като най-ценното в немската лирика е възникнало "под благотворната сянка на Гьоте" (IV, 375). Представянето именно на тези "ученици" на Гьоте е целта на антологията Немски поети. Тук Славейков се отдалечава от Хайне, който по политически причини счита, че поезията на Гьоте, няма бъдеще. У демократа Славейков все пак надделява модернистичната представа за автономията на твореца и социалният аспект играе далеч по-незначителна роля при оценката на литературното творчество отколкото за Хайне.

Същевременно обаче според Славейков Гьоте става обект и на недостойна рецепция в Германия. Така той проявява склонността да бъде жертва на филолозите. Отново Хайне и Ницше се явяват антиподи на своя сънародник. Във Ваймар на Ницше е издигнат "храм", "приветен и ясен", в който все още се чувства живият дух на философа, дори неговата мраморна статуя "може би чува, гледа и може би вижда". На Гьоте е посветен "монументален архив" и наблюдателят се бои, че "филологията и лилипутската мисъл, която го е създала и за която е създаден тоя музей, тая гробница на величието му, те съвсем ще го умървят" (Славейков 1940а: 37). В известен смисъл Гьоте сам е виновен, че "е оставил за дръфане на потомството дрипите на своя живот", и въобще "хероите на перото […] двоен грях правят сами, когато мемоаризират своя живот" (Славейков 1940б: 21-22). Това недоверие към автобиографичните жанрове Славейков споделя с Хайне. И както Хайне той се е постарал да не остави обективни свидетелства за живота си11.

Според Славейковата оценка Гьоте е един от малкото "истински певци, откровители на своя роден, национален дух" (V, 8). Именно злоупотребата с това схващане в десетилетията след създаването на немската държава през 1871 г. обаче предизвиква ироничната реакция на Славейков. Използвайки познатата тактика на споделяне на собствената аксиология с помощта на неколкократното оттегляне на дадено изказване, Славейков твърди, че на Гьоте му липсва международната популярност на Хайне (V, 253-255). Разбира се, от гледна точка на една елитарна естетика това няма значение, по-важното е, че Гьоте има "публика от най-висока проба": "само хора с висока естетическа култура". Тъкмо Гьоте обаче е поетът, с когото се гордеят немските "филистери". Той е едва ли не единствената стока, допусната в една бездуховна търговия, която владее литературния живот: "Патент за развъждане поезия в Немско имат само едни търговци, търговците с Гетевска стока". Факта, че немците държат и извън страната им именно Гьоте - а не Хайне - да се смята за техния най-велик поет и за представител на тяхната култура, Славейков свързва с грубото чувство за хумор на немците и с техния антисемитизъм. Затова пък в чужбина, отбелязва Славейков със задоволство, макар да обичат и Гьоте, "и на Хайне дават право да живее". На реномираната инстанция "Гьоте", която представителите на "немщината" са превърнали в свой символ, бива противопоставен поетът Хайне, който очевидно носи естетическа наслада дори на читатели без претенциите за изтънчена естетическа оценка.

От една страна Славейков търси в класиката и класичността стабилна опора срещу "филистерството", срещу некултурата. От друга страна, от елементите на една позиция, обоснована като "модерна", изникват аргументи срещу култа към класичното. Към това се прибавя протестът срещу политическата и филологическа злоупотреба с творчеството и живота на немския класик. Така се ражда един противоречив "култ към Гьоте" - "култ", такъв, какъвто може да си го позволи поет с естетиката на Пенчо Славейков. Макар и да е против намирането на окончателно "свърталище и успокоение" (Славейков 1940б: 32) в класиката, той все още не може да твърди като Гео Милев, считащ се за негов "ученик": "най-новото е и най-великото" и "не може серсеминът Гьоте да бъде по-голям от Демеля, това са дървените мнения на дървените филолози" (Литературен 1964: 246) . Славейков е достатъчно консервативен, за да признава, че и онзи, който се шегува с канона, автоматично се съизмерва с него и че от тази гледна точка винаги съществува опасността да бъдеш "наставен".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. При позоваване на изданието Пенчо Славейков (1958-1959) в текста римската цифра посочва съответния том, а арабската -  страницата. [обратно]

2. Коментар на Стоян Каролев в Жрецът воин (Каролев 1976: 275-276). [обратно]

3. По въпроса за "неромантичната" и немодернистка страна на Славейковата естетика вж. Георгиев (1992: 85). [обратно]

4. За култа към Гьоте през ХIХ век вж. напр. Mandelkow (1980: 1773-1918) и Nutz (1994: 605-637). [обратно]

5. За фазите в отношението на Хайне към Гьоте вж. Häntzschel (2001: 57-70), Berg (1995), Hermand (1999: 3-23). [обратно]

6. В есето "Гете" Славейков нарича Ифигения наред с Гретхен "възхитително творение", а по-долу препоръчва на читателите, "от безчислените му драми да обичат само три!", без обаче да уточнява кои (VII, 108-109). [обратно]

7. За разлика от нея впрочем, както отбелязва Славейков, жената на Хайне, която също не е разбирала творчеството на своя съпруг, е била "рядка хубавица, а това изкупва всичко" (Славейков 1940б: 35). [обратно]

8. За "двете Германии" на Славейков вж. Георгиев (1992: 94-95). [обратно]

9. За най-"зрели за Гьоте" от всички славяни биват смятани чехите, вж. напр. Wukadinowic (1932: 70) или Rösel (1981: 82). [обратно]

10. Едва през тридесетте години, когато различни признаци говорят за това, че има утвърден български литературен канон, Тодор Боров ще заяви, че "българите са вече "Goethereif" (Боров 1932: 4) - оценка, която ще срещне не само потвърждение в немскоезичната преса. [обратно]

11. Срв. анкетата на Арнаудов, в която Славейков например твърди, че (подобно на Хайне) не може да каже съвсем точно, кога е роден (Арнаудов 1978: 5-19). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1978: Арнаудов, Михаил. Из живота и творчеството на Пенчо Славейков (Изповеди и показания на поета). // Арнаудов, Михаил. Избрани произведения в два тома. Том 1. София, 1978.

Боров 1932: Боров, Тодор. Гьоте в България. // Мир, 1932, 9514.

Георгиев 1992: Георгиев, Никола. Немскоезичните цитати у Пенчо Славейков. // Георгиев, Никола. Цитиращият човек в художествената литература. София 1992.

Георгиев 1999: Георгиев, Никола. Един почтителен манипулатор на Хайне в България. // Георгиев, Никола. Мнения и съмнения. По дирите на едно литературно чергарство. София 1999.

Каролев 1976: Каролев, Стоян. Жрецът воин. Том 2. София 1976.

Кръстев 1996: Кръстев, Кръстьо. Съчинения. Том 1. София, 1996.

Литературен 1964: Литературен архив. Том 2: Гео Милев. София 1964.

Пелева 1994: Пелева, Инна. Четени текстове. Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература. Пловдив 1994.

Пенев 1908: Пенев, Боян. Гете у нас. // Периодическо списание на Българското книжовно дружество в София 1908, 69, 9-10.

Славейков 1940а: Славейков, Пенчо. Заратустра. // Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Том 7. София, 1940.

Славейков 1940б: Славейков, Пенчо. Хайнрих Хайне. // Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Том 7. София, 1940.

Славейков 1958-1959: Славейков, Пенчо. Събрани съчинения в осем тома. София, 1958-1959.

Славейков, Яворов, Тодоров 1963: Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София 1963.

Тиханов 1998: Тиханов, Галин. Жанровото съзнание на кръга "Мисъл". Към културната биография на българския модернизъм. София 1998.

 

Berg 1995: Berg, Henk de. Kontext und Kontingenz. Kommunikationstheoretische Überlegungen zur Literaturhistoriographie mit einer Fallstudie zur Goethe-Rezeption des Jungen Deutschland. Opladen 1995.

Brandes 1900: Brandes, Georg. Goethe und Dänemark. // Brandes, Georg. Menschen und Werke. Fraunkfurt am Main, 1900.

Hermand 1999: Hermand, Jost. "Der Blick von unten". H. Heine und Johann Wolfgang von Goethe. // Großer Mann im seidenen Rock. Heines Verhältnis zu Goethe. Ursula Roth, Heidemarie Vahl (съст.). Stuttgart, Weimar 1999.

Häntzschel 2001: Häntzschel, Günter. Das Ende der Kunstperiode? Heinrich Heine und Goethe. // Karl Eibl, Bernd Scheffer (съст.), Goethes Kritiker, Paderborn 200.

Lauer 1981: Lauer, Reinhard. Die deutsche Literatur in Bulgarien - typologische und genetische Beziehungen. // 1300 Jahre Bulgarien. Wolfgang Gesemann и др. (съст.). (= Bulgarische Sammlung, , т. 2). Neuried 1981.

Mandelkow 1980: Mandelkow, Karl Robert. Goethe in Deutschand. Rezeptionsgeschichte eines Klassikers. T. 1: 1773-1918, München 1980.

Nutz 1994: Nutz, Maximilian. Das Beispiel Goethe. Zur Konstituierung eines nationalen Klassikers. // Wissenschaftsgeschichte der Germanistik im 19. Jürgen Fohrmann und Wilhelm Voßkamp (съст.). Jahrhundert, Stuttgart, Weimar, 1994.

Rösel 1981: Rösel, Hubert. Johann Wolfgang von Goethe und Böhmen. // Goethe und die Welt der Slaven, Hans-Bernd Harder, Hans Rothe (съст.), Gießen 1981.

Wukadinowic 1932: Wukadinowic, Spiridion. Goethe und die slawische Welt. // Jahrbuch der Goethe-Gesellschaft, 1932, 18.

 

 

© Катерина Крушева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2011, № 3 (136)

Други публикации:
Реторики на паметта. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Иван Павлов. Ред. Ани Бурова и др. София, 2005, с. 366-375.