ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ В РОМСКИЯ ФОЛКЛОР

Йосиф Нунев

web

Устното творчество на българските роми не изчерпва представата за душевността на създателите си, но независимо от това то е незаменим източник на знания за техните нрави. Колкото повече познаваме фолклора на един народ, толкова по-добре познаваме самия него. Фактът, че ромският фолклор все още е непознат - доскоро несъбиран, неизследван и неразпространяван - обяснява донякъде неразбирането на ромските нрави, традиции, ценности и житейски проблеми. Обгърнат от по-сериозно внимание, той ще влее своите неподправени струи в националната ни културна съкровищница.

Ромският фолклор третира и непринудено разкрива най-съществените аспекти от ценностите на ромите. Автентични или авторизирани, посланията на ромските разказвачи идват до нас от древни времена, за да утвърдят непреходните стойности за съвременниците и да иронизират или отрекат недостойното, незначителното, дребнавото, нечовешкото.

"Ценностната система е система от общовалидни или общочовешки идеи (добро, милосърдие, прошка, любов, свобода, справедливост и др.), съобразно с които разумните хора винаги, независимо от обстоятелствата, определят своето поведение" (Русанов и колектив, 1997: 35). Ако всеки съобразява действията си с тях - тогава той ще има по-големи шансове да оцелее физически и нравствено да се прояви като човек. Да се говори обаче за ценностна система на базата на фолклорни творби, които формират само донаучни представи, е твърде пресилено. Затова по-долу ще се задоволим с коментар на ценностите, прозиращи в редица фолклорни творби, записани при теренни изследвания, и в авторизиран легендарно-приказен фолклор, какъвто у нас вече има издаван.

Най-високо в йерархията на ромските ценности, прозиращи в ромския фолклор, стои идеята за свободата. Тя не е никак случайна и има своя етимология в миналото на етноса. В името на съхранението на ромската волност през вековете многократно е правен съдбовен избор: избор на номадски начин на живот, който ромите катунари опазили чак до края на 60-те години на миналия век; отказ от идеята за собствена държава; да не се захваща ромски корен само на определени географски ширини и дължини; да се заимстват чуждият език, бит, обичаи, религия и традиции, за да се оцелее.

Ето какво разказва бакърджията Коста Стоянов от с. Кардам, Поповско, в своите спомени, свързани с родовата му памет:

"В миналото бяхме подвижни хора. Тук - в Кардам, дойдохме през 1963 г. от видинския край, а по-старото ни потекло е от Унгария, град Предида. Постоянно пътувахме - цялата фамилия - с каруци, нямахме коне. Щом дойдеше зимата, намирахме в някое село няколко къщи, наемахме ги и се позастоявахме. Но стоплеше ли се - впрягахме каруците, вземахме палатките и тръгвахме от село на село. Март месец не биваше да ни завари уседнали. Така обикаляхме пролет, лято и есен из Добруджа - където намерим работа, от едно село в друго, за да изкараме пари за зимата" (Колев 2001: 94).

Много често, уж наивно и простовато, в немалко фолклорни произведения народният разказвач съвсем с основание се сърди на своето племе:

- Че си е направило църква от кашкавал, за разлика от българите, които вдигнали своята от чисто злато. Един ден, след като ромите се наскитали и огладнели като зверове, се хвърлили върху църквата си и я изяли (Колев 2001: 89);

- Че Фараон - племенният цар - до такава степен се възгордял като любимец на Господ, че започнал да се големее пред самия него. Така той предизвикал гнева му. Всевишният затрил ромското племе и неговата държава, издавил всички в морето при опита на ромския цар да посрами турския първенец Пекамбер. Малкото спасили се роми се пръснали по целия свят и досега си нямат нито царство, нито господарство (Нунев 2000: 24);

- Че старият ром, който получил ромската азбука на зелев лист, не успял да я опази от собственото си магаре и така ромите останали без писмо (Нунев 2000: 53).

Всъщност разказвачът персонифицира виновниците за ромската орис в лицето на гладниците, които построили и изяли кашкавалената църква, на възгорделия се Фараон и на безотговорния дядо и неговото магаренце. И все пак от тези и редица други сходни легендарно-приказни текстове се разбира, че и ромите са имали свой храм, собствена държава и своя писменост, а липсата им не е по Божията воля, следователно тази пакост може да се поправи. Народният разказвач очевидно дълбоко съжалява за случилото се и искрено желае допуснатите пакости да се поправят, за да не бъде ромското население най-ощетеното.

Макар посочените текстове да дават обяснение за някои липси, те будят повече смях, отколкото съчувствие. Хумористичният ефект е еднакъв за роми и нероми, макар и потърпевшите да са намерили твърде елементарен начин да отговорят на неудобните въпроси за липсата на църква, писменост и държава. Тези текстове за сетен път потвърждават мисълта, че ромите са ненадминати майстори да предизвикват смях чрез собствената си трагедия. А това вече е житейска философия, която крепи и подхранва с живителни сокове жилавия етнос.

За да има равновесие в духовната природа на хората от ромския етнос, идва другият вид закрепване - към рода и семейството. Семейството е ценност, която стои непосредствено до свободолюбието. Те двете са най-високо в йерархията от ромски ценности и винаги вървят ръка за ръка. Всички останали ги следват и са в пряка зависимост от тях. Точно ромското семейство е средата, в която се е създавала, развивала, съхранявала и предавала от поколение на поколение материалната и духовната култура на далечните предшественици на днешните роми. Така дори и без наличие на писменост са се съхранили ромският език, много богатият и малко изследван досега фолклор, както и крайно интересните празници, обичаи, обреди, традиции в домашното възпитание, уникалните занаяти и тяхната технология, ценностната им система и т.н. Всичко това се дължи на свещеното за ромите семейство, което е успявало да замести липсата на собствена държава.

Мъдрият баща от "Приказка за бъчвата" (Колев 2001: 71) съветва петте си деца да пазят съгласието в семейството, за да има и честит живот. "Къща, в която няма съгласие - огън да я гори" - казва той.

В ромското семейство има ясно разграничение на ролите, за които се знае, че мъжът е главата, а жената е шията и накъдето се завърти тя, натам гледа и мъжът. На жената в ромското семейство са отредени най-главните роли. Ромски поговорки казват: "Къща без жена - огън да я гори", "Къща без жена е като воденица без вода" (Нунев, Нунева 2003: 359).

В приказката "За два гроша" (Нунев 2000: 108) бедният ром става царски съветник заради любовта към своето семейство, което се препитава само с два гроша. Царят е поразен от мъдростта на бедния дървар, който връща стар борч на родителите си, дето са го отгледали, като ги гледа и той сега. Дава назаем на шестте си деца, като се грижи за тях, за да го приберат на стари години. А с припечелените два гроша изхранва семейството си.

В приказката "Небивали патила" (Нунев 2000: 10) главният герой минава през иглени уши, за да събере разпиляното си семейство и да върне щастието, което заслужава.

На почетно място в йерархията на ромските ценности са децата. И това никак не е случайно, защото точно те са истинските продължители на родовите и семейните традиции. Ето защо не би трябвало да ни учудва, че дори и мюсюлманските роми боядисват яйца събота вечерта преди Великден. Това става чрез обичая Къзъл емурта (Алено яйце), който се празнува от децата и най-възрастната жена в семейството, но се прави само в неделя. Децата, ставайки от сън, веднага хващат яйцата и започват да се чукат с тях. Старата жена следи много стриктно черупките да не се разхвърлят по двора или да не отидат на боклука. Тя ги събира една по една и ги хвърля в огъня, като казва: "Да са здрави децата" (Петров, Маринов 2004: 662).

Иначе и в ромския фолклор е изключително популярна поговорката "Малки деца - малки ядове, големи деца - големи ядове" (Нунев, Нунева 2003: 335).

"Децата са по-скъпи от хляба", казва дядото от приказката "Бабата, дядото и многото деца" (Колев 2001: 65). А в "Силата на хляба" (Нунев 2000: 33) ромът отвръща на въпроса на господ за това, дали иска да стане цар, с въпрос: "А за децата ми ще има ли хляб?". Само истински загриженият и предан баща пред перспективата да стане цар може да предпочете хляба на децата си.

Легендарната приказка "Башнув ден" (Колев 2001: 86) дава отговор на въпроса, защо ромите почитат този ден. Той е в чест на ромска майка, която заклала петел (башно - ром.), напръскала вратата с неговата кръв и по този начин заблудила турските войници, които обхождали домовете, за да заличат целия цигански род, като убивали наред мъжката челяд.

Дори нещо повече - в ромската семейна традиция на определени места из страната се отбелязва Ихтимя (Колев 2001: 84) - ден на детето. В едноименната притча се споменава, че на този ден който има първородно мъжко дете, трябва да намери петел и на сутринта да го заколи. Главата му се закача на вратата на дома, откъм кървавата страна се поръсва с пепел и с кръвта му се намазва цялата врата. Това е божи завет към ромите, чийто смисъл е опазването на всяка къща, в която има мъжка рожба.

В системата от ценности на ромския етнос достойно място намира и умението за веселие. Ако има нещо, за което другите признават, че добронамерено завиждат на ромите, то на първо място това е умението им да се веселят. Ромите го правят искрено, неподправено, от душа и сърце, сякаш за последен път в живота си. За родителите роми равносилно на неизпълнен дълг в живота е да се отгледат деца (особено момчета) и да не им се направи богата кръщенка, новобранска вечер, годеж или сватба. Финансовото състояние на семейството при това не е от особено значение. Веселбата трябва да е шумна, с отбрани гости и непременно с прочути музиканти. След изпълнението на този дълг родителите са спокойни, душевно уравновесени, крайно удовлетворени от родителската си мисия в живота.

Често автентичните приказки на ромите в Горна Тракия завършват така: "Довели четиридесет зурни, четиридесет тъпана, четиридесет файтона и отново сватба се вдигнала. Яли, пили - та досега" (Нунев, Нунева 2003: 47).

Приоритет за ромите има и задоволяването с малкото, най-нужното. Истинският ром не трупа материални блага. Той е доволен тогава, когато разполага с най-необходимото, за да оцелее неговото семейство. Истинските роми компенсират липсата на материално благополучие с богата и волна душевност, както и с неподправено и искрено желание винаги да помогнат на бедния, слабия и уязвимия. Ето защо сред тях на голяма почит са гостоприемството и отзивчивостта. За истинските роми трупането на материални блага е излишно бреме и грях пред слабите и уязвими хора в обществото.

В съвсем сходни по сюжет авторизирани приказки - "Ние сме от първата вечер" (Чапразов 2004: 52) - на ромите християни от Сливенско, "Питал, но не разбрал" (Нунев 2000: 64) и "Прахалея и Барвалея" (Нунев 2003: 12) - на ромите мюсюлмани от Чепинския край, главният герой не пести сили, за да помогне на изпадналите в беда, дори и това да му струва собственото неблагополучие.

В "Приказка за царя-воин и рибаря - Голямата глава" (Колев 2001: 84) младият ром не изоставя царицата в нужда, спасява нейния живот и отглежда децата й като свои, за да дойде денят, в който да възстанови една несправедливост.

Един от често срещаните варианти за завършек на приказки, в който ромите успяват и натрупват пари и други богатства, е: "Върнал се ромът при препатилата си жена и многобройната челяд, а жълтиците раздал на бедните. Разправят, че и досега си живеел мирно и щастливо в същата колиба и качамакът все повече му се услаждал" (Нунев 2000: 43) или "Завърнал се Прахалея с девет мулешки товара и торба, пълна с жълтици. Деветте товара раздал на бедните си братя, а за себе си оставил торбата, че да му се намират парици за черни дни. Така добрият ром се отблагодарил на Господ за добрината и дълго-дълго се радвал на земните си дни". По идентичен начин в същия сборник завършват и приказките "Хитрият ром", "Дели баба" и други.

Липсата на амбиции да се властва над другите и да се предопределя чуждата съдба е друга характерна черта, с която не без основание ромите се гордеят. Липсата на стремеж за създаване на собствена държава може да се обясни само с нежеланието им силните да потискат слабите. Освен това инстинктът за самосъхранение, който са развивали столетия наред, ги е научил, че към другите трябва да се отнасят точно така, както биха искали да се отнасят към тях самите. В тази насока емблематична би могла да бъде притчата "Силата на хляба" (Нунев 2000: 33). Ромът се съгласява да стане цар едва като разбира, че Господ ще му даде хляб за децата, кон и каруца за него. Всъщност това са най-важните, най-насъщните неща, които напълно го задоволяват. А царската корона за него съвсем не означава лично облагодетелстване и безгранична власт над другите.

Добронамереността към културата на мнозинството е също важен приоритет, който осигурява по-безпроблемно съжителство между роми и българи. За тази култура и нейните носители често се говори с уважение и с желание тя да бъде и тяхна култура. Типичен пример за това е ромската песен "Отдолу иде" (Колев 2001: 99):

Отдолу иде една девойка,
една девойка като българка.

В тази песен ромското девойче е сравнено с българка - за да стане ясно, че е красиво. Така ромите разбират, че хубостта на ромското момиче не подлежи на съмнение.

Често в детските си игри ромските деца припяват следната броилка, която на български език звучи така:

О-о-о!
Това е земното кълбо!
Коя страна обичаш ти?
Бъл - га - ри - я! (Иванова и колектив 2002: 35).

В нея по категоричен начин се дава израз на уважението и обичта на малките ромчета към родината България.

В ромския фолклор не е изключение появата на героизирани българи, които спасяват ромското племе в трудни за оцеляване времена. Типичен пример в тази насока е легендата "Василица" (Нунев 2000: 10), в която на 14 януари, през една далечна зима, във високи проходи на Балкана Васил изтегля с волския си впряг към равнината закъсалия и обречен на гибел ромски катун. В знак на уважение към своя спасител ромите от катуна решили да нарекат този ден на името на своя спасител - Васильов ден, или за по-кратко - Василица.

За съжаление придобитият през вековете опит е научил ромите винаги да бъдат бдителни. Твърде често те са били обект на асимилационни стремежи, на натиск за цялостен отказ от културните им ценности. Но те - по всичко личи - не искат да бъдат асимилирани и с цената на всичко са устоявали през вековете.

Интересът към обогатяването на българската културна съкровищница с творчеството на етническите общности, различни от мнозинството, е най-голямото доказателство за отказ от тяхната асимилация. Досегът до творчеството на ромите - общностно или авторско, е ново явление в усвояването на азбуката на гражданското общество у нас.

Изучаването в училище на ромския фолклор, както и на творчеството на автори от ромски произход, непременно ще доведе до съществени промени на нагласите към ромите в следните направления:

- Неромските деца ще станат по-чувствителни към ромската общност като цяло, разширявайки представите си за фолклорните и приказните й герои. Въвеждането в техния свят на нови персонажи, които проявяват качества, присъщи и на героите в творчеството на останалите народи и общности, ще им даде възможност сами да стигнат до универсалните прилики между различните хора. Едновременно с това те ще имат непосредствената възможност спонтанно да съпреживяват съдбите на героите, техните радости и скърби, сполуки и тревоги, очаквания и надежди, да почувстват симпатия и близост. Така чрез силата на художественото внушение ще се направи първата стъпка за възпитаване на позитивно отношение към ромите. Българското общество има нужда от такива стъпки;

- Ромските деца непременно ще станат по-уверени в себе си и мотивирани да се учат. Най-после ще дойде моментът и те да открият положителни ромски образи, които да спомогнат за собствената им идентификация и самочувствие, т.е. в тези образи те да открият себе си. Така образованието ще стане по-интересно за тях, ще заеме почетно място в ценностната им система;

- Учителите ще опознаят ромите и ценностите им по-добре. С това те ще станат по-чувствителни и по-самоуверени в търсенето на най-правилните подходи за обучение и възпитание на ромските деца;

- Обществото ни при всички случаи ще стане по-добро.

ЛИТЕРАТУРА

Иванова, Миленкова, Колева, Нунев 2002: Иванова, Н., С. Миленкова, И. Колева, Й. Нунев. Искри от огъня. София.

Колев 2001: Колев, Д. Фолклор на ромите в България. В. Търново.

Нунев 2000: Нунев, Й. Ромски приказки I. София.

Нунев 2003: Нунев, Й. Ромски приказки II. София.

Нунев, Нунева 2003: Нунев, Й., Д. Нунева. Ромски фолклор от Горна Тракия. София.

Петров, Маринов 2004: Петров, Д., С. Маринов. Върти се, мое колело, не спирай… Разград.

Русанов, Кюранов, Александриева, Макариев, Яновски 1997: Русанов, В., Д. Кюранов, Л. Александриева, П. Макариев, Р. Яновски. НИЕ - ТЕ. Кратък етнополитически речник. София.

Чапразов 2004: Чапразов, В. Ромски приказки. София.

© Йосиф Нунев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 5
© Електронно списание LiterNet, 26.11.2007, № 6 (91)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 5.