Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАКЪСНЯЛА РЕЦЕНЗИЯ
или Развързване на опърничавата метафора

Ивайло Иванов

web

От две години насам се каня да напиша рецензия за стихосбирката "Слизайки" на Едвин Сугарев. Превъртам в паметта си забравени пейзажи, образи и форми, извайвам в заглавия претенциозни плетеници от метафори и те потъват пак във мене без следа, а белият лист пустее ли, пустее - сякаш е безплодно ложе. Нищо, казах си, така поне ще имам дълбокия медитативен опит върху тази поезия, нали самата тя артикулира в крайните си граници един траен афинитет към дзен-будизма и духовността на изтока (най-общо казано!). Но и това не се превърна в разковниче на патилата ми, нито пък в крайна спирка от пътуването ми към тая книга! Така аз продължих да слизам по безкрайните спирали на самопознанието чрез стиховете в нея, твърде често, увисвайки в едно абсурдно, празно, ничие пространство! Между писмовност и четмо, между професионалния ангажимент и личния катарзис, помежду мъртвите, но толкова красиви клони на корицата и живите трепети, цъфтежи и ухания, излъчващи се от словата в нея!

...Едва ли щях да занимавам читателя с тези психографски белези, ако те не напираха да се превърнат в един горчив аналог на много от основните мотиви в "Слизайки" и по-специално, на чувството за недоосъщественост и мъртвороденост, за несбъднатост на един пълноценен духовен и творчески акт на лирическия персонаж в нея.

Нека го онагледим чрез една редакция!

Стихотворението "като прозорец светъл е животът ни", заедно с още няколко творби, е взето от предишната стихосбирка на Сугарев "Водни кръгове". Но докато в ранния му вариант "аленият белег" на залеза върху стената измерва "оня ръст на скритото у нас,/ до който с длан не можем вече/ да достигнем", то в новата версия "скритото" е разкрито и е редактирано като "непостигнатото в нас", а на стихотворението е отредено начално място в третия цикъл на книгата. Явно Сугарев - винаги крайно внимателен към съчетаването на думите в стихотворения и на творбите в цикли - и тук е решил да подчертае споменатия трагичен мотив, да доуплътни концептуално визията за своята книга по посока на една от най-значимите теми в нея.

На "непостигнатото" са посветени още много и то, от най-силните стихотворения в книгата: "времето е бременно със себе си", "Рождението", "все подозирам себе си", "Без думи", "Съм" и особено "Проглеждането на новородените" - единственото стихотворение, написано в класическа прозодия и строфика и продължаващо линията на ония двустрофни, римувани и филигранно изработени миниатюри, познати ни от "Водни кръгове". В него, освен мотивът за мъртвородеността, можем да наблюдаваме и оная трагическа амбивалентност на образите, която е друг устойчив елемент на Едвин-Сугаревата поетика. Навярно читателят си спомня как завършваше предишната му книга, "Водни кръгове":

Защото няма как да отречем
преградите капаните стените
освен чрез тяхната безкрайна обратимост:
стената
нищо повече не е
освен небе
обърнато със гръб.

Но ако там амбивалентността бе средство за една "натурофилософска" игра със света и с битието покрай тебе, ако тя бе начинът за преодоляването на "капаните, преградите, стените" чрез "тяхната безкрайна обратимост", то тука тя вече е знак и за един трагически неразрешим релативизъм, изравнил - в духа на най-високото от поетическата ни традиция - раждане и смърт, сватба и погребение, полет и потъване:

посоката е всъщност без значение
небето и морето са едно
потъване е полетът
потъването - полет
тежат крилата
както камъкът на шията тежи
и леко е единствено оттласкването
от междинната повърхност.

Посоките загубват своята онтологическа и етическа стойност, поезията е горчивата наслада, с която се оттласкваме от "междинната повърхност", за да политнем към трансценденталното, тя е невинното проглеждане за неразгадаемите "писмена на непознат език" в носталгичния миг; когато живот и смърт се срещат, за да се прегърнат и разминат:

Тогава нашите очи проглеждат само миг
преди да се стовари слепотата
и виждат писмена на непознат език
отвъд стената, охранявана от мрака.

("Проглеждането на новородените")

Но май се поувлякох от мамещите черти на изказа, а тръгнал бях метафорите да развързвам. Да продължим тогава. "Слизайки"! Във "Водни кръгове" - заглавие на цикъл, а сега - ключ и пресечна точка на някои от най-важните мотиви и тематични вектори в цялата стихосбирка. Откъде слиза лирическият субект на Е. Сугарев? И накъде? Моят вътрешен взор долови слизането поне в две различни плоскости на битийното. Слизане от тревясалия хълм на детството ("някога на хълма", "Някога"), от "черешата стара, която днес кротко умира", но чиито клони все още си спомнят "за моите боси пети". И слизане в преизподнята на подсъзнанието, в дълбоките и тъмни изби на душата, откъдето винаги би могъл да дочуеш как "неназовимото те чака пред вратата./ Първо просек,/ после - господар!".

В трактовката на първия мотив за мен най-интересно бе това, че изкачването по стъпалата на годините - в духа на споменатата амбивалентност - е видяно от автора и като трагично "слизане" същевременно. Самото съществуване бива преживявано като бавно и обречено-трагично слизане, като "разлъчване, разкъсване, поглъщане"! От сакралния хълм на детството, от "черешата стара", от къщатата на хълма и гората, сред чиито паяжини лунна светлина ти си се любил с първите жени в зората на живота.

Свещеното и празничното тук (неделята), цикличността на детското митологично време: "въртеше се в огромен кръг неделята", са противопоставени на стоманено отсвистяващите релси, на анатомизирания до мигове по-сетнешен живот, чиито пътеки се заплитат в битийна примка около лирическия персонаж. Едвин Сугарев не говори за детството по принципно нов и радикално по-различен начин спрямо това, което нашата традиция по памет влага в този образ; той не интерпретира мотива по-радикално и различно от поети като Далчев и Валери Петров например. Но изказът и езикът му, чрез които той осъществява този акт, са нови, свежи, цветни и неописуеми! Стиховете на тази тема така релефно се отпечатват в читателското съзнание, че то действително заприличва на восъчна пита, върху която се е учил да пише ангел. (А всеки се е учил да пише, най-вече след като е гледал как си писали големите и ангелите преди него!) Било поради прецизния, почти осезаемо сетивен изказ, било поради това, че в концептуалната подредба на книгата на тях е отредена генерираща роля, стиховете за детството заемат в стихосбирката изключително значимо място. От детството тръгват онези нишки на вътрешно разяждане, разруха и разпад, за които в края на книгата лирическият персонаж ще изповяда:

Все по обратни тъмни спотаени
прояждащи ме пътища вървя.

Вторият план на слизането, както вече казах, не е житейски, а изцяло психологически: това е слизане в подсъзнанието на човека! Отличен познавач на българския и европейския авангард от 20-те, Едвин Сугарев едва ли е пропуснал да забележи, че именно навлизането-слизане в неосъзнатите пластове на душата, е тематичното пространство, което в най-голяма степен си остава девствено и неначенато за българската лирика, дори до днешен ден! Защото модернизмът и авангардът ни завещаха много новаторски "докосвания" и до тази област: Да си припомним само "Видение" на Яворов или концептуалните сборници "Иконите спят" и "Жестокият пръстен" на Гео Милев. Те обаче ни ги завещаха като серия от радикални жестове, като модерен вкус, чувствителност и усет, като места на пробойни и процепи в стената на "неназовимото", а не като трайна и богато реализирана парадигма в развитието на една национална лирика.

Осъзнат или интуитивен, при Е. Сугарев виждаме именно такъв един стремеж - да се попълнят, макар и с късна дата, празнините на "неосъзнатото" като тема и мотив за българската лирика, да се сближи нейният лирически дискурс с най-ярките и високи постижения на европейския авангард - най-вече по линията на експресионизма и сюрреализма. Целият цикъл "Слизайки" от "Водни кръгове" е именно такъв позакъснял и заради това, донякъде обречен опит да се повдигне клепача на онова "око дълбоко под съня", което "с всички сили се стреми да се отвори", да проговори неназовимото и неизречимото в плана на човешката пневматика. Застъпници на този мотив в новата му книга са едноименното стихотворение, както и "отмиращи във спомена лица", "тъмна сянка" и най-вече - "Все по-навътре", където сюрреалистичните елементи са най-ярко и манифестно заявени:

Все по навътре в полето без птици
все по навътре в полето без вятър
.......
И само голата луна танцува по безсмисления път
и сребърни петачета във твоите следи оставя.

Така говори в новата си стихосбирка Е. Сугарев, така говореше той и в предишния си, също концептуален сборник "Водни кръгове". Между другото, тъкмо "Водни кръгове" е голямата стихосбирка на Сугарев, поне по мое мнение, и липсата на достатъчно дълбоки и аналитични отзиви за нея ми се струва повече от значещо. Както би казал в такива случай Витгенщийн, стига да бе живял у нас: "За голямото подобава или да се мълчи или... да не се приказва много-много!". И тъй като алюзиите с "Водни кръгове" тук сякаш се наложиха от само себе си, то нека да ги продължим с още две-три наблюдения!

Ако в предишната си стихосбирка Е. Сугарев - верен на най-доброто от модернистките ни традиции - опоетизираше света чрез фрагмента, дори теоретизираше в стихове чрез него, то тук основният конституивен елемент сякаш си остава разгърнатата метафора. По същество, това са пак фрагменти, но набъбнали до неузнаваемост, раздули своите родилни граници (ако използвам неговата метафорика), и метаморфоризирали до покъртителност и пароксизъм в жаждата си да изчерпят докрай потнециалите на ембрионалната метафора. Най-красноречиви примери за това са "Рождението" и "Изборът". С тази практика, чисто типологически, а не стилово, Е. Сугарев сякаш продължава най-доброто по отношение на стихотворението - разгърната метафора, завещано ни от модернисткия опит: Багряна, Ханчев, К. Павлов (казани малко разбъркано!) и още много други!...

Стиховете на Сугарев - както вече споменах - са изключително филигранно "изработени". В днешната ни поезия едва ли има творби с толкова ярка, почти сетивно осезаема метафорика, с толкова прецизна оркестрация и пълноценно използване на прозодийните възможности, които дава свободният стих. Всичко това прави тези стихове особено "прилепчиви" за неопитни поетически подражания и апетитни за лекомислени, недосъзрели интерпретаторски стратегии. Надявам се, че настоящата рецензия не беше пример точно за това, ала за собствената си поетическа практика бих могъл с чиста съвест да призная, че няма друг съвременен поет от българските автори, чиито стихове така дълбоко и неосъзнато да са ми влияли и който във такава дълбочина да е предизвиквал катарзис в духа ми - и то единствено на базата на естетическото! На базата на филигранно изработените си мотиви, образи и форми, на "естеството" на самите си метафори, чието въображение просто се "задъхва" от цветове, ухания и звуци. От природи!...

Поезията на Едвин Сугарев не е "плесница върху обществения вкус", както мнозина други, шумни и претенциозни практики в лириката напоследък. Тя обаче е най големия шамар и нравствен упрек срещу перманентното "бездарие на живота" в България през настоящото десетилетие, срещу мижавото, овчеглаво животуркане, разбирано като историко-онтологическа категория и стратегия за запазване на вида (рода, народа) по тези места! И не на последно място, тя е и най-яркото и поетически високо доказателство за това, че преди човек на България да бъде европеец в институционален или географски план, той би могъл да бъде европеец в духа си.

 


Едвин Сугарев. Слизайки. София: Лице, 1992.

 

 

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2010, № 3 (124)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 24, 18.07.1995 (вариант).