Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ПРОВИНЦИАЛИЗМА

Ивайло Иванов

web

ТЪЖЕН ДИПТИХ ЗА МОЯ РОДЕН ГРАД

1. Троянци и поздравът

Има една изначална недобронамереност в отношението на троянския еснаф към света и тая злонамереност се проявява по какъв ли не начин, включително и чрез ежедневния мотив и ситуация на поздрава. Троянецът не може да се радва на това, че живее, той сякаш е обременен, отровен и обречен от това, което представлява, и някак си не може издълбоко, с пълна гръд и от сърце да вдъхне въздуха на радостния и любвеобвилен факт, че битието съществува и че самият аз съм посред него - личност, стопанин и суверен - в резултат на което тази човек се държи така, все едно цял живот е живял в някаква скотобойна, в някакъв концлагер или в казарма. И наистина, в атмосферата на родния ми град отдавна се е разпръснал и стои неподвижно някакъв тежък, застоял и деспотичен, именно казармен дух. "Ти що си направил това?!" е една от най-честите фрази, която троянците си разменят вместо поздрав, при което май вече никой не иска да върши нещо - едно, че така "не би могъл да го сбърка", както гласи популярната поговорка, и второ, че така надали ще има нужда да се оправдава пред своя фелдфебел, който е по съвместителство и съсед. При тази тежка, бездуховна и бездушна атмосфера нито поздравът вече е поздрав, нито отношенията могат да бъдат изначално същите - както всред свят, който е сътворен от Бога, както на човек - към човек. При този тип патриархални общества вече поздравът не е поздрав, а се изражда до проява на емоционално уродство и на един особен тип осакатеност - от психологическо и, пак, емоционално естество.

"Здравей, бачо Иване!", викаш му ти толкова ведро, радостно и жизнерадостно, колкото си викал на всички твои познати и приятели, откакто съществуваш на света.

"Здрррвей!", изтърколява сякаш че през вълчите си зъби той - тъй, сякаш някой само преди миг е вбил в душата му една огромна, конска доза с отрова или пък - майка му наскоро е починала, или в лицето му допреди малко са трещели с пистолети триста убийци, триста викащи го в преизподнята си мъртъвци

Какво нещастие се получили в душата на високо доблестния мой съгражданин, та той не може в етоса на ведрата нормалност да отвръща с взора си на взор, с блага дума - на добрата дума и да поздравява? Да не би случайно той самият да е зъл - и да се чувства крайно неуютно в свят, който е сътворен от Бога, имащ за прерогатив безкрайното Добро?

Нещо безкрайно свитичко и мижаво-невзрачно има в погледа на този тип съгражданин. Нещо наплашено и гузно - в излъчването на човека, който определяме като средностатистически еснаф. Ако, разбира се, въобще благоволи да отвърне на желанието ти и опита за поздрав. Защото и това го има - ти го поздравяваш по нормалния, тъй изразително описан вече начин, а той се в миг изсулва и изшмулва, като се прави пак на шушумига, на ударен и дава "пас" и "контра" - като да не те е забелязал и видял. Това е един от най-сигурните и достоверни начини да стъпчеш човека. И да се надпоставиш спрямо него и ситуативно да го унижиш, да впръскаш в духа му тъничката си отрова или злоба - със стипчивия си поглед, с отказа от поздрав със заблеян вид. Но пък и онзи знае вече начин и крои мотивите как по-болезнено и пълноценно да ти отмъсти. Ето така се влошават отношенията между хората. И в тези отношения интелигентът винаги е отбраняващият се субект.

Определено, това не са хора на честа и на човешкото достойнство. Думата доблест сякаш че е непозната за духовния им свят. Човекът от провинцията е престъпник. Точно това ми нашепват погледът и излъчването на тази мижава душа. И то, дребен, невзрачен, мърляв, бездарен престъпник - понеже, ако не беше такъв, защо тогава би те гледал с този гузен и наплашен, дебнещ и побягнал от духа ти поглед? Защо изобщо би се крил чрез погледа от теб? О, има защо!... Този аркашка, в достлук с битовата състоятелност на вещите, определено не ти мисли доброто. Вещите са всичко за него - спрямо човека той, за жалост, никак не е вещ. Защо тогава мрете и треперите над Вазов - да не би някое негово патриотическо стихотворение да е отпаднало от тъй необходимата програма? Не Западът е против патриотизма, ами самият Вазов - романтика, просветителя, адепта на учението за абсолютната ценност на човека, се е извърнал с рязък дисонанс в погледа - категорично и сърдито - спрямо вас:

Друг път мряхме с възторг, днес не важим.
На приятел, на враг ний не щем
"Аз обичам те!“ - честно да кажем,
"Аз те мразя“ - без страх да речем.

Чувства светли мъртвешки заспали,
на доброто не чуй се гласът,
нов кумир замени идеали
и разчетът владей, не духът!

Трудний път на честта в тръне срасте,
доблестта няма вес, нито ход,
ври борбата на низките страсти,
има шум, ала няма живот.

Прежни рани зарастват безследно,
нови, страшни отварят се веч,
злото дъха на нас с лице бледно,
а ний мислим го още далеч.

 

2. Троянци и Злото

Нещо потресаващо нормално и реалистично, нещо хитър-петровско и трезво - до самата кост и корен на живота - има в погледа, пък и в душата на планинеца от моя роден град. И това, заедно с тоталната дезаинтересованост към болките и личността на другия, винаги ме е огорчавало най-много. Троянецът, буквално казано, не може да мисля за другия, той не може истински и емоционално пълноценно да се заинтересува от него - и това е голяма болка за всеки, който смята, че към личността му и неговото творчество биха могли да се проявяват по-голяма загриженост и интерес. Що се касае пък до клюките, до злобата, интригите и постоянните одумвания на личността на другия - и до бруталното вмешателство в личния живот - о, това още не е никакъв интерес, извинявам се много - то е толкова интерес, колкото изстрелът с куршум към чуждото слепоочие представлява едно огромно и добронамерено "Интересувам се от теб!". Знам теоретически, пък и от опит, че това е точно така. Мен по-скоро ме интересува другото, тази тотална дезаинтересованост, за която споменах по-горе, това безмозъчно и безчовечно равнодушие, това поведение тип "теле", при което, и да се гърчи, и да страда, и да плаче, и да се радва твоят мил съгражданин, на теб ти е тотално, безметежно, равнодушно, безсърдечно "все едно", и те не превръщат ли и твоята собствена душа на парцал и абсолютна отпрепка? Те не зраслужават ли въздаяние и дори наказание, ако щеш? О, както убива равнодушието и тази телешка атараксия на троянеца, нищо така не озлобява и не омерзява душата. Това те насъсква направо, то те нахъсва и насъсква - и теб ти иде да се караш с тях, да спориш, да злобееш, да им отмъщаваш, и ти се виждаш, във фантазиите си, как си хванал своя пръв мъчител за косата и върху гърлото му с другата ръка си зататъркал някой грапав нож. О, както умее да озлобява и оклеветява троянецът, нищо така не насъсква и не онищетява душата. "И си ударен пак, и горд си даже, ако е мъжки гибелният знак. Но ти защо реши да ме накажеш, о, Господи, с такъв безславен враг?"... Всъщност, от безславните и преднамерено безчестни врагове, понякога боли най-много. Името на това "понякога" е Троян.

И защо е всичко това? Защо хората тук са по-долни, по-подли, по-мижитурчести и по-отепани с мокър парцал по очите, отколкото човеците в Добруджа, да речем? Ето, това е главният въпрос!... И на него би трябвало да бъдат посветени цели изследвания - защото той е прекалено тежък и дълбок за параметрите на настоящото, относително кратко есе. Така че да се върнем към Поезията, тя също дава някои индикации из позабравената област на народопсихологията, както и от "философията на регионите", да речем. В стихотворението "Зло" - какво показателно заглавие! - големият поет Валери Петров е дал един от възможните отговори на този тъжен, перманентен и все тъй смущаващ хорското чистосърдечие въпрос.

- Е, как е, страдаш ли? - той каза,
когато срещнахме се ние,
но в тази фраза не омраза
тогаз почувствах да се крие.

Не, просто любопитство, сякаш
се информираше човека:
- Е, как е примката да чакаш,
която стяга те полека?...

И страшно бе това, защото
той сам ме беше тикнал в нея,
и гледах в чиста форма злото,
безсилен да го проумея.

Ето, това е тъмният, пределният и сякаш казващият вече всичко отговор и аз, поради горната причина, бях го оставил в хипотезата си за накрая, но все пак да се опитам с две гротескови черти да го щрихирам още тук. Вижте какво, могат да имат същности само нещата които ги... има. Тоест, които са сътворени от Бога, в една ретроспективна християнска перспектива. Бог не е - и не може да бъде - сътворител на злото, ето защо то не съществува като "природа", а само като изява, тоест като феномен. Пак да повторим, злото няма природа и в този смисъл то не може да бъде "проумявано", нито "разбрано". Както добре се вижда и от горното стихотворение, за него няма никаква причина, и тъкмо в тази тотална липса на причини се корени единствената причина за негово съществувание. Тоест, това е нищото, повдигнато на втора степен, това е мракът, сякаш че избликнал сам от себе си, подобно някакво чудовищно и тъмно анти-стъбълце. А влечението на троянци към Злото? Та нали тъкмо за това и говоря. Това е тяхното влечение към Нищото. Това е тяхното отчаяние от тоталната безсмисленост на живота, при което, с обратната страна на душата, те отдавна са възжелали Смъртта.

 

 

ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И ПРОСТОЛЮДИЕ - С ОГЛЕД НА РОДНИЯ НИ ГРАД

В България много често интелектуалецът бива обявяван за прекалено чувствителен, мнителен или обидчив само защото не се оставя - от страна на хората от простолюдието - той да бъде ползван като боксова круша. Интелектуалецът се съпротивлява. Той не дава върху честта и достойнството му да падне прашинка. И те още повече се озлобяват и ожесточават от това. Владимир Свинтила, който е и най-добрият народопсихолог, когото познавам, има една лекция всред тесен, приятелски кръг в битова обстановка, която се нарича "Генералната мерзост на българския живот". А има и друга, определено от същия цикъл, която се казва "Идеята за равенство сред българския народ". Там той говори, че това не е просвещенското равенство пред закона и въобще аксиологическото равенство откъм права и задължения на модерния човек, не е и християнското, древното "образ божий", което те прави автоматически равен с всички други, по твоите абсолютни чест, дълбочина и достойнство, а е, по-скоро, мърлявата и бездарна нашенска уравниловка, където върху главата на отделния човек (дали е той еманципиран като социална личност - това трудно би могло да се каже) е хвърлена една неосъзната, но безкрайно гъста мрежа от неписани социални критерии и норми, които не му позволяват да я разкъса и с това да се извиси като самостоятелен човек. Има едно неосъзнато гонение сред нашия народ - срещу всичко по-стойностно, ценно, добро и достойно. Да, срещу всеки, който бива чувстван като интелектуалец и с това категорично по-различен спрямо общия аршин. Има - сред простолюдието - и една своеобразна и за съжаление, вековечна култура на нереза, на грубияна, на еснафа и на селския фашизоид, която би могла направо да те разкъса и направи на парчета, ако моралните и социално-юридически препятствия бъдат премахнати пред нея. Пък и за тяхното премахване не се ли грижи и ратува тя сама? Най-големият бич за този тип хора е срещата им с истинския интелектуалец - защото много често той е и по детски чист, чистосърдечен, безкрайно съкровен, и откровен, и прям - той, честно казано, е готов да умре за своите достойнство и чест - не просто да ги защитава. Интелектуалецът е, в истинския смисъл на думата, морален, дори - вторично рефлективен спрямо вродения (ужким!) нравствен закон у всеки от нас и винаги ще стори неизбежното, за да се защити и отстои. Именно това според мен ги вбесява най-много - че някой умишлено е избрал да бъде добър - именно това незиблемо съчетание между категоричността и добротата - и също така, че някой е мислил върху "моралния закон у нас" (едно понятие от Кант) и го е съживил, и го е възприел като първовърховна своя ценност и някакъв своеобразен мистически център на своя живот. Така че интелектуалецът е най-големият им враг - на хората от простолюдието у нас. Те дори се вбесяват, когато някой достатъчно талантливо се изразява... И, признавам си, понякога съвсем умишлено и аз съм се изразявал префърцунено, купешки, по софийски, виртуозно, обстоятелствено, свойски, с образа на денди и леке, само и само за да ги вбесявам. Мисля, че в най-честия от случаите съм успявал. (Ала това е една симулация, все пак!) А кой е най-добрият им приятел - а не враг? Някой би казал - демоните, и ще бъде прав, но аз си мисля, че извън битовизираната, селска метафизика най-добрият им приятел, аркадаш, дост и другар е ширналата се навсякъде полуинтелигенция в България - тя им е "сънародникът" по дух и етос, нрави и сърце. Та те така неосезаемо, ала дословно си приличат - като две капки вода. (Твърде е мръсна капката, разбира се...) И също така - задкулисната олигархия, богатите престъпници, тези, които редят изменчивия пъзел на политическото ежедневие у нас. Нима не е достопочтено прав и онзи философ (Николас Гомес Давила), който твърдеше, още преди толкова години, че светът вече няма свои елити, а сякаш се е разцепил той на две - богато простолюдие и бедно простолюдие. Мафията в България нямаше как да съществува, ако народът сам не я излъчваше, сам не я мамеше към своята душа или - не я търпеше. "Нашият народ сякаш е влюбен в своето страдание - той му се наслаждава...", пише за руснаците от края на 19. век Достоевски. А нашият? Та той е влюбен в житейското бездарие!... Няма изход от този по природа сбъркан пъзел - освен едното чудо. И тъкмо то непременно ще се състои...

"Нашата интелигенция е гнила!"...
- Истина говорите!...
Нашата интелигенция е гнила
по затворите.

В зандана на бай-ганьовското простолюдие нашата интелигенция явно че "гние" и до днеска. Истинските й проблеми ще настъпят обаче, когато го разруши.

Как ще завърши скритият конфликт - направо сблъсъкът - между интелигенция и простолюдие у нас? Аз мисля - както свърши и животът на драгинко Петко при разтурване на местното ТКЗС. И ето я - диаболичната, житейска анекдотика, за кой ли път...

Карал се чичо ми Петко до обяд, карал се със съкооператорите при разтурване на ТКЗС-то, па се прибрал вкъщи да обядва. Но в ума му - все препирните от дообедния дебат. Станал от масата, вече нахранен, натежал и триейки се със салфетка, рекъл на жена си: "Ганке, аз ще отида още мъничко да се покарам!"... Минал през двора, отворил вратата, хванал се за едната й колона, и изведнъж извикал "Уауу!" и се тръшнал - покосен от инфаркт - на земята. Ето, така ще свърши всеки, който се заяжда с високо нравствената, префърцунена, претенциозна, но, все пак, на живот и смърт необходима житейска фигура на интелектуалеца у нас.

 

 

ОКОЛО ЕДНА "ОБЪРНАТА" СИТУАЦИЯ

Провинциалистите, като отидат в София, си остават същите провинциалисти, каквито винаги са били, но се поместват, вече, и в един надлежно странен начин на живот. Тъй да се каже, в нов формат. А именно!... Те се държат като провинциалисти, които са отишли да живеят в София... докато аз живея свободата си в един провинциален и кокетно-малък град. Ето още една черта, по която ние принципно се различаваме. Софийските провинциалисти се интересуват от мен само когато имат нужда или полза и "файда" от мен. Докато аз се интересувам винаги от човека, стига, разбира се, и времето, и обстоятелствата да го позволят. Но те пък лесно се и превъзмогват, тя, тази тяхната тегоба, е до време. Което най обръща, ако и епохата се случи гениална, обаче тях и тогава не ще обърне никога. Те се влияят от формалния авторитет - кой е професор, кой - класик или понастоящем включен в канона, докато аз съм обладан от дарбата искрено да се възхищавам от човека, стига, разбира се, същият да е обдарен с очарователност, с нравственост и харизма. (За жените - може само харизма и сексапил!) И без съмнение, най-често се възхищавам от онези, които с гръм и трясък са провалили живота си. Обикновено, те са и най-истински хора. И същевременно, поради този факт, те са и в бездната на абсолютния провал, на абсолютния погром и обезчовечаващ ги житейски упадък. Те са онези камъни, от които един ден моята ръка ще въздигне чеда и "потомци Давидови", а пък писателите - нека се умилкват около "човека с жезъла", все едно дали той ще бъде Живков, Гай Цилний Меценат (Гай Силний Меценат?!), или пък направо Нерон! Когато онзи същият подпали Рим, те няма да го сбъркат с пламъка на Второто пришествие. Докато първите колеги-християни са го сбъркали. Какво да ги направиш - маргинални хора... Ето, това е втората черта, чрез която ние също погубно (за тях!) се различаваме, а чрез нея - и капакът се затръшва... Ето как!...

Абсурдите опират
и до такова нещо:
Не ща да ме кримират -
и не че е зловещо...

Не са голяма нега
прахта и търнокопът,
но искам по ковчега
пръстта да ми захлопа.

Това е по причина
решителна и ясна:
Оттук като замина,
вратата да им хрясна...

 

КАРЛОВО, БЯЛА СЛАТИНА И НАВРЕД...

(Опит за пътепис)

1. Първата и последна среща с града

Изключително ярък спомен: Вървя из Карлово - с къщата на Левски, с църквата, където е подстриган за дякон той, с цялата историческа памет на града - и плочките, с прораслата трева през тях, излъхват следната категорична и потайна фраза: "Няма смисъл! Няма смисъл!"... Като в самнамбулен сън, при все че самнамбулите надали точно сънуват, но така и аз вървя, и плочките мълвят и шепнат: "Няма смисъл!"... То не че животът в София има някакъв особен смисъл, но пък в такива малки и провинциалистки по манталитет градчета - като Карлово, като Троян - там житейското е бламирано есенциално или радикално, там с един рязък и категоричен жест животът сякаш че е дръпнат и изсмукан из недрата на пръстта и днеска вече никакъв го няма. Нищо не можах да изтърпя от мероприятията, свързани с рождения ден на Апостола - ни онзи книжен и патриотарски рецитал, ни даже красотата им - ефирна красота - на тези три момичета, изнасящи на плещите си баналната тежест на рецитала, ни трите лъча-шествия, които се събираха в центъра на този град и подир свирката на техните ръководители крещяха: "Левски! Дяконе! Апостоле! Йееее!...". Ходих да търся някаква книжарница из града и окрих две кемпи с размерите на фургони. Имаше тетрадки за нашите деца, книги от типа "женски романи" и искрено незнание за това кой е Георги Господинов и че аз, все пак, го познавам. От всеки "топос" на културата си тръгвах отегчен - а от книжарниците неимоверно се ядосвах. Седнах накрая да изпуша една цигара в центъра на града и пред очите ми премина някаква жена с грандиозните и изумителни до нотката на гениалното обеми на курва. Толкова ме насити и нахрани душата ми тази жена, че аз не искам нищо повече да знам. Това ми остана от рождения ден на Апостола. Мисля, че засега не е малко...

Дали не беше превъплъщение на Общината тая жена (представяте ли си? общинската администрация - курва!...), дали не бе девета - поредна - инкарнация на кмета Емил Кабаиванов, разбил навремето СДС и след това - завърнал се отново като кмет (аз казах вече - същият човек се реинкарнира) - за всички тези обстоятелства ние няма как да разберем. Но, пряко всички посегателства, си заслужава следното да обозрем. Една жена понякога преобразява тъй града, че и от Царството на мъртвите го възкресява. Чудя се - между другото - и дали курвата не е някакъв симбиозен образ и някаква неописуема кръстоска между Божествената, Светотайнствената Премъдрост София и тази царствена танцьорка Саломе? Както е казал лично и общоприлично К. Кадийски,

Защо не си признаеш насаме -
поне! - ще те признаят утре за предтеча,
но вече кръст ще бъде дръжката на меча.
И ще танцува вечно Саломе...

 

2. Карлово, Бяла Слатина и навред...

Видях снимки от Карлово. Ще умра от болка и привинциалистко бездарие!... В Карлово няма нищо. Вие разбирате ли какво значи в един град да няма нищо?!... И това "нищо", за съжаление, го няма в Карлово всеки ден. "Има град, хубав град, Бяла Слатина!... В този град ти иди обезателно!...", е писала някога Дора Габе (подразбира се, за деца). Недей да ходиш чак до Бяла Слатина, понеже и на 50 км от София ти би могъл навярно същото да обозреш. И в София животът помръкна, и в центъра на нейната атмосфера вече няма живец. Вървиш си по Раковска, вървиш и - изведнъж! - животът прекъсва, и ние нямаме вече живот. Имаме спални и магазини, имаме улици, тротоари и хора, но вече нямаме нерва и перспективата, няма я благата събитийност на самия Живот. Каквото и да се случва в България, то вече няма значение - смисълът е бламиран много дълбоко, и вече не нещо "замърсено, гнило и подло" е суспендирало центъра на живота, а в дълбочините му се е настанила сякаш самата мъртвота. Вече не някаква липса, не едната негация е обременила почвата под краката ни - а самата невъзможност за социално общение - ние не сме в състоянине да живеем общностно, ние не сме хора, защото преди това не сме общество. И знаеш ли къде е точката, в която се прекъсва животът, в която се пречупва светлината - като в леща, пентаграм или шестоъгълна призма - за да настане вековечен и световен светотайнствен мрак? Къщата на Яворов е това, там се пречупва светлината, там се строшава добротата капризна, преди ние бяхме там, "Лит. вестник" и "Литературен форум", а днес из мрака бродят като плъхове масоните, та затова и по-горе употребих думата "пентаграм". Имам предвид, че сега тази къща се държи от Ротари-клуб. Поради което и животът в България помръкна, понеже бе ударен право във сърцето - а то е тъкмо Къщата на Яворов - тази двукрила къщица, с две мансарди за предсърдия, като овалите на тихо сърчице.

 

3. Заглавие от печата

"Тутракан с еврогробища"! След това по-внимателно се зачетох и видях, че било "с евроболница". Както и да е! Но все пак, включва и някаква евроморга, нали? Значи, двете неща не отстоят чак толкова надалече.

И ти ще станеш най-щастлив тогава,
когато всички те разочароват.
Недей на чужди мисли позволява
връз истината като в гроб да ровят.

А! Истината също наподобявала гроб! Един излъскан и лустросан еврогроб. Обременен с изисквания за откритост и прозрачност. За диалогичност, може би, което значи, че един ден той и теб ще привика. За дебат - в Червената къща на тихо кацналия върху хълма крематориум. (По-рано там е имало Партиен дом.) А бе, ний всички тук още от Възраждането сме осеяни с едни излъскани, лустросани, зовящи ни към мрака еврогробища. Най-лошото е, че и любовта, сред тези модни днес критерии за публичност или прозрачност, ще бъде някой ден поставена в гроба на един стъклен похлупак, като розата от "Малкия Принц". Хем няма да можеш лично да я вкусваш или осезаваш, хем ще я вижда и ще й се гаври цялата Вселена. Ако не бъде същата мутант или пък - роза-педераст, и тези практики, под похлупака на модерното ни време, днес парниково се отглеждат и се поощряват. Вселената заприлича на публичен дом. Ще дойде Бог, пришествайки със взлом. (Напразно приставът ударил е печатът!) А след това Той ще разгърне Книгите от хром и чрез Страшния си Съд най-сетне ще положи в ред нещата...

 

 

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.02.2015, № 2 (183)