АНГЕЛЪТ НА ИСТОРИЯТА
Размисли около протестите

Ивайло Иванов

web

Първи фрагмент

"Блажени чистите по сърце". И "Да се не смущава сърцето ви!". Това са двете фрази от Свещеното Писание, в които огледах собствената си позиция за протестите и видях, за сетен път, че аз съм прав, а тези, дето ги критикуват - никак не. Макар че и да не бях християнин, и да не бях наел на заем тия две огледала, пак щях да видя - по сърцето си - абсолютно същото. А именно, че протестите се справедливи и праведни, а тези, дето ги критикуват - не. То е толкова спокойно и банално, толкова ненужно е да се говори за всичко това. Защото се разбира и от самосебе си. В крайна сметка, човек или пребивава в чистотата и морала, или не. И съвсем не за самохвалство става дума тук, съвсем не за акцентиране върху себе си, а за позиция, която е онтологично и "предвечно" синхронизирана с позицията на цял народ. Нямаше нито един свестен, чист и състоятелен човек от цялата хуманитарна интелигенция, който да не е на страната на протестите, и нито един, който да е загрубял, изкривен и прагматик по сърце, и да не ги критикува. Нямаше нито един, който да не е зависим от ДС и да не си е отворил устата срещу тях. Какво има да се говори повече? То е ясно и от самосебе си... Тези, на които са подписани книжките на тяхната задкулисна и ченгесарска зависимост, те критикуват протестите. Другите са "чистите по сърце", и именно те "ще видят Бога". В случая, социалната и морална истина за протестите. Това беше първата фраза, в която огледах душата си. Не за да се хваля, разбира се, а просто - да споделя радостта си и да насърча емоционално и морално зрящите. Има и още една фраза обаче, която също дава своя дан. А именно, "да се не смущава сърцето ви". Дохождат и долитат, и пълзят като гадини всякакви слухове. Че им плащали от "Капитал", че протестите ползвали Бойко Борисов, че като падне това правителство, няма да дойде по-добро и така нататък. О, по-добро няма да дойде, обаче ние и другото ще свалим. И новото, казвам, ще свалим, ако в него са просмукани обстоятелствата на старото. Защото: Протестите не са просто и само срещу кабинета "Орешарски", в частен и локален план, така да се каже, протестите са срещу кабинета "Орешарски" в качеството му на официален представител на българската мафия. Ако тези низки качества и конгломерат от мерзки обстоятелства се забележат в етоса, в духа и работата и на следващия кабинет, то и него ще свалим, и по-следващия, и още по-следващия, докато се преборим срещу всичко това, спрямо което сме и без това призвани да се борим. А именно, срещу българската мафия. Срещу организираното Зло в България, което дерибейства и се гаври над народа ни вече повече от двадесет години. Всъщност тази мъчителна и тежка битка се води много по-отдавна - още от началото на 20-те насам - откакто Българската работническа социалдемократическа партия се прикачва за носещото рамо на Коминтерна и става пряк проводник на руските интереси у нас. Тя затова и толкоз дълго продължава и толкова трудно се води, защото е с дълбоки, дълготрайни и... прогнили корени. Това обаче съвсем не означава, че подобава да спрем. Напротив, тъкмо мащабността на злото мобилизира и пределните, апофатически безкрайни сили срещу него. Не бих казал, че ми е трогателно, като гледам протестите, че катарзис се поражда в мен, че сълзи напират да прелеят над очите ми. Тъкмо романтиката всъщност е онова, което в сравнение с 90-те се губи. Но, вижте, добротата е и трезвост - твърдост на духа, - тя е и сила, мъжество и крепкост - крепост, от която се себеотстояваме. Според мен, протестите са работа, която трябва да се свърши. И тъй като в България за разчистване има много, нормално е и тя относително повечко да продължава.

Доброто има винаги подмолна слава. Другото му име е "истина"

Човешката душа се храни с истината, както вярващият дух - с причастие. В условията на българската ченгесарка държава, на подмолно наложения паравоенен мафиотски режим, аз не търся официални телевизии, не слушам музика, не гледам сладки забавления - аз лягам вечер тихо във леглото си, влизам в сайта Ю Туб и си пускам клипчета на Григор Лилов и Антон Тодоров от старите техни предавания. И душата ми се храни с истина, както вярващият човек - с причастие. И аз си лягам с тях, и чувствам информацията като свой приятел, макар да се говори за най-страшни работи: самоубийства, бомби, атентати, задкулисна менажерия и менажиране на политическия (официалния) живот. Но аз не се страхувам от това, защото то е истина. По същия начин нормалният човек не се страхува от съвестта си - макар тя именно да е стражът в нас, божият глас, и този, който ни критикува и коригира. Но, вижте, няма нормален човек, хванал страхова невроза от съвестта си. По същия начин и в същата степен подобава да се страхуваме и от Бога. За мен Антон Тодоров казва истината и аз се успокоянам, като го гледам. Действително има "съвест на нацията" (има и "обществен разум", разбира се), но тя не трябва да се търси сред кръга на онези медийни волнонаемни мъдреци, за които неведнъж споменавам, а посред тези маргинали, които по-нагоре от Скат, не са виждали. А говорят така, сякаш цял живот са преподавали в НБУ. Но няма никога да видят НБУ. Доброто има винаги подмолна слава - и ние сме на едно ниво със него - и се виждаме...

Около обяснението на една неловкост

Чувствам се крайно неудобно от това, да възстана срещу едно определено неморално нещо в тази държава, тъй като в нейното лоно и в качеството й на "държава", в нея всичко е неморално. То е все едно надълго да се обясняваш по шумните медии защо една част от тялото не работи. Извинявай, тялото е труп. Как би могла "една част" от него да работи.

А това го правят всяка сутрин в някой блок едни и същи социолози. Обясняват ни надълго и нашироко защо бъбрекът или далакът не работи. Не могат да работят бъбрекът или далакът, след като е мъртъв целият обществен организъм - и вие това го знаете най-добре. Та нали той се спомина не и без вашата методическа помощ - лешояди такива, продажници над още неизстиналия труп на родината. Но все таки, той е мъртъв. Общественият организъм е мъртъв - а те ми говорят за политически процеси, за явления и тенденции. Единствената коректна социология би била разследващата журналистика, единственият адекватен анализ би било разнищването на българската мафия. И - публицистика. Нужна е истинска и самоотвержена публицистика. Нужни са хора, готови да дадат живота си за правото на другите да чуят от техните уста "словото на всяка истина". Абсолютно съм убеден, че положението в България ще се оправи - на Второто пришествие, когато мъртвите възкръснат, когато тленните се облекат в нетление и криминалните бъдат съдени онтологически - за всяко издихание, за всяка йота от тяхното зло. А дотогава? Хубаво е да работим и за тяхното осъждане още днес. Една епиграма да напишеш, с един тежък поглед на непоклатимост и безстрашие да стрелнеш на улицата някоя мутра, това е вече борба срещу българското организирано зло. Винаги им изисквайте обяснения - все едно вие сте самата норма, а те са абнормалното и девиантното (както си е и в действителност): "Господине, защо сте се подстригали нула номер? Защо сте сложили на рамене си глава като болт? Вие приличате на урод, нерез и същински катил! Кажете, не ви ли е срам да изглеждате толкова грозно, неугледно и по такъв отвратителен, грабакадабърски начин!"... Упреквайте ги, както те биха ви притиснали, ако имаха такава възможност. На улицата е относително безопасно. Правете го по светлите часове, сред множеството и цивилизацията. За добро или лошо, на нас са отредени само светлите часове...

От злобния и бесноватият бяга

Снощи видях на улицата една бесновата жена. Крещеше, ръкомахаше с ръце, ръмжеше и се караше с нещо. Сама, на улицата на Троян, който, на свой ред, е откъснат от света. Бе мрак и от това бе сякаш още по-зловещо. Аз също бях самичък, ала не и сам, стоях си на терасата и пушех. Обърнах се със гръб, да ме не види никой, че е срамота, и на няколко пъти суеверно се прекръстих. Викам си, да не би бесът да излети от нея и да ме обладае мен. Колко му е да прелети до терасата. По коса линия - до първия етаж над мебелния магазин. Не се усещам да сме установили толкоз нависоко. А след това се сетих и досетих, че такава опасност всъщност няма. По улиците на София съм виждал доста бесновати жени и никога не се е случвало това, бесът да излети от нея и да обладае някой друг. Там си седи - тресе и иззлобява само субекта си. Или пък, тръшнал лакти на полуразкритото прозорче, крещи и се кара с някой от шофьорите на спряло такси. С две думи, гражданите са защитени от честта на подобна ситуация. Не е така обаче с хората, формирани като такива под напора на злобата на собствения си дух. Такива хора, буквално казано, не бива дори да се гледат в очите. Душата може да се разболее, погледът ти - да се озлоби. Такива хора, при определени ситуации, могат и да урочасват даже. Всичко това го пиша, като гледам снимката на новата председателка на НДСВ. Аз всъщност съвсем мъничко си я поглеждам, крадешком и отстрани, а след това - побързвам да отместя поглед пак назад. От тази жена нищо не може да се изгони, ни да се "изпъди", нито да се изцели. Защото тя не е обладана от бяс, а от нещо, което е много по-тежко.

Истински човек

Йоло Денев. Йоло Денев никаква роля не играе тука, освен чрез будистките си поздрави, които подигравчиите често отпращат към него от площада: "Йо! Йо! Йо!...". (Но той поне е истински човек!) Бащата на Иван Кръстев обаче, чието име е Йото Кръстев, играе изключително отвратителна роля в настоящия момент. Този човек, свидетелства за него ловчанският му съгражданин М. К., си беше най-обикновен секретар на Комсомола в родния ни град. По едно време го обзе манията да върви на по-престижно място, сиреч, към София. Опита чрез партизански разкази - те други му ги пишеха, той само им казваше какво да му слагат в устата, обаче - не успя. Така да се каже, не бе литературно забелязан. И тогава го изтеглиха по партийна линия - чак до член на Централния комитет. Синът му, Иван Кръстев, е първи либерал в момента. Ако тъй върви светът, внукът му ще стане главен секретар на Антихриста. Или, помощник по идеологическата част. А тя се забелязва и сега - чрез пагубната дейност на либерализма. Така се затваря кръгът - и бащи, деди и внуци се гонят в танцов кръг, душейки си един другиго под опашките. Вижте какво, има общи морални небеса, от чиято отговорност вие не може да избягате. Те тежат и пращат киселинен дъжд над всеки, тръгнал по червената родова линия. Разкъсайте кръга! И достигнете до будистката нирвана, та ако ще да оглупеете в социален план, та ако ще да бъдете изпразнени от съдържание и всяка седмица да бъдете изпращани от групата глумящи се в края на площада само от трите поздрава на глупостта и чистотата: "Йо! Йо! Йо!..."

Жена край "Топливо"

Бях малък и си вървях по улицата към автогарата. Отляво - улицата си беше все така пуста и неугледна като всякога, отдясно - бяха складовете на "Топливо". Въглища, прах и брикети. Пространството просто беше прогърмяло от прословутото провинциално бездарие. Малко е да се каже, че беше грозно и неугледно. То беше направо опасно за емоционалния живот на човека. Сред такава, пронизана от болка и лишеност от живот, картина човек можеше емоционално да умре. И изведнъж, както си вървя сред прахоляка и умрелите листа по пътя, гледам, една жена. Спокойна, чиста, спретната, напета, с пуловер, целият във бяло - и от мохер, в материален план. Макар че нищо материално нямаше в тази жена, плуваща сама в здрача - тя сякаш бе дошла от небесата, от самата идея за красота, ефирност и чистота. Викам си, "На тази жена мястото й въобще не е тука!" Върнах се и го казах на майка. А в Троян всички се познават, без съмнение и за осведомление. Срещнала я подир време на улицата и й казала: "Ивайло ви видял край "Топливо" и си казал, че мястото ви съвсем не е тук". И тя много се зарадвала, стоплило й се сърцето и, сигурен съм, е изпитала и някакви симпатии към мен. Било е някъде средата на 80-те, бил съм не повече от 7. клас, а си го спомням като извор на емоционална радост и до днеска. Оттогава в България се разви култура на лайфстайла, много списания, предавания и витрини изложиха нейните публични личности и артефакти - ала, за съжаление, в нея влязоха, най-вече, въглищата от "Топливо" - не красотата и детинското простосърдечие. А ето, този истински свят на опита се пази и до днес у мене - вече повече от тридесет години. Ще го предам на своя син и той ще се разхожда вечер край "Топливо", сред въглища, брикетен прах и болка от лишеност от живота, и сигурен съм, като срещна ангели от други свят и опит, той ще възкръсва и ще им се радва също като мен. Това е Ангелът на нашата история - не европейската, а личната. Това е истината, заради която този свят си заслужава - да се осезава, и да се живее...

Щастие и страдание

Светът би бил абсолютно непоносим и би живял в тотална мъка и нищета, ако хората вкусваха и реализираха в живота си само удоволствия. Тогава от човека не би останало повече от едната тапицерия. Такива са някои лайфстайлни жени.

Със бюст, подобно спалня след досадник,
със устни - лампион от светлина,
със мигли - нежни тропици, и задник,
извит, подобно профила на калник:

Една добре поддържана жена!...

Точно обратното, истината е много повече в обратното - светът е страдание, което, заедно с Бога, подобава да избутаме до заветната цел. И в този смисъл, сега над света се е ширнало едно огромно спокойствие. Това е маранята на Божието присъствие, воля и благодат. Сам в абсолютно щастие, той помага на човека да тика камъка по сизифовския хълм на живота - и, неспособен на формалност и страдание, той всъщност до безмерност му състрадава.

Тъкмо страданието е това, което се губи от добре тапицираните жени. И затова с такива хиени и хищници аз не бих могъл да живея.

Една добре поддържана жена

Ей с такъв урод не бих могъл да живея, та ако ще и пари да ми дават за това. Ако ще и на кучешка верига да ме завържат, мигом ще скъсам веригата и ще избягам от нея. Заради това, че е направила лицето си от лице на обикновено момиче - лице на помивка, заради това, че е оформила задника си като калник, като автомобил, овал на бойлер и пералня и е намерила за добре дори и да го тапицира с кафяво-матова пола, о, за това аз зная, че ще бъде съдена и срината направо в ада - на място, още по-дълбоко, спрямо мястото, където би попаднала като обикновена шантава жена и атеистка. Какво мога още да кажа за тази добре поддържана жена? Че тя е от лайфстайла, че такава днес е модата, че всичкото това й го налага, сигурно, императивът на века. О, тя е образована и умна, тя е добре поставена в обществото - скъпо платена работа, приятели, компании, купони, веселби... Тя вероятно има и духовни интереси, Петър Дънов, езотерика, Пако Рабан... Тя чете модните писатели на деня. Тя е отвсякъде добре обгърната, обвита, обезстъпена, на нея нищо не й липсва, освен, може би, само едно. Липсва й дълбочина. Липсва й изстраданият опит на обикновения човек. Липсва й ущърба и... Недоимъка. Лисват й липсите, в които свисти бездна от безмерно и апофатически преобърнато страдание. Липсва й, ако щеш, достатъчно изстрадана и препотвърдена в загубите доброта. Тя е една от многото сред шайките и глутниците разпищолени и разбеснувани жени. Жени, жени, случайно оцелели сред арогантното бетонено нашествие... Излизат нощем, реят се на глутници по улиците на града. Като да искат нещо, нещо като че да мислят, като да имат своя смисъл и посока, или цел. И сякаш че вървят нанякъде, а всъщност те разхождат само задница като перални, поли, подобно кабинетни тапицерии. Единствена утеха им е сексът, насладата - едничката им "цел". И този курвенски чорапогащник - с ръб, подобно осовата линия на пътя, с него не се стига никъде освен до двете възвишения на задника. Единственото мислещо у нея нещо - като мозък с две полукълба.

Около подвига на Мара Бунева
(един насмешлив поглед през оградата)

Тежко и горко на един поглед... или подвиг, ако неговото трансисторическо и общонациоанално значение бъде проповядвано от една секта. "Годишнина от подвига на Мара Бунева!". Да, ама го чета от транспаранта на един митинг на ВМРО. Кога ще се сдобием с истински и национално релевантни проповедчици?... Тези са толкова мижави и бездарни, че дори не ги и забелязвам. В последните петнадесет години съм мислил не повече от пет минути за ВМРО. И то, отгоре-отгоре... с бръснещ полет съм прелетявал над техните мораво-розови плакати. Като гора от шизоидни типове, в която се губи човекът. "Като дърво, изгубено в гора", както би казал К. Павлов. "Като деца, изгубени в гора, които плачат, за да се намерят", тука пък се произнасят и хуманитарите от дует "Ритон". (На кръга "Синтез" ми напомнят!...) Много искам да вбеся ВМРО. Да ги озлобя. И да ги накарам, някак си, да ме набият. Обаче не знам как да стане това. Вие да имате, евентуално, някакви национално-отговорни предложения?

Абе, на едно куче, колкото по-малко му обръщаш внимание, то толкова повече се озлобява. През последните петнадесет години, надали и пет минути съм мислил... Обаче в тях се укриват цели часове... При мисълта за ВМРО, явно и часовете минават в нелегалност. Като Мара Бунева, да речем. Тя кого беше убила? Дъщеря ти? Детето ти? Е, не е като онзи урод, Иван-Ванче Михайлов, който е давал нареждания за масови разстрели, но - както и да е! Забавни са ми и те. За съжаление, твърде рядко се сещам...

...А после тя изяде гардероба, където беше скрит един доносчик. Проповедчик - доносчик. Тази невидима, непоклатима общност във езика, тя бърже става явна - в шестата минута, да речем, когато се осъзнаят кореновите морфеми и "съгласните". (Станьо Георгиев ни преподаваше по стилистика.) Водопроводчик - доносчик. И един проповедчик между тях. Браво на нашата поезия. Просто - браво! Е, сега вече боят в кърпа ми е вързан, обаче те са страхопъзльовци и еснафи, така че надали ще сторят и това...

И все пак? И все пак?... Дали да не им напускаме тази листовка по пощите? (Злостта си с нея цял живот ще пощите...) А аз пак ще се радвам от това, че Каракачанов тройно се разкрачи. "Гъзова мадама!", викаше майка ми за такива каракачанчета като него. Велик е нашият войник - пече си любовта на щик. Какво статукво, граждани, а за света - кошмар. Единствен случай - раждане на слон в зоопарк. Каракачанов всъщност е един слон в зоопарк.

Дисниленд в концлагер

Досега смятах, че пътищата на обикновения, свестен и почтен човек в България са отрязани, защото олигархията е създала такава атмосфера, при която във всяка област на живота се продуцира една малко групичка от хора. "Волнонаемни мъдреци" - ги нарече навремето Бойко Пенчев, имайки предвид постоянно абонираните за светлината на прожекторите интелектуалци по медиите. При тях, специално, и при социолозите, това е особено дразнещо, болезнено-омерзяващо и отвратително. Но те поне публични убийства не са поръчвали, засега. Днес продължавам да смятам абсолютно същото - или че олигархията директно продуцира някои хора, или че е създала такава атмосфера, при която във всяка област на живота бенделосва и дерибейства едни малък и отвратителен, като вкус и усет към живота, каймак. Има и нещо друго обаче, и то е не по-малко определящо за споменатата по-горе ситуация. Има още една "онтологична детерминанта и креативното в нашето съзнание ни задължава да обгледаме наличните реалии" и в този аспект. Вижте какво, не можеш да си вдигнеш Дисниленд в концлагер! Не можеш да си издигнеш едни високи, яки стени и там житейски да се сбъдваш, радваш или забавляваш. Технически може и да можеш, но морално и практически дори, атмосферата няма да ти го позволи. И не не-моралната атмосфера на злото, в която живее "началството" и олигархията на този концлагер, а тъкмо обратното, моралната, онази, в чийто тягостни изпарения се мъчат и безмерно страдат твоите приятели и братя, твоят народ. Тя няма да ти го позволи - и съвсем не по морален дълг, както при траура за относително по-далечен човек, да речем, а по онтологически въплътени перспективи и реалии, поради самата фактура на този живот. "Всичко е свързано с всичко", казва старецът Тадей от Витковице, "Всички сме отговорни за всичко", допълва го Достоевски. Много ясно, че първото е много по-дълбоко свързано с християнската онтология и дълбинно усещане за света. Не можеш да се радваш и да се сбъдваш в креативен и житейски план, докато хората около тебе страдат. Има един огромен цинизъм в това и той не е морален и емоционален, а онтологически. Тази онтологическа невъзможност се вижда и на практическо ниво. Отрязаните пътища за околните са отрязани и за тебе. Вие просто живеете на "това място", вие пътувате по едни и същи пътища на природното, социалното и живота, останеш ли без въздух, значи са останали и тези покрай теб. А драмата на българската олигархия? Ах, ето я принадената стойност на цинизма. Тя вече двадесет години живее така, като да си е помислила, че може да диша, докато ние, в същата страна и свят, се задушаваме, тя е споходена от тежката злочестина да мисли, че това, което е онтологически недопустимо, е житейски възможно.

На път към човека

Една красива жена като кукла. Дълго време на снимките гледах една красива жена като кукла. А тези вечер, на една от новите й фотографии, я виждам леко погрозняла и остаряла. И изведнъж, някакви двери в съзнанието ми се отвориха, и аз за първи път почувствах, че с нея бих могъл да си говоря, че аз имам какво да си кажа с нея. "Ей, най-накрая и ти да станеш на човек!", рече нещо в съзнанието ми и аз продължих да бродя в интернет. От днес нататък ще зная, че имам още един приятел и задочен довереник - пък, каквото сабя покаже (и честта, майко, юнашката!). Какво са нашите достойнство и чест без красивите саби на бръчките? Без тях изобщо нямаме човека, а само някаква тапицерия и ламперия. Само красива кукла, като Барби. То затова, навярно, нашето общество върти на празни обороти и продължава да потъва, може би, защото мъжете отказаха да са емоционални и чувствителни, а жените, не искат да остаряват. Държат да консумират живота така, както се пие през хоботче мед. Бе, консумирайте каквото щете, човек е отвъд подобни наслади и жизнерадости, той е отвъд консумативността и празника, в него се влиза само през морала, през страданията, заради които върху лицето често се отпечатват и красивите саби на бръчките.

Апостол Павел казва, "живеем ли, мрем ли, Христови сме", сиреч, него дори това, дали живее, или мре, не го впечатлява, понеже знае, че не това е основното, вие - за някакви бръчки ми говорите. И защо?... Като клошар ще те харесвам много повече, но ти дотам не си достигнала все още. Нищо, "Колкото - толкоз!", казваше един мой приятел, също тръгнал на път към човека. Качвай повече снимки от последните!...

"Хиляди маски: Народ!"

Много ми се прави премиера в Априлци, обаче знам, че никой няма да дойде, а на простаците, които дойдат, ще трябва да се обяснявам защо не съм като тях. Една гротесково преобърната ситуация, между другото, която е характерна за интелигенцията на цял народ. Не девиантното, не абнормалното и неморалното се обяснява пред доброто защо не са като него, а добротата, фиността, интелигентността и нормата е принудена и притисната в ъгъла да се обяснява пред селянията и грозното защо не е като тях. Интелигенцията на България трябва да бъде твърда и да упреква народа си. Както руската задгранична църква упрекна народа си защо не се е противопоставил на комунистите и по този начин мълчаливо е съучаствал в революцията, в цареубийството и комунистическия грях. Че е признал легитимността на революцията и се е подчинил на структурите на Държавата - това беше упрека и все едно дали той е нравствено легитимен, или не. Важен е принципът - че народът не е безотговорен, че бидейки суверен, той носи своята воля и отговорности, и когато греши, в плана на моралните загуби, критиките не бива да му се пестят. Иначе бихме изпаднали във фетишизъм и идолопоклонство пред понятието за народа, той не би бил реален и относително хомогенен, а... някаква абстракция и хуманитарен постулат. А властта не я дава абстракцията - нея я дава същността. Вижте, народът наистина съществува, и то като реалност и физическа осезаемост. Тръгнете с влак от Троян - през Левски - за Горна, и вие ще видите, че всичко е единство и хомогенност, че всичко това покрай вас и във вас е народ. Тези бездарни, неугледни, грозни къщици, тези огрухани и загрубели груби хора, този пейзаж, в който има една точка, която просто е просвистяла от бездарие и от тоталната лишеност от живота. Всичко това е народ. И тази родина, в която няма нищо. Просто се вижда как в пейзажа няма нищо. Всичко това е народ. На гара Левски има църква. Цялата в прах, грозна, олющена, неугледна. Има и поп - прост човек, западнал тип и пияница. Харгасано в лекета - цялото му расо. Мазнотията от хиляди банички е полепнала по цялата му брада. Нито от попа, нито от църквата никой човек от гара Левски, при никакви обстоятелства, не се интересува. Кажеш ли им "Христос!", лицата им се сбръчкват и намръщват, все едно си им казал: "убиец", "престъпник" или "лайно"! И това е повече от нормално - тя за какво е добротата, ако не да ни измъчва или всеизгаря. А умри, слезни в ада и ще се убедиш, че това действително е така. Този народ и това злобно, биче и добичешко бездарие на живота, това е най-голямото наше богатство, това е царството небесно, слезнало още тук на земята, само това ми стига, за да съм щастлив и пълноценен и, както се казваше във вестникарските статии, да съм кълнче от своя народ.

Последни времена

Душата все повече ще се задъхва и ще се чуди какво не й достига, без да съзнава, може би, че й липсва основното. А именно, че тя няма с какво да се храни. И не е необходимо, непременно, това да бъде Бог, с неговото присъствие на земята: Светото Причастие. Може да бъде липсата на пълноценност, дълбочина и спокойствие, липсата на доброта у околните, на разбиране и приятелство. Но на душата нещо непременно ще й липсва и тази липса няма да бъде просто различна по обем, а, по-скоро, по качество. Защото в наши дни човекът е поставен в принципно по-недобронамерена ситуация спрямо епохите на предишното. Атмосферата, социалната и морална атмосфера около нас е влошена не по степен, а по своята устроеност и принципи. Човек се изкривява, човешкото у него се изгубва, човек се изкорубва и все повече се превръща в своето нравствено и онтологическо отрицание. Не се лъжете, че винаги е било така - напротив, в душевността на човека в наше време се забелязват елементи, които биха могли да те побъркат от болка. Човек се държи с човека така, все едно озлобява куче. Все едно размахва някакъв кокал пред устата му и държи на всяка цена онзи да се побърка от злоба.

Една напълно легитимна злоба, между другото, или, с две думи, приближава ситуация на Антихриста. В последните времена, пише апостол Павел, хората ще станат зли, недружелюбни, горделиви и честолюбиви... И много епитети още изрежда апостолът на бившите - довчерашни - езичници. А старецът Тадей от Витковице - в наше време - тихо го допълва: "Ще преживее, само който има земя". Аз затова и не продавам къщата на село. Но това е вече съвсем друг въпрос. По тези аспекти, както се казва, има писано много. Нека всеки повярва и се ограмоти по най-важните проблеми на християнското богословие, включително и по темата за "последните времена". Да, още повече, че е и писано, че последните ще станат първи. А маргиналите - едничкият субстрат на бъдещия свят. Защото най-накрая се затваря кръгът и човек се връща там, откъдето някога е тръгнал. Да бъдем вкоренени в "почвата", в обикновените хора, в земята... Адам започва някога като патриархален селянин, като стопанин на своята част от света. Ще преживее, който има частна собственост и който пази началата на стопанин... И колко смешно, едно листче, казват светите отци, тогава, като го прекръстиш, и то ще става за ядене. Едно листче, уважаеми отци, и без да го прекръстваш, става за ядене. И морков става, и цвекло, и барабой... Давайте да се събираме и да ядем. Това е нещо, като светска евхаристия, и все пак - осветена. Това е нещо като празник в дни на тягостна безрадост. Последните времена. Не им се чудя и не им се плаша. Приемам ги, по-скоро, с дух на тягостно спокойствие - защото изборът тогава пак ще бъде същият, какъвто винаги е бил. Между добро и зло. Между морала, отстояването, верността към себе си - и Нищото...

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.11.2013, № 11 (168)