НОЩНА ПОЕМА ЗА ЛЮБОВТА

Ивайло Иванов

web

"Мигове в кибритена кутийка", така се нарича първата стихосбирката на Поли Муканова. Уютът на подобен тип интимитет рядко е постиган още на ниво заглавие, но той се просмуква и до много по-дълбоките пластове на книгата. Ако решим да драснем клечката на едно разискрено мигче, какво ще видим зад тъмните контури на книгата?... Прохладни пластове от смисъл, криещи не по-малки тайни от дълбочина и значения!... Върху стените мигом заиграва празникът на сенките, под шумоленето на шепота и недомлъвките трептят дъгите на въпросите, трагически отворената гласна свети в дъното на любовта, дорде прохладният Ефир облъхне в миг сърцето ти, чрез веера на едно щастливо придихание!... Тези сюблимности намирам за най-интересни в стихосбирката на Поли. Това усещане за скрити същности и древни небеса. "Бракът ни прави дискретни", каза архиепископът на Кентърбъри, дорде венчаваше красивата Кейт Мидълтън с романтичния принц Уилям. При съчетаването на човешката душа с Принципа на поезията е същото!... Ще дам един конктретен пример от графично естество. В решението на корицата ние съзираме нещо, което аз определям като разгъната кибритена кутийка, като координата на графическите й контури, през чиято прозрачност би трябвало по-ясно да се вижда нощната направа на света: фактурата на живота. Голата плът на картона, отвъд която сякаш вече няма нищо: стенание и картон! Не изчезна ли така и самата романтика на живота, след като булото на неговата теургична тайнственост бе грубо дръпнато от прагматичните ръце на науката?... Разомагьосването на света, за което толкова често сме склонни да виним вектора на Модерното време. Да, науката е в грях по този въпрос - в името на лазера и джиесема тя грубо дръпна булото пред тайнствените дълбочини на Живота - това, което тя озлочести и съсипа обаче, все още би могло успешно да се компенсира чрез магическите транспозиции на изкуството. Чрез неговите нощни експозиции - също!...

Изложена върху координатата на нощното небе, тази разгъната кибритена кутийка не е само кутия: в нея вече се е побрала Вселената! Луна, звезди, небе, като в средновековна алхимична графика, праисторическите интуиции за инобитие и идещият от хилядолетия към нас предвечен тайнствен шепот на Всемира... В кутийката на Поли Муканова се е побрала Вселената!... Това са миговете, златните гръцки мигове на нейната поезия и техните прадревни топоси нямаше как да бъдат видими и различими, ако стените на тази кутийка не бяха магически "разгънати" от изкуството.

Безспорно, тя има и своите вътрешни стаи, равнища, нива и обеми, цели седем на брой, и, същевременно, бързо и рязко снема границите на стените между тях, тя е перманентно течащият разговор за любовта, непризнаващ запрети и прекалено конкретни значения. Местата на любовта тук са места: на интимно обживения и фино проговорил трепет; на инцидентна, но дълбока вкорененост в културния ъндърграунд; на официална вписаност в днешния ден на културните институции. Ето, това е ценното в стихосбирката на Поли, според мен, и то е което я отграничава от първите книги на мнозина нейни връстници и приятели, доколкото поезията не се прави само в академични среди и ние би трябвало да имаме очи и за голямото нямане в средите на общата маса. И за прекрасните и ярки пролети, понякога просветващи оттам, защото, пак да се изразя, поезията не е някакъв Христос, пригвозден връз тарабата на лекционната катедра, та кръв и лимфни течности да капят само оттам - поезията съществува винаги, когато се създава атмосфера и благоухание на пролет, ала с една особена интелигентност тя се поражда именно сега и тук - където поетическата инспирираност и академичната аспирантура влизат в ясно асонансна кохерентност, където грация и гравитация вървят по джапанки и къси полички ръка за ръка.

Радват "Ръцете на любимия", моят лирически фаворит от стихосбирката, радват и първоличните, аз-местоименни форми на поетически изказ, ала богато впечатление прави и сонмът от "учени" думички, дишащи в поезията на Поли Муканова. Общността от хуманитарни термини, интенции, идеи и ценности, бележещи заявката за вписаност в една хуманитарна традиция. Не само че не дразни тяхното присъствие в лирическата тъкан на книгата, ами напротив, още по-радикален пуч срещу стила бих препоръчал в тоя случай, още по-рязко извръщане с гръб към традициите и добрия стил, в посока - тайните истини на сърцето!... Аз, ако имах нужната техническа възможност, стружки щях да монтирам в своята поезия (понеже тези са тайните истини на сърцето ми), портрета на майка си - също, скок с парашут - защо не, стига да знаех какъв транспарант да развея над главата си!... Поезията на Поли дава плацдарм за всичко това. Тя е общество на народите (разбирани като "езици"), тя е съобщност от езиците, вулгарно и високо съ-съществуващи в нея, на частното и социално видимото, на "високото" и "ниското", на културно релевантното и социалния ъндърграунд. Тя е дълбоко женствена поезия, без да бъде по директен начин феминистка при това. Овладяно мълчание. Себерефлексията, изтъняла до еротика. Най-сетне, тя е невъзможна без публичното присъствие на своята авторка, без "македонската следа" в нейното творчество, без лексикалното и идейно богатство на блога й, без превъзходните й снимки от Фейсбук, отдето ни гледа тъжното и дълбоко замислено лице на едно душевно чисто момиче. Имаме ли сетива за всичко това?... Е, че защо да нямаме - новото понякога идва и като добре проблеснала искрица от релефа на Вечното!...

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2012, № 5 (150)