|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НОЩНА ПОЕМА ЗА ЛЮБОВТАИвайло Иванов
Изложена върху координатата на нощното небе, тази разгъната кибритена кутийка не е само кутия: в нея вече се е побрала Вселената! Луна, звезди, небе, като в средновековна алхимична графика, праисторическите интуиции за инобитие и идещият от хилядолетия към нас предвечен тайнствен шепот на Всемира... В кутийката на Поли Муканова се е побрала Вселената!... Това са миговете, златните гръцки мигове на нейната поезия и техните прадревни топоси нямаше как да бъдат видими и различими, ако стените на тази кутийка не бяха магически "разгънати" от изкуството. Безспорно, тя има и своите вътрешни стаи, равнища, нива и обеми, цели седем на брой, и, същевременно, бързо и рязко снема границите на стените между тях, тя е перманентно течащият разговор за любовта, непризнаващ запрети и прекалено конкретни значения. Местата на любовта тук са места: на интимно обживения и фино проговорил трепет; на инцидентна, но дълбока вкорененост в културния ъндърграунд; на официална вписаност в днешния ден на културните институции. Ето, това е ценното в стихосбирката на Поли, според мен, и то е което я отграничава от първите книги на мнозина нейни връстници и приятели, доколкото поезията не се прави само в академични среди и ние би трябвало да имаме очи и за голямото нямане в средите на общата маса. И за прекрасните и ярки пролети, понякога просветващи оттам, защото, пак да се изразя, поезията не е някакъв Христос, пригвозден връз тарабата на лекционната катедра, та кръв и лимфни течности да капят само оттам - поезията съществува винаги, когато се създава атмосфера и благоухание на пролет, ала с една особена интелигентност тя се поражда именно сега и тук - където поетическата инспирираност и академичната аспирантура влизат в ясно асонансна кохерентност, където грация и гравитация вървят по джапанки и къси полички ръка за ръка. Радват "Ръцете на любимия", моят лирически фаворит от стихосбирката, радват и първоличните, аз-местоименни форми на поетически изказ, ала богато впечатление прави и сонмът от "учени" думички, дишащи в поезията на Поли Муканова. Общността от хуманитарни термини, интенции, идеи и ценности, бележещи заявката за вписаност в една хуманитарна традиция. Не само че не дразни тяхното присъствие в лирическата тъкан на книгата, ами напротив, още по-радикален пуч срещу стила бих препоръчал в тоя случай, още по-рязко извръщане с гръб към традициите и добрия стил, в посока - тайните истини на сърцето!... Аз, ако имах нужната техническа възможност, стружки щях да монтирам в своята поезия (понеже тези са тайните истини на сърцето ми), портрета на майка си - също, скок с парашут - защо не, стига да знаех какъв транспарант да развея над главата си!... Поезията на Поли дава плацдарм за всичко това. Тя е общество на народите (разбирани като "езици"), тя е съобщност от езиците, вулгарно и високо съ-съществуващи в нея, на частното и социално видимото, на "високото" и "ниското", на културно релевантното и социалния ъндърграунд. Тя е дълбоко женствена поезия, без да бъде по директен начин феминистка при това. Овладяно мълчание. Себерефлексията, изтъняла до еротика. Най-сетне, тя е невъзможна без публичното присъствие на своята авторка, без "македонската следа" в нейното творчество, без лексикалното и идейно богатство на блога й, без превъзходните й снимки от Фейсбук, отдето ни гледа тъжното и дълбоко замислено лице на едно душевно чисто момиче. Имаме ли сетива за всичко това?... Е, че защо да нямаме - новото понякога идва и като добре проблеснала искрица от релефа на Вечното!...
Поли Муканова. Мигове в кибритена кутийка. София: Алтера, 2009.
© Ивайло Иванов |