Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "НОВ СЪН ЗА ЩАСТИЕ"

web

- 1 -

Секундите са вече преброени
до блясъка, с камшик разсякъл мрака,
и в полога на мойто предрождение
едно яйце забързано тиктака.

Но каменна е тя - ще се пропука ли?, -
утробата, в която блъскам аз.
Какво не бих дал, за да изписука -
макар октава само - моят глас!...

 

- 2 -

По-тежка е от болест немотата!...
Това са вкаменени небеса
с парчета мрамор, втъкнати в устата.
Небе - надгробна плоча за гласа!

Това е мидата, която се разтваря
веднъж на сто години - и бои се
да изнесе от своите хамбари
пшеничното зрънце на своя бисер.

Аз ще избродя тъмните й зали -
дано не ослепея в тоя мрак! -
и яхнал оня сетен лъч на залеза,
ще се извия да погледам как

страхът ми - бучка лед - се разтопява
и струйките му, бистри като смях,
градините на мисълта ми напояват
и образи разпукват цвят след цвят!...

 

- 5 -

Да ме пронижат бистрите води!...
Бълбукащи, през мене да преминат!...
Иглице остра светлина, води
като зеница в пластовете сини!...

Аз нямам свое тяло, дом и род.
За мене само хоризонтът е окова.
Прозрачен съм - като мехурче кислород,
изплуващо от бездните на Словото.

 

- 15 -

Ти си свещта, която аз поднасям
на любовта си пред иконостаса.

Завиждат ни, поглеждайки през рамо,
светците от иконите във храма.

Завиждат на трептящата ти аура -
тя в пръстен над челото ти догаря -

и на плътта топяща се, в която
дими фитилът черен на душата ти.

 

- 25 -

Срамува се пред теб речта ми гола
и аз не знам с какво да те сравня,
тъй беззащитно пухче от топола,
заплувало в ефира на деня.

Ти ще полегнеш във земята, зная,
ще бликнеш в стъбълце с изящен клас.
Не тъй ли, ако бяхме още в Рая,
и ние щяхме да зачеваме без страст?...

 

- 37 -

Целта не е далечен връх или, по-точно,
е връх, но преобърнат: тя капан е!
С примамката от мнима непорочност
опитва се мечтите ни да хване.

И знанието не е път, а е пресечка
на удоволствието с алчността на целите.
А крехки сме като кибритените клечки -
главите пламнат ли - и въглени сме целите.

 

- 39 -

В долината, сякаш в шепа, селце,
пейзажа си бистър опазило.
То - спомен усмихнат, изящен мъртвец
и... донор за мойта фантазия.

От там аз присаждам й късове свят -
дворове, градини... парчета, -
когато потърси действителност тя
за своите книги прочетени.

И ето, Разколников брадвата вдига,
Нана се съблича. И книга след книга
прелитат, по-бели от щъркели.

Понесли във човки пашкулени бебета,
със тях да населят пустинните хребети,
запуснати къщи и църкви.

О, Боже, как срастват се сенките нови
със мъртвите сенки и знаци!...
И как ли скимтят гърбове и утроби,
щом тези сиамски близнаци

направо в съня ми с безкрайни ръце
дълбаят!... В долините тесни
на моите мозъчни гънки - селце,
пейзажа си страшен пренесло!...

 

- 54 -

Светулките навярно са сърца
(нима престават да пулсират денем?)
на хиляди некръстени деца:
- умрели или още неродени.

Летящи семена от светлина,
чия ръка засява ви сред мрака?...
Нима това е угарта, в която
ще изкласи напролет хляб за нас?...

Едва ли! В нас отдавна е погребан
трупът на затлъстялата душа.
И затова са във пердета черни
прозорците на наш'те сетива.

И ако утре ни сплетат венеца трънен
и ни посочат с пръст като със мерник,
аз знам - бодлите няма да потънат
във нас - от сенки по-едноизмерни...

Не виждаме (във нас е вечна вечер!)
как въздухът свенливо ни зове
и как из него не светулки светят,
а мракът цял продран е на решето

от снопчета кървящи гласове.

 

- 61 -

Дошъл на този бряг самотен,
не се оказах Божи Син,
макар като река животът
край мене да изтича син.

Разпънат връз самото слънце,
не ще превия своя глас.
Макар, погребан, да съм зрънце,
изправен, пак ще бъда клас.

 

- 66 -

Аз се гърча пред Твоето име,
ти - от моето - не. Възкреси ме!...

Както някога туй си направил
с Магдалена, с гонителя Павел,

със тридневния Лазар и с още
и до днес неизтляващи мощи.

Но едва ли пък точно за мен Ти
ще извършиш в тоз дух прецеденти.

Един изход ми само остана -
пропастта да превърна в камбана!...

 

- 76 -

„Защо ни изостави?” - в хор нестроен,
край мене сто гърла крещят: „Защо?...“
Молитвата ми не е Кораб Ноев,
тя не побира толкова народ.

На мен ми стига само да я спускам
без страх във Оня свят, когато зная,
че тя е стълбицата, по която сутрин
една душа изкачва се към Рая.

 

- 82 -

От влака беше млечната мъглица
стопила електрическите жици.

Без тях врабецът, изумен го виждах,
сред въздуха стоеше неподвижно.

И образът мистичен в мен остана,
да ми пресяда, щом понеча да те схвана,

поезийо. Какво си всъщност ти?...
Едно врабче сред въздуха стои.

 

- 85 -

Колкото и да полирам тези стихове,
все ще остане някой грапав ръб.

Да гложди в паметта, да бъде трънче
за доверчиви пръсти и пети.

Тъй диамантът, недобре огладен,
одрасква твойта лебедова шия,

любима. Вън се стапят скрежни стрехи
и капките полирани са тъй, че всяка

напомня куполчето на прозрачен храм,
от който се разискря светлината.

 

- 90 -

Тъй хубаво е, че и мен ще скрият
под крепа си цветчета и треви.
Но мисля, ако ставите попият
дъха на този, който ме крепи,

навярно богомолки излинели
или пък някой бръмбар закъснял
ще навестяват кротко във неделя
кубетата на черепа ми бял.

 

- 93 -

От небосвода - дъх на разложение!...
И, черни, върху фона му стърчат
дървета две, във спазъм разкривени,
като пресъхнали, студени вени
връз посинялата небесна плът.

Нима е само крайчецът на трупа
това, което вижда се оттук?...
Знам, утре небосводът ще се срути,
с димящото си тяло да затрупа
зениците ни алчни, всеки звук...

А ние се гримираме с победи
и сеем думи в пясъка. Защо?...
През дрипите на облаците бледи
от дупката озонова ни гледа
едно самотно, плачещо Око.

 

- 99 -

И в миг животът става празен
като един отхлупен гроб.

Ал. Геров

Дълбоко вътре в мен е празнотата!...
Бледнее спрямо нея всеки гроб.
Там, дето в кладенеца на гърдите ми се мята
сърцето ми като пресъхнало ведро.

О, там отдавна нищо не извира!...
И само в глухотата му скрибуца
езикът, пренавивайки синджира
от звуци. От ръждясалите звуци!...

 

- 100 -

Стопанинът заминал за Америка.

Ат. Далчев

Във голото поле на мисълта ми -
на мисълта за свойта мисъл - аз стоя
като врата - сама в полето, тъмна.
Безсилен да се заобиколя,

ще влизам и излизам, докогато
се срути в прах вратата и остане
единствено окото ми - шпионка, през която
ще се оглежда бившият стопанин.

 

- 101 -

Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете.

П. П. Славейков

Во книжката ми пак бушува твоя
изпрашен образ. Пърхат листовете.
С бастуна си - той сетно сетиво е -
към тебе ме придърпваш - във небето.

И виждам аз - небето като креп
виси над оня страшен хълм, където
умирам аз, съвпадна ли със теб.
Е, сбогом! Съ Богомъ!...

Свидно твое дете.

 

 

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2016, № 9 (202)

Други публикации:
Ивайло Иванов. Нов сън за щастие. София: Ерго, 2015.