"НЕБЕСНИ РЕЛСИ"
(Светъл реквием)

web

Когато бях дванадесетгодишен,
измислях често следната игра:

Заставах на главата си и виждах
как между облаци
                                      трамваите

        пияни лъкатушат

по жиците като по сребърни небесни релси.

Късно аз научих,
че небесни релси всъщност се наричаше
томчето - посмъртно! - със събрани
стихове на преводача Гриша Ленков.

И днес го пак разтварям: сред наброските,
сред замисли за строфи предстоящи,
сред точки и тирета - като кръстове
от гробище за стихове - лежи
самотната метафора: небесни релси!

И аз изравям малкото й трупче,
и днес се мъча пак душа повторна -
със свои думи вече - да му вдъхна.

Със свои думи? Ничий е езикът
и всекиму присъщ е: Като чужд
живота си словесен да живеем -
съдбата ни навярно е такава.

Отпиваме от извори, в които
небе от палимпсест се отразява.
И винаги ръце на мъртви близки
държат ръката наша като пишем,
и чужди думи сбъдваме дори
в игрите си дванадесетгодишни.

Днес здраво аз съм стъпил на краката си,
но - може би от зимата - светът,
като във детска приказка, отново
обърнат е с главата си надолу:

Пак Коледа е. Сняг се сипе, сякаш
небето е разтворено. И мракът
приижда на талази доверчиви,
затоплен от дъха на всички живи.
Гирляндите от лампи по дърветата
са зимни плодове. Ах, как налети
са те с узряла, тъжна светлина...
И зимата прилича на жена,
скърбяща по любим от младостта си
и щастие намираща в скръбта си.

А хората деца са! Разговарят
не с думи, а със облачета пара.
И всеки към покупки неизбежни
забързан крачи. През снеговалежа
личат частици само от телата:
тук лакът, там усмивка непозната,
бастун и кръпка, женски вик, а там
чий ли крак така куцука сам?...

А аз една метафора самотна
повел съм под ръка. И тъжно става
невинното сърце на празненството,
и тоя сняг край мен - във мен повява.

И сякаш не снегът вали - а прах
от всичкото пропуснато, което
в сълза и спомен, в щастие и крах,
във стих недонаписан и във смях
отдавна е възлязло на небето.

Ти спри за миг на улицата сам:
Не виждаш ли - то сипе се оттам!

Чуй: всичкото несбъднато дошло е!
Повито от това небе със креп,
то чакало е само Рождество и
сега вали безмилостно над теб.

Не Рождество, а сякаш - Възкресение!
Снегът надува ангелска тръба...
И идат с оня Божи Син - спасени -
изгубените някога слова:

сърцето женско, трепнало в предчувствие,
лицето детско, търсещо небе,
викът на унизеното изкуство
и всичкото, което тук не бе...

Снегът вали и расне като плът
по ставите на тоя свят забравен!
Докоснати, предметите растат,
събудени контури избуяват...

И Гриша слиза, от снега по-тих,
тъгата ни огромна за да вземе
и - донаписал сетния си стих -
по релсите небесни да поеме.

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Словото днес, бр. 34, 18.12.2008.