Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАИВНО ИЗКУСТВО

Ивайло Иванов

web

Марин Бодаков. Наивно изкуствоСъществува и подобен тип поетика - способността да се докоснат две съседни думи, при което те не само избухват и се разслояват в сноп от безбройни значения, но, пазейки привидна хомогенност в аурата на този вътрешно плуралистичен лъч, докосват нещо изключително дълбоко и трето. Нещо от реалността. Те докосват мрака от сърцевината на земята. Светлият мрак, свидетелстващ за нейното сътворение.

Носител на такова дълбинно познание не е само езикът. Нито пък същото би могло да се изкаже само чрез словото и да се хване в някакви рационалистки категории. То трудно се и проследява даже. Тук мрежите на смисъла няма да ни кажат всичко. И не защото не са плътни и есенциално жилави, а защото това онтологично познание е отвъд спрямо тях. И, същевременно, е носено от тях. Бих казал, тук говори полъхът от веера на словото, това невнятно и зачатъчно докосване, при което показалецът докосва въздуха като вода и той се разпилява в концентрични кръгове, за да се събере обистрен и неотменим, прогледнал за дълбочините на пейзажа. И това не са само метафори. Това е отказ от ословесяването на света, в името на нещо по-изконно и трето. Отдръпване-приплъзване към тихия уют на двете думи, за да оставиш мрака от дълбочините на живота да говори вместо теб.

Това онемяване на Адам пред света има, най-малко, две измерения. От една страна, това е светлият потрес и изумление от чудото на нашето съществувание, регистрирано от философията през различни епохи и гледни позиции, имащо своя брилянтен изказ и в псалмите, а от друга - това е реакцията на наследника на Адам, на човека, имащ много дълбоки сетива за това, че светът боледува, че той е трагически. Което пък, от своя страна, наново не отменя чудото на нашето съществувание, усещането, че светът е сътворен "от нищото", както твърди и християнската традиция, и именно това зачатъчно събитие навярно се е отпечатало като животрептящо чудо вдън дълбочините на живота. Тези недра докосва тази поезия. Това тайнство и потрес, това изумление. Затова не може да бъде лесна. Затова и не борави само с класическите форми на поетическия изказ: метафори, алегории, сравнения, но имайки ги в своя език, тя докосва нещо много по-дълбоко и трето. Докосва мрака от сърцевината на живота. "Чудя ти се как съчетаваш тези думи", казвал съм му на ум, "чудя ти се как ти хрумва всичко това". Самият факт, че тази поетика не може лесно да бъде копирана, означава много. Той значи, че тя изгражда своето реторическо присъствие върху съвсем различни основания. Както при Чоран, да речем (и както при малцина други автори), естетиката тук е и гносеологично сетиво. Да, образованост, но отказ от колаборация с постмодернизма, с дълбочината на едно двадесетгодишно отстояване, да, първоличен изговор, единствено число, но нямащ нищо общо нито с тъй наречения "нов автентизъм", нито със стария, изповедален тип поезия (с нея пък, още по-малко). За автентичности от съвсем друг порядък става дума. Опитах се да заговоря за някои от тях.

Сложили така постановката на въпроса, нека преминем към новата стихосбирка на Марин Бодаков "Наивно изкуство". (Наивитетът не е без значение за качествата, обговаряни по-рано.) От една страна, това е същата поетика, пазеща континуум със себе си, ала от друга, има няколко нови момента, които удрят тежкия си камертон, превръщайки трептенията му в трагичен резонанс за акустиката на цялата книга.

Своеобразен дневник на скръбта е тази стихосбирка, дневник на смъртта на бащата. Най-силните и страшни редове са посветени именно на нея. Лице в лице, едно към едно, с най-силните и страшни думи и, същевременно, с виталност и присъствие на сетивата и далеч отвъд нея. Това са думите и точките, при които битието се сблъсква със себе си. Това е боледуващото битие, за което споменах по-рано, като тъкмо тук е и изумлението на надеждата - че тази болестност вдън трагиката на нещата съвсем не отменя чудото, трептящо в основанията на живота, великата епифания на света, сътворен като по чудо, "ex nihilo". Както и светлата виталност на живота, бъдещият нов живот, открепящ се подобно изгрева над морски хоризонт, "победоносно и неотменимо".

С тази стихосбирка поколението на Марин Бодаков навлиза в годините на своята зрялост. Зрелостта е творчески най-продуктивният период от един човешки живот, но тя е и най-трагичният, посвоему. В зрелостта за пръв път осъзнаваш, че си смъртен, че смъртта не просто диша във врата ти, както при всеки човек, но те и чака там напред, в дъното на коридора на твоето бъдеще. Чувството, че животът ти се е презполовил, а ти си същото дете и юноша, какъвто винаги си бил, е толкова неописуемо и режещо, че ако тази скръб не ни направи по-добри, просто не зная кое би могло да го стори. Стихосбирката на Марин е капката, която обистря пейзажа за дълбочината и на тази проблематика. Чрез нея ние разпиляваме лицата си в концентричните кръгове на живота, за да се съберем обистрени и чисти. Наивното изкуство да се живее в емоционална отговорност, като се обича. По детски чистите, наивни сетива, с които се докосваш до сърцевината на живота, оставяйки го непокътнат, съкровен и цял. И вярата да се очаква светла перспектива за света, въпреки болката от преживяното, въпреки горчивината на опита, въпреки всичко. И приглушената автоирония, с която се обръщаме към себе си, за да изпитаме дълбочината на човешкото и се изправим като житен клас след лятна буря - по-крепки и уверени в светлото зрънце на човешкото съществувание. Бих пожелал всекиму подобно наивно изкуство.

 

 


Марин Бодаков. Наивно изкуство. Пловдив: Жанет 45, 2011.

 

 

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2012, № 12 (157)