ПРОЛОГ КЪМ ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ

web

Ще можем ли все още да се чуем,
пред бездната на този неминуем
есхатос стар, със граници от мрак,
над чийто ръб надвесен, чувстваш пак
как в лавата на тази неизбродна,
ратворена пред тебе преизподня,
бълбука с гняв присъдата на Гея:

- Зловещата човешка Логорея!...

Но да говорим, казвам, да говорим,
със всяка нова реч - по-малко хора,
по-малко хора - с всяка нова реч!...
И словото се пръсва надалеч
като глухарче, духнато от вятъра,
и раснат, побелели, семената му
във дълги, късни, есенни бодли,
изпод които нашта плът боли,
и като вар в телесната разруха
се рони хоросанът й на сухо -
защото има вътре в нас една
изпомпана от обич кухина.
Отде е тоя кух, метален глас?...
Кънтят-говорят липсите във нас!

Но да говорим, казвам, да говорим,
със всяка нова реч - по-малко хора,
по-малко хора - с всяка нова реч!...
Ти духваш го - и литва надалеч
като глухарче словото, на вятъра,
и раснат семената му в метафори,
пред нас футуристично засияли,
като гора от стъклени кристали
на Бази или Станции космически.
Но скрити под дланта ти електрическа,
ний длъжни сме, във крайна сметка, Боже,
дори и без метафори да можем
да пишем и говорим в стих, макар че
езикът без кристала им нагарча.

...Под слънцето бакърно, сред полето,
с невинността невнятна на детето,
чийто ужас с времето расте,
от реч да запелтечиме, додето,
съзреме как от тъжното небе,
подобно медносив, бакърен тас,
се сгромоляса слънцето връз нас!

С ръка хвани го словото, задръж
го с нежна длан набъбналото слово!...
Преди отново аз да стана мъж,
преди да се е пръснало отново
със семенца от семи във една
изпомпана утробна кухина...
Сред мускулчета, сплетени във лимфи,
заточена самотна, като нимфа,
кой плаче в пещера под твоя таз?
Ехти и пее самотата в нас!...

...Вървя напред и стигам във една
забравена от Бога долина.
Пред мене се е ширнала старинна,
огреяна от залеза градина
със дъх на млади вишни и трева
и с няколко апостола. Едва
съзирам ги. През лепкавия мрак ли
съзрях как иде групичката с факли
и посред тях пристъпва онзи мъж,
комуто казах аз: "Христа задръж!".

А Петър, във ръката с остър нож,
сред сенките на пламналата нощ,
лицето му със удар порази!...
Не сме ли сред Христовите врази,
когато бродим сред нощта пустинна
на листа в Гетсиманската градина?

...На този свят в градинката квартална,
кънтят във мен чукче и наковалня!...
Разбрах защо светът ми е отказан:
защото от плътта му съм отрязан!
(Кървят във мен чукче и наковалня!...)
И нощем от самотната си спалня
политам аз, стената настрана
отдръпва се, и в нощна тишина
аз бродя сред звезди и херувими,
с планетите въртя се до зори,
дочул в гласа на сънните им химни
отблясъци от слънчеви зари.
"Съдбата ни навярно е такава!"... -
дордето над духа ми се стъмнява,
само ухо, сред мрака да витая,
и слушам гласовете на безкрая!...

Но да говорим, казвам, да говорим,
със всяка нова реч - по-малко хора,
по-малко хора - с всяка нова реч!...
И смисълът се пръсва надалеч,
пръстта разтваря портите и кани
в дома си свойте вчерашни стопани,
а думите, светулки в нощи късни,
скърбят и чакат Господ да възкръсне
и моя грях чрез тях да опрости.
Четеш ме! Като мен си прах и ти!...

1995; 2012 г.

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2012, № 11 (156)