Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪМ КЪСНА ТЕРАПИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ МОДЕРНИЗЪМ

Ивайло Иванов

web

"...Ровейки се из архивите на Славейков, аз не можeх да не забележа наличието на цял архипелаг от строфи, ремарки, бележки и апострофи към отделни стихове, които - разсеяни по различните страници - свободно плаваха из полето на завещаната ни словесност. Странен образ на Поета се очертаваше изпод тия поетически руини. Повечето от тях бяха започнати, но явно, недовършени лирически миниатюри, типологично близки до познатите ни образци, но с твърде неочакван край или обрат в трактовката на образите и мотивите. Тук топосите на пейзажа бяха синтезирани до една почти физически осезаема образност, любовното чувство не бе нагнетявано от празните пространства на далечината, психологическите ескизи бяха по-скоро ведри, отколкото абстрактни и заучени и, което е най-странното, в повечето от тия наброски се открояваше един паралелен, метафизичен пейзаж на рисунъка, клонящ към откровена апология на християнството. Бащата на българския модернизъм - "таен християнин"? Твърде грубо, да не кажа неуместно, предположение. Но и твърде уместен въпрос, при това: Защо Славейков беше изоставил тия едва започнати миниатюри?... Нима се е боял, че резултатите от тях ще оспорят вече изградения му образ на Поет и фигура на естетическия европоцентризъм в нашата литература или пък - че ще бъдат съвършено неуместни спрямо още позитивистичния, следвъзрожденски дух и опит на онези времена? Или пък че ще върнат нашата едва еманципираща се естетическа словесност назад - към глухите пейзажи на патриархалното и към наследството на една вечно неотшумяваща поствизантийска религиозна образност? Имал ли е основание Пенчо Славейков да се бои от религиозния "демон" в нашата литература и култура - тъй както ние днес се чудим какво да правим с неговата все по-разширяваща се липса и с все по-бързо изравняващите се нива на културните самоличности и идентификации?...

И всички тия жестове: на презрението над литературните "фасулковци" и на насмешка спрямо естетически или ментално "нищите", не са ли те, освен реакции и жестове "по право", и една компенсаторна артикулация при това? Не са ли те - в светлината на архивата - и симптом на "изтласканото" отчаяние, че цял живот не можеш да допишеш истинските си мотиви, спящи в подсъзнанието на словесното, да се досътвориш по автентичен - спрямо техните устои - начин и, най-накрая, истински да успокоиш размирния си дух, като в тая тъкмо линия се сбъднеш? И ако Яворов в един свой стих от същото, гъмжащо от идеи, време говори за "сън в съня", който - както сам настоява той - е "сбъднат", то защо Славейков така оглушително мълчи за стиховете и наброските, чиято нереализираност обрича поведението му на иначе познати - на повърхността си - диспропорции, превръщайки го в кълбо от полемичност, страст, кипеж и вътрешно неудържими, радикални и елитаристки жестове?

Въпросите, както се казва в подобни случаи, са много. Навярно те са повече от отговорите, които бих могъл да дам - та затова с отговори аз въобще не съм се и наемал. Вместо това заех се лекомислено със следното...

Подбрах най-обещаващите от тези наброски.

И ги дописах по свой тертип.

Стремях се не да реставрирам някакви предполагаеми Славейкови "автентичности", а обратното - да придърпам отделните му стихове към лирическия си глас, душа и почерк от началото на 90-те. "Ще се влюбят - мислех си - в мен тези мотиви, поне временно, докато си пиша книгата, ще се събуди несъзнатото доверие, като на всеки, който е отхвърлен и презрян, а когато травмата бъде изхвърлена и разковничето на ексцеса - осъзнато и рационализирано, тогава подсъзнанието на Славейков ще отдъхне облекчително, съзнало, най-накрая, че носителят му е изцяло сублимирал дремещата мощ на своите лирически потенции. Такава, може би, е пластиката и безумната дълбочина на всяка психика - такава дреме тя и в "несъзнаваното" на литературата.

Ала, уви, друга съдба била отсъдена на тези и без това търпеливи миниатюри. Защото романтичната неумелост на тогавашния ми почерк, както и наивната сантименталност на така получените форми запрати стихотворенията в едни невъзможни и, буквално казано, ничии пространства. В пейзаж, където те нито достатъчно съкровено диалогизираха с Пенчо-Славейковите образци, нито достатъчно адекватно се вписваха в богатото откъм лирическо многообразие наследство на 90-те. Така, вместо да се стопява и изчезва, номенклатурата на българското несъзнавано, на травматичното или несбъднатото в нас прибави още един член към своята и бездруго нещастна фамилия. А аз прибавих пък към своята и без туй рехава писателска аура и символната слава на задочен, гузен терапевт и неуспял баща.

Между това годините все тъй течаха, каканижейки литературата, аз пребивавах вън от столицата и "номенклатурата", надлежно пропилявайки живота си, и колчем се сетех за тези стихове, все тъй ги виждах "посред голото поле на паметта си": в ничий дух и ничий етос, посред ничие пространство - там, дето бродят, може би, единствено душите на умрелите, на некръстените и неродените, всред царството на Ведите, на привиденията и фантазиите, на страшните кошмари, след като привидно сладко сме заспали нощем. Там, дето, в крайна сметка, е и мястото на всеки Сън..."

 

...Ето такъв предговор бих написал, ако книгата бе излязла някъде към 1997-а, когато бе и окончателно завършена, но тъй като тя, както и всичко хубаво и състоятелно в живота ми, се позабави осезателно, а пък и модата на саморазкриващите се литературни мистификации категорично отшумя, то най-малкото, което мога да сторя за този предговор, е да го поставя в кавички. Което и понастоящем правя. А междувременно, освен десет години от нейното написване, тази есен се навършиха и много по-важните сто години от излизането на Славейковия "Сън за щастие". И двойната перспектива на тия успоредни времена сякаш наложи и своите неминуеми рецептивни залози и жанрови корекции. А те биха могли да се заключат и до следното. Ако фигурата на литературната терапия вече не ни омайва със своята потенциалност, екзотичност и загадъчност, ако контурите на палимпсеста също все по-трудно се провиждат в този текст, то не трябва ли - съвсем своевременно при това - да снизходим поне до популярния понастоящем жанр на любовното обяснение? Защото какво беше това наше толкова кипящо и озонирано време на 90-те, ако ли не, освен всичко друго, и едно любовно-иронично "превъртане" на същото десетилетие отпреди век, и колко струват сънищата на словесното ни щастие, ако не им бъде позволена явственост и социален статус в шанса да се сбъднат, да се продължат или поне да досънуват своя "по-надежден смисъл"?...

Върху книгата "Сън за щастие" Пенчо Славейков работи цял живот. Общият брой на творбите е 101. "Сън за щастие" е готова още през 1904, но се провалят преговорите с издателя Христо Г. Данов. Според първоначалния замисъл тя е трябвало да бъде илюстрирана от художника Хараламби Тачев.

...Една несбъднатост ще ражда вечно друга, също толкова трогателна и величава. И аз, едно дете, навеки ще вървя в прахта на нейните кафяви коловози - към изгрева, към изгрева, който отмества вечно шанса на деня. Но само тъй се сбъдват най-трогателните общностни представи. Пред Нищото, или на Царството пред слънчовите двери, където ни с усмивка чака на непостижното ни щастие сънят...

 

 

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2016, № 9 (202)

Други публикации:
Ивайло Иванов. Нов сън за щастие. София: Ерго, 2015.