ДИХАНИЕ ЗА ЖИВОТ

web

Въздухът във тясната ми стая
е ограничен - това се знае, -
и дори при дишане обикновено
кислороден глад във свойте вени
чувствувам и като хладна плоча
вкаменени, мойте слепоочия
ме болят, при все че вън е лято.

А какво остава пък, когато
пиша? - Де е разликата? - питат. -
Тези две деяния основни
мигар още не са подсъдими?
И по свойто естество съдбовно,
те не са ли всъщност синоними?

Може и за някои да са близки
смисловите плоскости на двете,
но за мен, през тази тектонична
тяхна океанска плоча, дала
глъбина и дъно на душата ми,
повече от страшен е разломът!

И пукнатината му минава
точно през усещането странно,
че когато пиша, сякаш чувствам
пулсът ми как бие учестено
и ведно със него, като пиша,
чувствам как и учестено дишам.
От което следва мигновено,
че ведно със многото калории,
в този миг изгарящи в стомаха ми,
в белия стомах на дробовете
повече и въздух аз изгарям.

И какво след сметката последна
дава знаменателят? Това, че
в стаята ми - мъничка вселена -
въздухът докрай се изтощава
и след някой ден, роднини мои,
вакуум ще зейне помежду ни.

- Спри да дишаш!

- Престани да пишеш! -

власт и опозиция в духа ми
вечно спорят - и страната моя
се тресе от вътрешни скандали.

- Слава Богу, че така е! - казвам, -
то е белег за демократичност,
то е белег за това, че в мене
циркулира правилно обменът
на идеи свежи. Кислородът
за подобно дишане подмолно
не от този въздух в мойта стая,
не дори от твоя лъх, поезийо,
е дошъл - а по канали тайни
идва от прочетените книги.

Мои благодетели незнайни,
вам дължа дъха си аз. Сполай ви!

Засега озонът ваш ми стига!

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2009, № 11 (120)