Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКСКУРЗОВОД

Иван Митев

web

На Румен Старковски

Той извади огледалце от чекмеджето си и надникна в него, взря се в дълбочината на зениците си. Видя се целият - уморен, брадясал, с военни ботуши и яке от козя кожа, извадено от най-долния рафт на гардероба.

Остарявам с дни - мина през ума му, но мислите му не можаха да потекат - от състоянето му го извади внезапно появила се гълчава на площада, който се разстилаше под прозореца му. Към входа на музея се приближаваха ученици с разноцветни чадъри, този на учителя им - най-отпред - бе огромен и черен. С безпогрешния си усет екскурзоводът определи, че са седмокласници, някакъв клуб по рисуване - и идват да посетят етнографската експозиция.

Знаеше - точно след три минути ще му звънне портиерът и ще го извести за тях.

Настроението му стигна познатата октава, отвъд която други нямаше; невъзможно беше да го промени по какъвто и да е начин - предния ден бе изчезнала единайсетгодишната му котка - единственият свидетел на нощите в неговата малка стая. През ушите й бяха минали хилядите монолози след развода му и по-сетнешните - когато заживя с една чаша. Прибра я в дъждовен следобед като този от гарова кръчма и в безкрайните нощи след това разговаряше с нея - за всички ръце, които я бяха обгръщали, за всички устни, впивали се в тънкия й ръб. Чашата с благодарност му подаряваше прозрения, които той трескаво записваше на разни листчета, цигарени и кибритени кутийки и сетне разказваше за тях на всички. В началото колегите му го гледаха изумени, сетне започнаха да му предлагат кафе още преди да си отвори устата. Опитваше се да заинтригува някого по пътя си - шофьори на таксита, сервитьори по кварталните кръчми, но всички упорито въртяха глави и му повтаряха сумата, която трябваше да плати. Най-накрая попадна на група пенсионери - те търпеливо го изслушваха в обедните почивки в близкото до музея кафене. Някои от тях му даваха мемоарите си да ги редактира, а един беше написал трилогия за задгробния живот. Със замаха, с който му поръчваха малко питие, му внушаваха какво искат да чуят. И го чуваха. После се опитваха да насочат вниманието му към чашата, в която му поднасяха поръчаното - твърдяха, че тя е по-вдъхновяваща от онази, с която живееше.

Но той знаеше твърде много за чашите.

Отначало всичко това го развличаше, сетне го възприе като свое сладко издевателство над тях, но със смяната на сезоните усещаше, че вълнението, с което докосва своята чаша, може да го убие.

В една такава вечер тя се пръсна на парченца - малко преди да я поднесе към устните си. Беше застанал пред огледалото в своята стаичка, заобиколен, както винаги, от книгите си, и вдигаше наздравица със себе си и за себе си. Виното от нея плисна върху кактуса - единственото цвете в сумрака, а котката измяука и скочи към прозореца.

Миг след това тя чу почти беззвучния му смях, с който бе свикнала отдавна. Но този път той продължи много по-дълго от друг път и се стопи над възглавницата, върху която заспа стопанинът й с остатъка от своята чаша в ръка.

На сутринта той изумен видя, че кактусът се бе смалил, станал бе на пихтия, а котката я нямаше. Всички ме напускат - помисли с душа, изпълнена с горчивина - приятели, животни, цветя. А никой в тоя свят не полага толкова усилия, за да подреди нещата по местата им. Никой... Ако и котката не се върне, значи тази игра никому не е нужна. Но тя ще си дойде - каза си той - защото друг път няма. Нито за мен, нито за нея.

Екскурзоводът стана, прибра огледалцето в чекмеджето и закуцука към онази зала, преди да се разнесе телефонният звън.

- Обърнете внимание на тези чанове - говореше той на скупчените около него деца. - Българинът винаги е бил съпътстван от техния сладък звук, докато се е трудел на полето.

- Могат ли да се пипнат? - запита учителят, подпрян на огромния си чадър.

- Не! - реагира неспокойно екскурзоводът. - Нищо не трябва да се пипа! Има алармена инсталация!

- Мирише на овце! - каза едно от момичетата и вдигна очи към него. То запуши носа си с два пръста и придаде страдалческо изражение на лицето си.

Децата се разшумяха и той ги поведе нататък. “Вашта мама гаменска” - помисли си и спря да ги огледа. Всички бяха в разноцветни анцузи, мокрите им грейки пулсираха с отблясъците на някаква повредена лампа над тях. Момичетата облизваха начервените си устни и попипваха нахлупените върху дългите си коси кафяви и черни филцови шапки - като да бяха пазарували от един и същ магазин. Само на онова, което продължаваше да стиска носа си, шапката беше с по-голяма периферия от другите и с цвят бордо.

- И на нафталин вони! - изпя то, притиснато от съучениците си до екскурзовода. - Бррр! И е студено!

Няколко ученички се разкикотиха. Откъм главите им ухаеше силно на парфюм, сякаш се бяха къпали с него.

Екскурзоводът направи още няколко крачки.

Учителят бе останал при чановете и продължаваше да протяга шия към тях.

- Това е преса за производство на растително масло от сусам. Както виждате, висока е над три метра. Сусамът е растение, на което в миналото е отделяно голямо внимание в нашия край. Можете да го видите в това менче, с него се е насипвал под плочата на пресата. Тя се е задвижвала от няколко яки мъже. Често са използвали магарешка или волска сила. Маслото, или шарлаганът, както са го наричали, е изтичало от онзи улей в каменното корито под него.

- Глупости! - каза момичето с канелената шапка и вдигна лице към екскурзовода. Имаше сини очи, присмехулен поглед и коса с цвят на мед.

- Това грозно нещо не може да изцеди и една капка! - продължи то. Другите пак зашумяха, заръчкаха се с чадърите си и сами тръгнаха нататък.

Екскурзоводът ги последва.

- Този килим са го наричали “съмне-мръкне”. Вгледайте се в шарките...

- Ужас! Толкова гадно нещо!... - чу той звънливия глас току до сърцето си.

Децата започнаха да коментират високо гипсовите макети на обредните хлябове.

- Истински ли са? - попита нечий глас.

- Ако бяха истински, мишките щяха да ги изядат! - разсмя се пак онова момиче. И плисна горещината на погледа си право в очите на екскурзовода.

- Тук няма мишки! - реагира той отново разтреперан.

Децата се разкрещяха и се заоглеждаха. Някои се насочиха към изхода.

Учителят приближи и погледна часовника си.

Екскурзоводът вдигна рамене.

Глъчката около него стана непоносима.

- Тези чанове... - почеса рунтавите си вежди учителят - звънците имам предвид... Как се снабдявате с тях?

- С откупки, с дарения...

- Не ги ли миете после? - запита пак онова момиче, този път притиснато от другата му страна.

Екскурзоводът пое дълбоко въздух.

- Този разговор... - поде той, загледан към момичето като в сън - не може ли да го продължим с вас другаде?

Децата притихнаха за миг. Момичето отлепи устни, но преди да каже нещо, групата се завъртя и музейният гид видя пред себе си протегнатата ръка на учителя.

- Разбира се! - каза той. - Ние пак ще дойдем!

После всички се изнизаха.

Когато гласовете им заглъхнаха, екскурзоводът усети, че стои пред пресата за шарлаган и в съзнанието му отекват откъслечни думи:

- Ние... - Кои вие? Пак... - Защо?... Ужас, грозно, гадно... Така е, така е, така е. Но има и друго. Има. Не може да няма.

- Къде си? - изрече той на глас. - Защо си отиде? Имало ли те е някога? Изобщо?

Сетне въздъхна, взе менчето и изсипа сусама от него под плочата. Хвана дългата греда и я завъртя около оста й. Остро скърцане прониза смълчаната зала.

Екскурзоводът напъна с всички сили. Не помнеше колко време натиска. Миг преди сърцето му да се пръсне от усилие, пусна дървото и коленичи пред коритото.

От улея се отцеди една-единствена капка, откъсна се бавно, падна върху дъното и застина там като късче кехлибар.

Мъжът наведе устни над камъка.

Сигурен беше, че котката му няма да се върне.

И че никога вече няма да си вземе друга котка.

 

 

© Иван Митев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.01.2008, № 1 (98)