Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВОЖДА СЕ СМЕЕ

Емил Тонев

web

Когато вдига очи към огледалото и вижда в него полицейската кола със светещ буркан, Вожда изпада в луда паника и настъпва педала на газта. Фолксвагенът изревава и дръпва напред, а Вожда се озърта надясно с идеята да свърне от булеварда в някоя тъмна уличка. Тук обаче тъмни улички няма - до тунела под Стария град всичко е осветено, а в тунела съвсем няма как да им избяга. Затова дава газ колкото може и в мътната му глава се лута единствено мисълта, че този път не само ще му вземат книжката, ами направо в затвора ще го хакнат. След малко поглежда отново в огледалото и с ужас установява, че патрулката се е залепила отзад и му присвятка с фарове. Леле, майко! Не е ясно колко време е карал така, но когато след тунела ченгетата пускат и сирената, Вожда се предава и отделя омекналия си крак от газта. Намалява и отбива вдясно. Полицаите спират зад него и слизат от колата. Вожда, подпрял ръце на волана, се мъчи да си придаде небрежен вид. Едното ченге се приближава, надвесва се над отворения му прозорец и казва: "Къде хукна бе, майна? Щяхме да скъсаме въжето!"...

Вожда допи бирата и кимна на Сашко да му даде втора. Сашко му даде. Това с ченгетата беше снощи. По-точно към четири сутринта. Днес следобед тръгна да се пошматка из града, да си проветри главата и краката сами го доведоха тук. Смяната му зад бара започва в шест, значи има още около час да се свести. Един час - три бири. Огледа празната кръчма. Само две пубертетки ближеха следобедния си чай и обменяха мисли със Сашко, подпрели лакти на бара. Вожда ги познаваше - скоро щяха да минат на вечерния си чай, после на нощния, докато на някой не му скимне да ги почерпи нещо по-сериозно.

Случката с ченгетата завърши благополучно. Те така и не разбраха какво става. А ставаше това, че нощес към три излязоха от кръчмата с Чаво и Любо и подкараха фолксвагена на Любо нагоре-надолу. Караше Вожда като най-трезвен - беше изпил само пет-шест бири. Слушаха Led Zeppelin с всичка сила, обвити в сладникавия дим на марихуаната. Накрая Вожда ги откара по къщите и тръгна да се прибира, допушвайки фаса, когато го спряха полицаите. Успя да изхвърли ганджата и добре, че караше на отворени прозорци, та вонята не беше много силна. Вече изчисляваше колко промила ще покаже духалото, когато ченгетата най-възпитано го помолиха да ги изтегли до районното, че им се развалила ладата. Вожда се успокои, а те сами се вързаха с тяхно въже за задницата му. Той дори не слезе от колата. После потегли на автопилот и всичко беше наред, докато забрави накъде отива и има закачено нещо отзад. На марихуаната това й е лошото - забравяш какво си правил преди три минути. Ченгето му припомни...

В кръчмата влезе един гъсто татуиран пич с прясно обръснат череп. Непознат пич, за първи път се мяркаше насам. Имаше дебел врат и фланелка на черни и бели райета. Водеше на верига отвратително на вид куче - питбул или нещо такова. Облакъти се на бара до Вожда и си поръча голям ром и пържени картофи. Миришеше на адски хубав и скъп парфюм, на Вожда чак му се зави свят от миризмата. Сашко наля сто грама, а скинът го погледна студено: "На това голям ром ли му викаш?" И Сашко му сипа още толкова. Пичът седна на близката маса, тропна чашата, каза наздраве на псето си и удари един гълток. Кучето примлясна и се усмихна. Сашко пусна албума на Сантана и гънката на тила на скина леко затанцува в ритъма на музиката. Тоя пич явно си падаше по латино. На врата под гънката, сред свастиките и есесовските гръмотевички, беше татуирано с готически шрифт: ЖИВОТЪТ Е СЪНЯТ НА БУДНИЯ. Граматически много правилен надпис. На Вожда пълните членове му дойдоха в повече и той излезе от кръчмата да се проветри. Кучето на пича го изгледа лошо и се облиза.

На вратата се сблъска с Чаво. Горната му устна беше подпухнала и лилава. Явно и той не си беше губил времето след снощи. Вожда му намигна, махна с ръка и тръгна нанякъде, без посока. Довечера щяха да си разказват приключенията.

Когато се върна към шест, завари Чаво да си допива бирата на бордюра отпред и да хрупа пуканки в компанията на невръстно хлапе с много шарени дрехи. Влезе в кръчмата. Скинът си беше отнесъл някъде татуировките и кучето. Вожда мина зад бара и пое вахтата. Сашко сдаде поста и се премести от другата страна. Седна при двете пубертетки да обменят мисли и поръча едно питие, вече като клиент. Вожда му даде. Един по един пичовете запристигаха, кръчмата започна да се пълни. Савата дойде да си нагледа владението и да пие няколко. Чаво влезе и смени бирата с водка. Довтаса Тошо, къдрав и ухилен, в онова ваканционно настроение, което го караше да забравя, че всъщност е емигрант в Австрия и си идва за по месец годишно. Пристигна и Емко, лениво стържещ земята с токовете на обувките си. Намигна заговорнически на Вожда и той му сипа едно на вересия. Савата само се усмихна и нищо не каза. Даже аз бях дошъл от София, заради Тошо и другите. Вожда ми наля водка с тоник и наду музиката. И се започна...

Не помня много добре как се завърши, но всичко си беше окей. Разказвахме си дивотии и се хилехме като ненормални. Само Вожда беше сериозен, той рядко се смее. Последен дойде Васко, изкъпал бебетата и пуснат на воля от изключително свястната си жена. По тоя случай Емко разказа как взел назаем кайма от бившата си втора жена, за да пържи кюфтета на бащата на бъдещата си трета жена, който му дошъл на гости с настоящата си пета жена. Поучителна история, за живота и прочие. Какво ми дойде на ум, та по едно време изтърсих изречение от сорта: "Пичове, ние живеем, смачкани в рамките на собствените си илюзии." А Вожда ме изгледа продължително и поклати глава със съчувствие: "Добре ли си? Да нямаш температура?" И така...

На другия ден следобед Вожда взе две ледени бири и отиде до реката да нагледа Емко как лови щуки в жегата. Емко винаги лови щуки на едно и също място на Марица. Понякога хваща и тогава е много горд. Вожда го завари в традиционната поза - клекнал на брега, с извъртяна наляво козирка на кирливата шапка, вторачен в плувката като будист в пъпа си. "О-о, Емко...", каза Вожда. "О-о, Вожде...", каза Емко. "Биричка?", каза Вожда. "Биричка!", каза Емко с блясък в окото. Остави въдицата на земята, а Вожда отвори бирите. Чукнаха потните шишета едно в друго и могъщо ги надигнаха. "О-о-ох! - изпъшка от удоволствие Емко, когато отлепи бирата от устата си. - Гаче ли видях мама!" В този момент щуката вече бе захапала кукичката и дърпаше. На третото дръпване въдицата се хлъзна по брега и цопна в реката. Щуката явно беше голяма и силна, а Емко закъсня фатално. "Оли-и-и-и! Въдицата! Въдичката ми!", запищя той и затърча като луд по брега. Но нищо не можеше да се направи.

Въдицата плуваше навътре в реката, понесена от щуката, а Вожда първо седна на земята, после се кламбична и легна по гръб. Навири крака във въздуха и зарита от кеф. Див, сатанински смях закънтя над река Марица и изкара акъла на птиците в храсталака. Вожда отдавна не се беше смял така...

 

 

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2008, № 3 (100)