ТОШО

Емил Тонев

web

"Тук са! Ох, мамка му, тук са!", рече Тошо. "Всички са тук!", повтори и усети топлия спазъм, който тръгна от слабините му, мина през стомаха, под ребрата и се качи някъде горе, в гърлото. Пое дъх, издиша шумно и се засмя...

Когато надвечер дойде в кръчмата, завари само Чаво да седи на бордюра отпред с бира в ръка и мълчаливо да хрупа пуканки в компанията на някакво момиченце с розово яке, виолетов клин и оранжеви обувки - толкова шарено, че те засърбяват очите, като го гледаш. Клекна пред тях, а Чаво му се усмихна накриво - горната му устна беше подпухнала и морава, беше се запретнала почти до носа. Тошо не го попита нищо, сам щеше да си каже, като му дойде времето. "Много готина прическа имаш", каза детето. "Нали!", ухили се той. То подръпна една от рошавите му къдрици, за да се увери, че е истинска. Остана доволно и му протегна пакета с пуканки. Тошо налапа няколко, каза мерси с пълна уста и влезе в кръчмата.

Основната група още я нямаше, затова седна на бара и си поръча една потна бира за отскок. Зазяпа се в хладилната витрина и се замисли. Кой знае как подутата очевидно от удар устна на Чаво му напомни за онази случка отпреди доста години, май някъде през лятото на 89-а...

Тогава се прибираше към къщи призори, след поредното адско пиене, подскачане и нищене на смисъла на живота с момчетата някъде из Стария град, след поредния сладострастен гърч, събрал в себе си цялото красиво безсмислие на двайсет и няколко годишния им живот. Слънцето още не бе изгряло, но се съмваше и мътнобялата тишина на утрото изсмукваше от тялото му алкохола и умората. Вече не беше пиян, само леко замътен, но щастлив и пълен с неясен оптимизъм. Точно тогава, пред магазинчето в една от тесните улички на квартала, видя камиона и тримата мъже, които изнасяха някакви зелени каси и ги товареха в каросерията, стараейки се да не вдигат шум. Нямаше място за съмнение - те крадяха, а това беше подлост, заслужаваща незабавно възмездие. Дори не се поколеба. Затича се, стиснал юмруци, с подути от справедлив гняв мускули. Връхлетя най-близкия крадец и от движение го свали на земята със светкавично дясно кроше. После се завъртя, направи два скока и с поредица много точни прави - ляв, ляв, десен - прати втория при първия, оня дори не смогна да вдигне ръце, за да се предпази. Третият тъкмо излизаше натоварен от магазина. От изненада не успя да каже и дума, замръзна втрещен и стоя така, докато Тошо се прицели и с мощен шут го просна по гръб, затрупан с пластмасови каси. (Грохотът на касите е единственият по-силен звук, който се чува - иначе боят протича в пълна тишина.) В това време първият някак си е поел дъх и се надига от асфалта. Тошо търпеливо го чака да се изправи, защото е мъж и никога не удря паднали, ако и да са някакви отрепки...

Тук е мястото да кажем, че Тошо нито е много едър, нито е много як на вид. Просто е стар биткаджия и само носът и юмруците му помнят историята на битките, които е водил. Като види някъде, че много бият един, Тошо отива и набива многото, без да се интересува, че единият може и да е заслужил пердаха. Много срещу един не е честно и това е положението. Такъв е, откакто се помни, години преди да прочете "Дон Кихот", което се случи доста късно, в интерес на истината. Има хора, на които това им е вродено и той е от тях.

Та след като тримата легнали мирно на земята и вече нямали голям мерак да стават, Тошо, подскачайки около тях като боен петел, ги попитал тихо, но строго: "Що крадете вие бе, вашта мама?!". Тогава единият, който най-бързо се свестил от нокаута, обърсал кръвта от сцепената си горна устна и също така тихо отвърнал: "Как ще крадем бе, братче, ние сме доставчиците на мляко..."

Тошо допи бирата си, тръсна къдрици и се ухили. Вожда се намъкна зад бара и рече: "Стига с тая бира, време е за нещо по-твърдо." Явно беше станало шест и Вожда застъпваше на смяна.

А онази сутрин преди толкова години Тошо бе влязъл в магазина, бе взел от рафта две шишета коняк "Плиска" и се бяха напили с млекарите, седнали на бордюра отпред, а той, вместо извинение, им разказваше вицове и поучителни случки от своя живот. Пиха, докато дойде магазинерката. Тошо плати коняците на шашардисаната жена и изпрати млекарите с тупане по раменете и разни ободряващи лафове. Не им даде да се качат на камиона, щото и тримата бяха толкова мотани от алкохол и емоции, че щяха да направят някоя катастрофа.

Тошо емигрира с жена си в началото на 90-а. Сега живее в Австрия, бачка здраво и изкарва добри пари. Стяга му се душата там, но жена му и дума не дава да се каже за връщане. Ами детето, ами бъдещето, какво ще правим в тая шибана държава? - ей такива аргументи. Абе права си е жената... Отпуска му по месец на година, да си дойде и да се види с пичовете, да зареди акумулатора, както се изразява самият той. Сега месецът тече.

Кръчмата започна да се пълни. Чаво влезе вътре и Вожда бързо му сипа една водка. Появи се Савата, намести кръглите си цайси стабилно върху гърбицата на носа и огледа обстановката - Савата е собственик на кръчмата, чорбаджия един вид. Довлече се и Малкия Емко, брадат и чорлав като светия от вехта икона, смигна на Вожда и той му даде питие на вересия - Савата само тънко се усмихна. Идваха и идваха, близки и периферни пичове, разни мадами, идваха и се нареждаха по бара, сгъстяваха напрежението. Дори аз си бях дошъл от София, заради Тошо и заради другите. Шумът се усилваше, Вожда пусна Led Zeppelin и настана онова, което караше Тошо да гледа с влажни очи наоколо и да не знае с кого първо да говори, с кого пръв да се прегръща, та затова се въртеше като пумпал на стола си и се смееше гръмогласно.

После, когато отиде да се изпикае и разкопча ципа, внезапно музиката секна, гласовете също и тишината в изпъстрения с графити клозет злобно го сграбчи. Тошо настръхна. Какво ставаше зад вратата? Къде бяха отишли момчетата? Не можеше нито да се изпикае, нито да се върне обратно, вкаменен от страх, че всички са си отишли, изчезнали са, изпарили са се, потънали сa вдън земя, него самия го няма, не е тук, а е в Австрия и всичко е сън, мамка му, и всичко...

Агонията продължи дълго, сигурно цяла минута. Сетне, пак така внезапно, откъм бара екна многогласен смях - явно някой бе разказвал поредната дивотия и другите се бяха заслушали. Рокендролът отново раздруса кръчмата и Тошо стисна за миг клепачи. "Всички са тук!", рече и усети топлия спазъм, който тръгна от слабините му, премина през стомаха, под ребрата и се качи някъде горе, в гърлото.

"Обаче какво нещо е животът, майна!", посрещна го Емко с блеснали очи. "Втората ми жена да ме спонсорира с кайма, за да пържа кюфтета на бащата на третата ми жена, който ми е дошъл на гости с петата си жена..."

Тошо беше пропуснал историята, но обобщението й го разтърси из основи. Че как иначе.

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2008, № 3 (100)