Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СОМ

Емил Тонев

web

Тази история ми я разказа бате Пальо, докато пиехме водки на бара в пловдивската кръчма "Ерофеев". На него пък му я разказвал навремето дядо му Цеко, докато лежали по гръб в сеното привечер и гледали как звездите изгряват една по една, а жабешкият концерт откъм Дунава се усилвал, сякаш за всяка звезда отговаряла по една жаба, която радостно приветствала появата на подопечната си на небето. Дядо Цеко от своя страна е участник в последната фаза на историята, в нейната кулминация, така да се каже.

Първите разкази за големия сом датират още от момента на създаването на селата Цуй на двата бряга на реката. Интересното в случая е, че в архивите, ако може да бъде наречен така случайно запазеният пожълтял тефтер на някой си Петър Кулеца, има повече сведения за появата на чудовището, отколкото за реални събития. Освен това, събитията рядко са отбелязвани с дата и година, а по-често с фрази от сорта "Купих 7 черни говеда, две недели преди големата риба да обърне каика на Митар отсам острова." За въпросния Петър Кулеца не се знае нищо друго, освен че е бил прекупвач на добитък, родом вероятно от Кула, ако съдим по фамилията, а от малкото дати в тефтера му става ясно, че е живял в тукашното Цуй някъде между 1850 и 1876 година, а после следите му се губят.

За селата Цуй пък се знае най-вече от предания от уста на уста, че са създадени от двама братя от Чипровци, беглеци след погрома на въстанието през ... година. Имената на братята са се разтопили във времето, но е ясно, че като стигнали брега на Дунава, се скарали за нещо си и по-старият брат останал със семейството си на отсамния бряг, а другият поел през реката към отсрещния. Именно тогава, гласи преданието, докато по-младият брат плавал към отсрещния бряг със сала, натоварен с дечурлига и покъщнина, проводен от тежките псувни на брат си (на които той хич не оставал длъжен), се появил сомът. Лъскавото туловище разцепило надлъж повърхността на реката между ругаещите се братя и с един-единствен плясък на опашката вдигнал такава вълна, че салът бил на косъм да се обърне, а на брега всички били заляти до коленете. Клетвите секнали, над реката се възцарила тишина, а чудовището изчезнало в дълбините.

Защо и двете села са били наречени Цуй, няма сведения. Може само да се предполага, че названието има нещо общо с думата "цуйка", което значи "ракия" на румънски. С течение на годините селата се разраснали, населили се и други хора, но враждата помежду им си останала, предавана от поколение на поколение. Никой вече не помнел защо е започнала, но всеки с една особена страст я подклаждал и раздухвал огънят й - в това отношение, както знаем, тукашният полуостров има дълбоки и неизкореними традиции.

Това била първата поява на чудовището и единствен случай, в който бил видян от много хора едновременно. Никога после сомът не бил виждан от повече от един човек, който след срещата - ту в дълбоките вирове край брега, ту край острова насред реката - възбудено разказвал за него, придавайки му все по демонични размер и форми. Не може да се твърди със сигурност колко голям е бил, но почти всички свидетелства се обединяват около факта, че окото му било като крина за жито, а в основата си мустаците му били дебели колкото детска ръка. Имало, разбира се, куражлии и от двете села, които правили опити да го уловят - всички до един неуспешни.

Времето пускало един по един дните си по течението на реката, годините се нижели - къде по-спокойни, къде не толкова. Връзките между двете села се състоели предимно в периодично надпсуване и надсвирване от двата бряга. И тукашното, и тамошното Цуй си имали духови оркестри. Съдържанието на псувните било сходно, но на различни езици, понеже отсрещното Цуй се било вече порумънчило. Мелодиите обаче били едни и същи, макар и с малки детайли в аранжимента - когато отсам духовият оркестър свирел, оттатък реката, без да щат, чували и запомняли, и обратно. После всеки оркестър пригаждал мелодията към себе си със съзнанието, че я свири по-добре. Практически разлика нямало, като изключим факта, че отсрещното Цуй, освен тромпетите, флигорните, тубите и тъпана, използвало като допълнение характерния румънски инструмент ......, а отсамното - окарина. Споменавам окарината, защото тя има важна роля в последвалите събития.

Случвало се през зимата, когато Дунав замръзне, някой юнак от едното село да прекоси невъоръжен, по терлици, реката и да подпали нечия плевня оттатък - това се водело за зрелостен изпит, излизане от тийнейджърството, един вид. А терлици се използвали, защото терликът не се пързаля по леда, за разлика от опинците. Понякога пък, обикновено напролет, като им кипне кръвта, младите мъже от двете села се наговаряли с викове от бряг към бряг, мятали се на каиците и си устройвали нещо като рицарски турнир - с дървени куки се дърпали и събаряли от лодките насред реката. За победители се смятали тези, които си дойдат по-сухи на своя бряг. Удавянията не били изключение, а веднъж дори, някъде през 1885-86-а, на километри надолу по течението, сред върбалака на брега, били намерени само празните каици - никой не се върнал от този турнир. Тогава в селата се заговорило, че чудовището има пръст в тая работа, но нямало живи свидетели и намесата му остава само предположение, макар и доста правдоподобно.

Тук стигаме и до завръзката, на която вече е свидетел и дядо Цеко, тогава 8-годишен хлапак, но вече признат майстор на окарината и почетен член на духовия оркестър на отсамното Цуй. Годината е 1899-а, лятно време. Една нощ през август Петре, синът на чокой Йона от отсрещното село, прекосил с каика си Дунава за своята, да я наречем, матура, изразяваща се в подпалване плевнята на тукашния първенец чорбаджи Иван. Промъкнал се той на пръсти и тъкмо извадил огнивото, когато усетил нечие присъствие в мрака сред сеното. Петре бил храбър момък и светкавично се метнал върху невидимия враг. Според традицията бил невъоръжен, затова първата му работа била да намери лицето и да залепи лявата си длан върху устата, а с дясната да хване поне една от ръцете на човека отдолу, който от своя страна яростно взел да рита с крака. Не е ясно кога Петре е усетил, че врагът няма мустаци, а тялото му е с различни форми и мирише различно от неговото собствено. Не е ясно и колко е продължила борбата. Знае се само, че от ритането с крака гащите на Петре били смъкнати до глезените му, а ризата на врага - вдигната високо нагоре. После синът на чокой Йона се озовал в един свят, доста различен от познатия му и твърде, твърде приятен. Когато се върнал в селото си, целия в слама и много разконцентриран, казал на аверите си, които чакали огнен знак от отсрещния бряг, следното: "Тоя път не успях, но утре пак ще ида." Така Петре ходил цяла есен да пали плевнята на чорбаджи Иван, а чорбаджи Иван от своя страна се чудел защо дъщеря му Вела, която имала навик да спи лятос в сеното, продължава да го прави, макар времето да захладняло.

Когато работата излязла наяве, за чокой Йона нямало друг избор, освен да прати годежари на чорбаджи Иван, а чорбаджи Иван имал още по-малък избор, предвид състоянието на Вела, затова ги приел. Сватбата била уговорена за след Коледа, а оркестрите започнали здрави репетиции, защото какъв по-добър повод за надсвирване от една сватба...

Точно тогава чорбаджи Иван решил да попълни с една последна коситба доста утъпкания си сеновал. Тогава и срещнал сома във вира. Онзи бил подал чудовищната си муцуна досами брега на реката. Чорбаджи Иван нямал много време за размисъл, а и вероятно си е представил какъв сватбен пир лежи пред него, затова си послужил с единственото оръжие, което имал подръка - косата. Замахнал бързо, острието блеснало на слънцето и се забило в окото на сома. Звярът полудял от болката и така се замятал, че както чорбаджи Иван стискал дръжката на косата, металът изпукал и се строшил в основата си. С още едно мощно движение сомът пляснал с опашка и отплувал към дълбокото, а забитото в окото му острие порело водата като перископ на подводница.

Разказът на чорбаджи Иван бил приет без никакви резерви от съселяните му, още повече че той за доказателство показвал дръжката на косата с остатъка от прекършеното издъно метално острие. Покрай приготовленията за сватбата обаче историята бързо се забравила - все пак за сефте се сродявали хора от този и онзи Цуй.

Зимата била люта, Дунав замръзнал още в началото на декември. На третия ден след Коледа, както била уговорката, целите села, начело с духовите оркестри, вкупом тръгнали по терлици и с всякаква посуда, пълна с цуйка и гроздова, към средата на реката, където да започнат веселбата на помирението. 8-годишният Цеко надувал яко окарината, а отсреща бръмкал румънският... Двете музики се слели в една, двете шумни тълпи също. И тогава Петре, силно зачервил гребена, така грабнал и развъртял Вела, че левият й черно-зелен терлик пернал окарината на Цеко от ръцете му. Окарината отхвърчала, плъзнала се и спряла в една пряспа чак до румънския бряг. Цеко хукнал да я гони, защото къде такава сватба без окарина, пък и солото му наближавало, а докато търчал нататък, чул пропукване и мернал с едно око как някакво тънко желязно острие поникнало от леда. Докато тичал, пукането продължило, а острието май се движело кръгообразно, но Цеко не му обръщал внимание, зает единствено с мисълта за окарината си. Стигнал я, грабнал я и я надул още преди да се обърне към сватбата, защото било време за неговото соло, и тогава - първо чул, че солото му е някак наистина соло, съвсем самотно соло, а сетне видял как един почти идеално кръгъл и плосък леден блок се премята и се захлупва като огромен капак на мястото, където допреди миг се намирали всички сватбари. Окарината млъкнала, а понеже студът бил голям, скоро цепнатината покрай капака замръзнала и даже белег не останал върху леда...

Това е в общи линии историята на дядо Цеко. След този случай той онемял. То нямало и с кого да говори - всички от двете села били отишли на сватбата. Посрещнал новия век и изкарал зимата в бродене по леда между Цуй и Цуй. Храна имало достатъчно, та от глад не страдал. Напролет тръгнал нанякъде към вътрешността на България и стигнал до недалечното село Урбабинци, където го прибрали добри хора. Нищо не можел да им каже, но с тръпка на ужас слушал разказите на минаващи през селото пътници за някакъв чудовищен сом, който порел Дунав със сабя, поникнала от главата му. Местните не вярвали много на тия приказки, но Цеко вярвал, и още как.

Слухове за появата на сома се носели през 1912-а, 1913-а, после се чуло и през 1917-а. Точно тогава проговорил и Цеко - когато военна комисия довтасала в Урбабинци и го признала за годен. След войната се върнал и се оженил за бабата на бате Пальо. По ирония на съдбата тя се казвала Вела.

А бате Пальо, който всъщност се казва Пламен Панев и е режисьор, току се качва на колата и потегля с тежки такъми през Витиня на север, припявайки си една туристическо-дебилна песен, но с нов текст:

"Отиваме на Дунава да ловим сом, не е далеч от София, особено от Лом!"

Последни сведения за онзи сом имало на няколко пъти през 90-те години, но вече в сръбската част на Дунав. Може и да са само слухове.

 

 

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2007, № 12 (97)