СКИН

Емил Тонев

web

Густо ми прави да ги зяпам. Кефя им се максимално. Повечето са абсолютно луди, ама то има ли нормални хора на света? Има - друг път! Тия пичове поне са готини. Пият и дрънкат глупости. И се хилят на глупостите си. Аз ги наблюдавам отстрани и се правя на ударен. Сигурно и те ме мислят за луд. Нека. Хич и не смятам да им развалям впечатлението.

Отначало ме гледаха малко накриво, после свикнаха. Спряха да ми обръщат внимание, станах нещо като екзотична мебел в кръчмата.

"Пък една щука днес хвана Емко", разправя барманът. Тоя Емко иначе е художник. Хвърлил за щука на Марица и оставил въдицата на брега да пие една бира. И щуката да вземе да му дръпне въдицата и да я отнесе в реката. "Ти си голям рибар, бе! Получаваш Нобелова награда за рибарлизъм!", викат другите и се пукат от смях. Врякат като малки деца. Емкото и той се хили и се чеше по брадата. Такива истории си разправят. Често споменават разни техни авери, дето се чупили на Запад навремето. Най-много чувам за Тошо Еди-кой си, сега живеел в Австрия. Веднъж набил трима едновременно. Това тук, не в Австрия. Прибирал се напит към четири сутринта, а онези с камион доставяли млякото в някакъв магазин. Той видял, че изнасят нещо - то било празните каси от млякото - помислил ги за крадци и ги натъркалял набързо. Представям си... Тоя явно е най-откачен от всичките.

Кажи-речи всяка вечер ходя да ги слушам. Специално си удрям една контра на черепа с жилета-сензор-ексел. Напоследък пуснаха още по-нов модел, с три ножчета, обаче ми се свиди да го купя. Струва колкото шест-седем питиета, майка му стара. Та си намазвам главата с малко олио, да лъщи, слагам фланелката на бели и черни райета, обувам кубинките и айде. Сядам на края на бара, още преди да са дошли всички. Ходя с едни впити кожени гащи, голям зор ми е докато се покатеря на стола. Понякога водя с мен кучето на комшията. Не му знам породата, ама е идиотска - нещо средно между пекинез и бултериер. Връзвам си го за крака, да не шава много. Към осем те почват да се събират. Отначало не са особено приказливи, но към второто питие изправят гребена. Здраво пият тия пичове, няма майтап. Седя така, че хем да не им се навирам, хем да ги чувам какво приказват. Не ги зяпам директно, а с периферното зрение. Запрятам ръкави да ми се скиват мускулите и татуировките и се вторачвам тъпо в една точка. Обикновено в една чернобяла снимка на гола жена зад бара. Вехта снимка - каката е бая дебеличка, че и рунтава отпред. Сега това не е модерно, като гледам порноканала... Чат-пат шашкам бармана с разни олигофренски поръчки от сорта на двоен ром с пържени картофи. "Със сирене или без?", пита той. Как ром със сирене бе, майна, какви са тия буламачи! Не го казвам - муча и си изкривявам физиономията. И той ме разбира. На бармана му викат Вожда, не знам защо. На никакъв вожд не прилича. Иначе е шантав за двама. Само да отвори устата и... Толкова глупости за единица време не съм чувал. Кърка наравно с всички, ако не и повече. Абе изобщо тук се пие като за последно, аз не мога да им издържа на темпото. Ям си картофите. Даже не ги соля. Малко е безвкусно така, но нали се правя на интересен. Като ми омръзне ром с пържени картофи, си поръчвам вермут и кисели краставици. Или синьо кюрасао с кебапче. Шоу да става.

Тукашните пичове ми свикнаха, обаче се появи някакъв техен човек от София. И той брадат като тях, и той кърка яко. Още от първия път го впечатлих. Усетих го, че ме фиксира и си викам: оппа, глей ся! Казвам най-сериозно наздраве на псето на комшията, пийвам ром от водната чаша и черпя пекинезотериера картофче. И така много пъти. Ром, картофче, ром, картофче. Софиянеца - шаш. По едно време се концентрира в татуировката на врата ми. Тя е бая дълга и не може да се прочете, ако я гледаш само от едната страна, та се позавъртях наляво-надясно, уж се намествам. Малко си изпънах и врата, че е дебел и прави гънки отзад, пречи на четенето. ЖИВОТЪТ Е СЪНЯТ НА БУДНИЯ. Така пише. С всичките му пълни членове и тъй нататък. Шрифтът - красота. Видях го в едно много старо издание на "Ад" от Данте Алигиери, с бесни илюстрации. Супер шрифт, готически. На копелето му увисна ченето. Да му кажа колко книги съм прочел, няма да ми повярва... Наздраве, куче! На ти картофче!

Аз в София съм ходил два пъти и ми стига толкова. Ебати лудницата!

И софиянецът, и другите са към четиридесетака. Значи два пъти колкото мен на години. В смисъл, че могат да ми бъдат бащи. Аз баща нямам. Тоест сигурно имам, но ни съм го виждал, ни го знам кой е. Като нищо може да е някой от тях. Така де, искам да кажа, че нямаше кой да ме учи на елементарни работи за живота. Като например, че като пикаеш на стена, не бива да пикаеш фронтално, а леко по диагонал, под ъгъл, иначе си опръскваш чепиците. И ми се налагаше да се уча сам или от махаленските пичове. Покрай махаленците си обръснах и главата. Бях четиринайсетинагодишен, трябваше да бъда някакъв. Те бяха скинари, скинхедс. И аз - бам бръсначката, и така... Майка ми се ошашави, но тя си е ошашавена по принцип, та не й пролича много. Тя сега е към трийсет и пет-шест, обаче прилича на стогодишна. Нямам си приказка с нея.

Ходехме с аверите да бием цигани в Столипиново. Честно казано, аз повече ги плашех мангалите, отколкото да ги бия. Нещо не ми се бие. Иначе още оттогава си изглеждам зверски. Давах повече налягане откъм крясъци и псувни. Да съм пернал някой и друг шамар най-много. Или ревяхме по мачовете на "Ботев". Ултрас Ботев, майна-а-а! "Плю-плю-плю, кана-а-а-ари!, Кур за "Левски", оле!, Чер-ве-ни бок-лу-ци!, О, майко, майна, Родино мила..." След екшъна се прибирам вкъщи и чета книги. Тайно от аверите, щото ще ме спукат от ташак. В Кършияка четенето не е на мода. На мода е Стоичков, той е от Кършияка.

Аз съм най-страшният лъжец, който някога сте срещали. Това не съм го казал аз, а Холдън Колфийлд, но напълно важи и за мен. Даже съм още по-страшен лъжец. Никой не знае кой съм. Щом и аз не знам...

Книгите ми ги даваше един дядка от горния етаж. Пробута ми първата, когато бях на осем. "Робинзон Крузо". И аз се зарибих. Нещо му имаше на очите. На дядката, де. По едно време почти ослепя. Не забеляза, че съм си обръснал тиквата и продължи да ми дава книги. Умря миналата година, докато бях в казармата. Сега съм занемарил четенето, трупам житейски опит. Спрях да си бродирам татуировки, и без това вече кажи-речи няма място. Зарязах аверите и си гилам сам. Самотният скинар на дълги разстояния...

Тука, в кръчмата, се мотаят и мадами. Някои ги бива. Обаче веднъж като ме погледнат - и не повтарят. Нали съм хубавец, заслепявам ги... Минаваше една, оперна певица. Учи в Музикалната академия. Симпатяга. Пухкава такава, трътлеста. За нея разправяха как на репетиция се засилила да вземе горно "фа" от трета октава - мяк и... бу-у-ух на земята. Припаднала. Народът си изкарал акъла. Шамари, вода - нищо. По едно време някакъв се усетил и й скъсал гердана. И тя се свестила. Цялата работа била заради тоя гердан. Много тесен бил, а на нея вратът й дебел, като моя почти. И като се напънала, герданът й блокирал сънните артерии и тя се трупясала. Мъчела "Вълшебната флейта" от Моцарт, така разправяха. После, като се появи, я направиха въртоглава от бъзик. Викаха й "Горно Мяк" и "Вълшебната флейтистка". Тя се черви, чак да ти дожалее.

Мен ме е срам да закачам мадамите. Имам си една-две в Кършияка и една в Кичук Париж. Те ме кльопат, но не са ми интересни, пък и туй е друга история...

Защо ли го разправям всичко... Сигурно защото кръчмата се скапа. Напълни се с разни отрепки като мен. Дрогират се и се бият. Мен не ме закачат, меки са им главите. Но моите дърти пичове спряха да идват. "Жителите на Тортила Флет се стопиха в мрака." Обаче разбрах къде са се преместили. При някой си бат’ Юри Ерофеев, отворил нова кръчма. Ако се задържат там, ще мина да ги нагледам. Как ли ще ми се зарадват!

Между другото чух, че онзи пич от София пишел разни работи. Разкази, това-онова. Не се и съмнявам, че ще ме набута в някой разказ. Много ми е интересно как ще ме издокара. Много ми е интересно!

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2008, № 3 (100)