ПРИЗРАК

Емил Тонев

web

Това по-долу е портрет на един призрак. Да го наречем опит за портрет, защото призракът е нещо прозрачно, тайнствено и по принцип невидимо - няма как да бъде нарисуван без специални ефекти.

Призракът е среден на ръст, набит, синеок и с леко обратна захапка. Докато беше материално същество и отразяваше светлината, се казваше Константин Ганевски (с ударение на "е"-то), сега не знам как се казва. Притежаваше несломима енергия и приличаше на живо торпедо, препускащо из пловдивските улици с ясната цел да постигне върховния оргазъм - без значение сексуален, алкохолен, цигарен или интелектуален. По същия екзалтиран начин по-късно търчеше из софийските улици, а днес сигурно обикаля целия свят под формата на ефирен облак.

Първите ми спомени за Коцето са някъде от средата на 80-те, когато кръстосвах между Главната и Стария град, а на Амфитеатъра пиеха "Хавана клуб" и подрънкваха на китари разни пичове с бради, коси и съдрани дънки от Кореком. Може комунизмът да е процъфтявал навред по милата родина, но, ей Богу, на пловдивския Амфитеатър нямаше следи от него. Или поне сега така ми се струва. Точно там виждах, по-точно мервах профучаващото нещо Ганевски. Той познаваше всички и всички го познаваха. Непрекъснато мърдаше и пръскаше струи от онова, което днес се нарича "позитивна енергия". Пиеше в движение, пушеше в движение, шепнеше нещо на мадамите и им пускаше ръце в движение, а те определено си падаха по него, за което искрено му завиждах. После изчезваше и пак се появяваше внезапно - още тогава проявяваше призрачните си наклонности, които после разви до съвършенство.

Беше времето, когато някакъв Боби една вечер ме измъкна от Амфитеатъра, заведе ме у тях и в знак на вечна дружба ме надруса с ужасяваща преварка от хапчета кодтерпин, разтворени в давилови капки - днешните наркомани идея си нямат какво е. След инжекцията нито се отнесох в розови висини, нито халюцинирах нещо. Просто си лежах на пода и мислех, че ако ей сега влязат ченгетата или пък взема, че умра, изобщо няма да ми пука, ама никак, даже окото ми няма да мигне и за нищо няма да съжалявам. Една такава всеобща мисъл за Нищото...

И в този миг прилетя Коцето, материализира се от дима в мръсния хол. Седна на пода до мен, нереално статичен, и заговори тихо:

...и когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното далеч към Ню Джързи небе...

Говори, а в очите му прелитат сини цепелини.

...и си представям пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир...

Слага ръка на челото ми и я задържа.

...и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ - а знаеш ли, че Бог е плюшено мече?

Знам, човече, как да не знам!

...и никой, ама никой не знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта; тогава си мисля за Дийн Мориарти, мисля си дори за стария Дийн Мориарти, бащата, когото така и не намерихме, мисля си за Дийн Мориарти.

Млъква, усмихва се загадъчно с обратната си захапка и се изпарява към посивелия таван... Абе, може и да съм халюцинирал.

Усещането за Голямото Нищо беше единственото, което ми хареса от първото ми надрусване и надрусването си остана последно, ако не броим спорадичните треви през 90-те. Не ме изкефи да съм извън собствения си контрол и спрях, преди да хлътна. Онзи Боби обаче не спря и десетина години по-късно умря, като междувременно си беше спечелил прякора Лекето - не знам защо точно, но наистина я беше закършил накрая, лека му пръст.

Коцето нямаше постоянна компания. Сновеше между различни групи, вършееше по всички купони, появявяше се внезапно, изтърсваше купчина дивотии и също така внезапно сублимираше. Странно, но ми е трудно да си го спомня в конкретни ситуации, в каквито помня други пичове - как пият, говорят гениални глупости и пак пият. Коцето, който пиеше и говореше глупости не по-малко от останалите, размива ясните си очертания и отплува някъде дълбоко в паметта ми. Всъщност не, спомням си ясно ето това:

У тях сме. Той е поканил всички, които познава, плюс още двайсетина непознати, предимно девойки. Родителите му са на вилата и апартаментът е така претъпкан с пиещ, пушещ и свалящ се народ, че не се диша. Коцето се провира из навалицата и нарочно създава суматоха. Аз съм на терасата с още десетина граждани и гражданки, наливаме се с топла водка от шишето и се замеряме с остроумия. Терасата е малка, мястото е кът, затова няколко души седят на парапета. Изведнъж един пич, софиянец, май се казваше Еди, прави опит да се намести, залита назад и пада от балкона. Просто така - превърта се и изчезва в тъмното. Ние се вдървяваме. Страх ни е да погледнем, защото сме на третия етаж и земята е поне 6 метра по-ниско. Случайно Коцето е наблизо и някой казва: "Коце, абе Еди падна от терасата!" "Така ли? - ухилва се той щастливо. - Голямо густо! А наздраве, пичове!" И потъва обратно в тълпата.

Накрая се престрашихме да погледнем. За да видим как от прясно разкопаната градинка зад блока се надига Еди, отупва се, вдига очи към нас и казва засрамено: "Ебати как се изтърсих, а?" Беше толкова пиян, че даже синина не му излезе.

Помня също как с Коцето пътуваме във влака за Прага и след Дунав-мост той започва да крещи на румънската пустош: "Аз съм чужденееец!" Помня и че стана гадже с едно мое бивше гадже, а тя по-късно се самоуби, но той нямаше нищо общо, съвсем отделна история. Помня и как се събуждаме след някакъв запой, глава до глава на ъгловия миндер в кухнята у тях, а баща му си кашля дробовете в банята и, преди да тръгне за бачкане, надниква при нас, за да съобщи: "Има бирички в хладилника!" Коцето също кашляше здраво. Понякога не го виждах, но чувах кашлицата му и знаех, че е наоколо. Един кашлящ призрак между дуварите на Стария град.

С времето започнах да си давам сметка, че колкото и да се правеше на възторжен идиот, понякога нещо го стягаше, отвътре избиваше някаква мътна тъга и го скриваше от погледите ни. А може би ние нарочно не искахме да го виждаме такъв... От него можеше да стане страхотен актьор. Адски добър беше. Кандидатства във ВИТИЗ, но тъпаците от комисията го скъсаха, понеже имал дефект в говора. Тогава той внезапно реши да се премести да живее в София, което ми се видя странно - Коцето беше маниак пловдивчанин. "Защо бе, Ганевски?", попитах го. "Майна, все някой трябва да отваря задръстените копелета на разни пинизи, нали?", каза. Това с отварянето на софиянците обаче не се получи, те се оказаха невъзприемчиви. Вероятно затова той замина да отваря на пинизи други страни и народи.

Тялото на Ганевски се изпари през 1990-а - имаше едни полети за Куба с междинна спирка в Канада, когато самолетите на БГА "Балкан" тръгваха от София препълнени, а кацаха в Хавана с двама-трима на борда. Или може да беше с влак до Чехия, а после - невидим! - през границата с Австрия, там кратка материализация в емигрантски лагер и после...

Всъщност няма значение. Фактът е, че Коцето изчезна от света ми, и не само от моя. Отначало, естествено, нищо драматично - не беше нито първият, нито последният заминал. Драматичното стана след 7-8 години. Дотогава нямахме никаква вест от него и от време на време се разтревожвахме. После някой влезе в кръчмата и каза: "Пичове, чухте ли, че Ганевски се е върнал?" "Стига бе, сериозно?" "Сериозно! Живеел в София и почнал работа в някакъв вестник. Сестра му ми каза!" "Не се ебавай, тва е абсурд!" И тъй нататък.

Блокирах. Пих още малко и се изнизах. Те знаеха, че и аз работя в някакъв вестник, но никак не ми се обясняваше, че подписвам текстовете си с имена на емигрирали приятели. Правех го от носталгия - за да присъстват и те по някакъв начин, тук и сега. И напоследък най-често използвах името Константин Ганевски... Мислех си, че е суперготина идея, докато един ден в някаквия вестник не се обади сестрата на Коцето, която даже не познавам. Говорила със секретарката и настоявала незабавно да я свържат с брат й. Изобщо не повярвала на уверенията, че това е просто псевдоним. Дълго молила колежката ми да не я лъже, накрая се разплакала и затворила телефона. Стана ми кофти от тая история, но се заинатих и години наред продължих да се подписвам с неговото име. Нямаше измъкване - Коцето беше станал призрак и аз имах пръст в това!

Впрочем най-смешното е, че Константин Ганевски още присъства в редакционното каре на едно списание, в което отдавна не работя. Явно на бившите ми колеги много им хареса името и си го оставиха за цвят. Какво пък, звучи готино, даже достолепно...

Като си мисля сега, в България има много такива призраци. Те хем са някъде там, хем са тук - с нас, които още не сме се дематериализирали поради неведоми причини. Но докато повечето мои хора все пак са нещо като полупризраци, защото или се чуваме, или се виждахме през годините, или поне научавам достоверни сведения за тях, Коцето изчезна абсолютно и окончателно.

Казват, че си идвал в Пловдив за погребението на родителите си или нещо такова, но никога не срещнах човек, който го е виждал лично. На всекиго някой друг му беше казал, че го е видял, а това си е призрачно отвсякъде. Трети пък бяха чули от четвърти, че са го засекли в Щатите, май в Калифорния. Бил напълнял и оплешивял, но това не мога да си го представя, вероятно защото никога не съм виждал дебел и плешив призрак.

Иначе той редовно се появява в цялата си прелест, за да ни подари още един ден заедно - като се напием, да речем по Нова година, и се сетим как на еди коя си Нова година Коцето Ганевски направил еди каква си простотия. И - смях! И: абе верно, кво стана с тоя пич, бе, майна, бахти как изчезна! Как ще е изчезнал, пичове!

Той е тук, не го ли усещате?

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2007, № 12 (97)