НЕЩОТО, НАРЕЧЕНО ЖИВОТ

Емил Тонев

web

Обаче какво нещо е животът, адаш... Какво нещо! Деветстотин кинта, представяш ли си? Деветстотин кинта за секс телефон, как ти се вижда това? Аз живея с по сто на месец, а родната ми дъщеря да навърти деветстотин да й пъшкат някакви... И това на десет години. Ами като стане на петнайсет? Развиват се децата, акселерация, няма що!...

Альо-у, Вожде! Вожде, бе, дай още една водка. Какво ме гледаш такъв, водка ти се казва. Пиши я в тефтера и хич да не ти пука.

Наздраве! Не че съм бил цвете като малък де, като се замисля сега... И аз големи простотии съм вършил. Сещам се навремето, трябва да съм бил в пети-шести клас, баща ми се върна от гурбет в Либия с една торба златни синджирчета, със зодии-модии, поне едно кило беше. Още на другата сутрин я свих и бегом в училище, точно преди часовете. Заставам насред двора и почвам да привиквам мадамите, които ми харесваха. Тогава много мадами ми харесваха, не бях претенциозен като сега... Какво се смееш, така си е... И на всяка подарявам по едно синджирче, къде според зодията, къде ей така. Обаче се усетиха и другите, не чак толкова хубавите и се заформи опашка. И аз раздавам, как да ги обидя. Абе голям ташак. За десетина минути изпразних торбата. После баща ми ме скъса от бой. Голям зор видя, докато си издири синджирите, и пак си остана с някои липси...

Вожде, намали малко тая музика, че ме заболя гърлото да крещя! Няма още десет, дай да си чуем приказката, после ще беснеем.

Пристига, значи, бившата ми жена оня ден, втората ми бивша жена, и влиза в ателието с такова изражение, че аз изтръпнах. Викам си - детето или кола го прегази, или кой знае какво. Всякакви тъпотии ми минаха през главата за една секунда. И като каза деветстотин кинта, някак си ми олекна. Компенсаторна реакция май се нарича. Обаче нали съм баща все пак, трябва малко възпитание, едно-друго, тръгвам с нея да приложа възпитателни мерки спрямо дъщеря ни. А жена ми, бившата, вика: "Недей да й се караш много, малка е, сега влиза в пубертета, чувствителна е, ще вземе да се обеси на закачалката." Защо точно на закачалката, не разбрах, но иначе правилно разсъждаваше, да й се ненадяваш. Влизаме у тях, затварям се с малката в нейната стая и аз започвам спокойно и убедително: "Така и така, тати, тия пари са на баба ти пенсията за една година, твоите дънки и сладоледи за две години, зелените ти училища за пет години напред, и тъй нататък и тъй нататък битовизми." А тя червена, навела глава, умира от срам. И като ми свършиха разумните доводи, взех, че изтърсих: "Мойто момиче, тя, майка ти, вярно, не знае какво е оргазъм, ама защо не ми се обади на мене, бе? Щях да ти пъшкам цял ден по телефона напълно безплатно"...

И-ха-а! Виж Тошо, виж го как се тресе! Тоше, ще има ли танци върху бара тази вечер, майна? А-а! А така! Само ми дай знак и веднага ще засиля Вожда да ти пусне "Куин". Да заредиш батериите за Австрия. Че там - арбайт яко, няма шест-пет! Йостерайх!...

Ами да, адаш, друго си е. В Австрия бачка, тук си харчи парите. Хитро! През осемдесетте имахме един любим пиниз с пичовете от гимназията. Бягаме от час и сядаме на сянка в кръчмата до колелото на Панаира. Юни, 40 градуса жега, ние пием наливна бира в нащърбени халби, а на съседната маса пият бира в нащърбени халби разни дърти пичове по потници. По това време гастарбайтерите се връщаха от Германия на път за Турция и минаваха баш оттам. Мерцедеси, бусове, натоварени до дупка с ханъми, дечурлига и багаж. Току някой бус спре до нас да изчака трафика през кръговото, а на волана седи достоен турчин с мустаци. А дъртите пичове по потници го питат: "Дойчланд, Дойчланд?" "Я, я, Дойчланд", вика той. "Арбайт, арбайт?", питат нашите. "Я, я, арбайт", вика той. "Арбайт, да ти еба майката, като ти е толкова акълът! Ха наздраве, пичове!", викат нашите и опъват бирите. Така цял ден. В шеги и закачки времето минава...

Вожде, между другото трябва да те уведомя, че утре отивам за щука на Марица. Не се хили, ами към обед вземи две ледени бирюги и ела да скиваш как им късам джуките. Бирите ги вземи утре, а сега ми дай една водка. Спокойно, бе! Той Савата така си гледа, не му обръщай внимание. Нали ти е чорбаджия, пази си авторитета. Някоя и друга водка на вересия - бълха го ухапала. Я наоколо колко народ пие и си плаща най-съзнателно...

Адаш, видя ли новия графит в кенефа? Като се изправиш да пикаеш - точно отсреща, малко вляво. "Хубави путки и баба може да ебе". А?! Класика! С драматичен почерк. Представяш ли си какво му е било на човека, дето го е написал? Как му е страдала славянската душа! Клозетната поезия е голяма работа. Богат е българският език, както знаем от училище, с извинение. И на мен постоянно ми идват разни умни мисли като вляза, обаче все си забравям химикалката. Предложих на Савата да върже една химикалка на връвчица за казанчето, а той се прави на разсеян. Сигурно го е страх, че ще му я откраднат и ще се набута.

Отплеснах се. Та си изпълних родителското задължение, отивам при бившата ми жена в кухнята и казвам: "Няма да се притесняваш, аз поемам тия деветстотин лева!" Как ги поемам и на мен не ми е ясно, обаче го казах като истински мъж - бам по масата и няма това-онова. Тя като се размекна, чак се просълзи... В тоя момент на мен ми минава през ума, че довечера имам гости, а нямам пукната пара да ги нахраня. И решавам да използвам момента. Така и така, казвам, случайно да имаш малко кайма? Тя веднага скочи, извади два пакета по половин кило от хладилника и ми ги тика едва ли не насила в ръцете. Не че аз съм се опъвал, де. И така... Вечерта в квартирата запасах престилката, меся кайма и мятам в тигана. И си викам: Какво нещо е животът! Втората ми жена да ме спонсорира с кайма, за да пържа кюфтета на бащата на третата ми жена, който ми е дошъл на гости с петата си жена. Това да седна да си го измислям, няма да мога.

А, Тоше? Ти какво ще кажеш, майна?... Оле-ле-е! Тоя вече влезе във фаза! Глътна джама. Вожде! Вожде, пускай "Куин", че става страшно!

Тоше, леко! Леко, бе!!! Това е моята ча... Тц! Вече е по-правилно да се каже: това беше моята чаша. Ама карай да върви, нали счупеното носи щастие...

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2008, № 3 (100)