Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МНОГО ГОРЕЩО, СЛЕДОБЕД

Емил Тонев

web

На децата ни и техните деца,
които, дай Боже, ще се чудят
какво, по дяволите, е това граница

 

 

Това, мили деца, се случило в ония смешни и подсмърчащи години, някъде към края на осемдесетте, рано следобед, може би към два и нещо, посред лято и в края на едно шосе, прерязано от бариерите на митницата, не се знае коя точно, пък и няма значение; във всеки случай митницата била някъде по южната ни граница.

Събитието, естествено, не било отразено във вестниците (тогава такива работи не се публикували, за сметка на супердългите и бодри отчети колко добре се развива социализмът у нас и как всеки момент ще настъпи комунизмът, само още малко търпение); свидетелите били малко, ако изключим неколцината потни митничари, бродещото из къра куче - скитник с оплезен език, и насекомите; все пак свидетелите били достатъчно, за да се разчуе и да се разказва после за това събитие, а докато се разказва, говорещият и слушателите му да се озъртат и да се хилят под мустак, ако имат мустак, макар мустаците да били разрешени официално, за разлика от брадите и дългите мъжки коси.

Адска жега се била озверила над родината тоя следобед в края на юли, чак кресливите цикади се скапвали и не пищели с пълен хъс, а над сивия асфалт треперела блудкава мараня и сякаш блестящи локви покривали хлътнатините по пътя. Коли (лади и москвичи, мили деца, вие такива я сте виждали, я не), та коли не минавали много-много, но цялата природа наоколо намирисвала на тях, пропита от гумено-бензинен дъх, а ароматът на земя и прегоряла трева се борел геройски с тоя дъх, но без особен успех. Пожълтелите дръвчета дори не си правели труд да хвърлят сянка над канавките, а дъжд не бил валял от кажи-речи шест месеца, лятото било сухо като стогодишна старица.

„Мамка й и жега!", измърморил на себе си трийсетинагодишният пич, тъмнокос и брадясал, облечен върху фланелката с тънко, яркооранжево, флуоресциращо яке без ръкави - униформа на бачкатор от поддръжка на пътищата (която днес всеки шофьор е длъжен да има в колата си и да я облича, ако закъса на пътя, за да не го отнесе някой мерцедес). На главата си носел шапка от вестник и охлузените му дънки Super Rifle (от Кореком за 22 долара, те пък купени на черно от едни негри - студенти по медицина) били оплескани с боя, както и старите китайски гуменки (много на мода по него време) на босите му крака. Работникът се тътрел мързеливо по средата на шосето, плувнал в пот, и дърпал след себе си малка количка, върху която се подрусвало варелче бяла боя и купчина оранжеви пластмасови конуси. В ръка държал бояджийски валяк с дълга дръжка, топвал го от време на време във варелчето, отцеждал боята внимателно - да не капе - и търкулвал валяка по едва забележимите отсечки на осевата линия. Сетне избърсвал потта от лицето си, оставял сигнален конус в края на прясно боядисаното, въздъхвал дълбоко и дръпвал количката към следващата черта. Впрочем конусите той предвидливо поставял през три отсечки на четвъртата, защото до митницата му оставали още километър и половина и можело да не достигнат.

Митничарите и охраната, с големи мокри кръгове под мищниците и по гърбовете на униформените ризи с къси ръкави, дремели с изплезени езици в стаите между отворените прозорци, но течение така и не се получавало - въздухът бил пепеляв и неподвижен, чак се виждал от гъстота.

От половин час те разсеяно зяпали малката фигурка, която вършела нещо посред шосето - там, където то почти се скривало зад загорелия хълмист хоризонт - и бавно се приближавала насам. Фигурката била миролюбива на вид и митничарите й хвърляли по някой поглед само от нямане на работа, а и защото се чудели кой е тоя откачен човек, който рискува да получи удар под убийственото слънце и поне четирсет градуса на сянка.

Един отровнозелен москвич, първата кола от два часа насам, профучал с рев край работника от пътното. Пичът плюл ядосан след колата, която го обвила с вонящ бензинов дим, а плюнката му зацвърчала като в тиган на асфалта. Напред, сред вълните на маранята, вече добре се виждала сградата на митницата.

Ченгето-охрана, с пищов на кръста, се било свряло на сянка зад будката до бариерата и само изгледало с мътен поглед пристигналия москвич. От сградата се изхлузили двама униформени митничари, поели от плешивия шофьор снопа документи и се заели намръщено да ги разглеждат.

Мъжът с количката и валяка вече се бил приближил на двеста метра от митницата и героично продължавал да си върши досадната работа. Шофьорът на отровния москвич обаче явно имал проблем с документите, защото работникът видял как митничарите му върнали книжата и му посочили обратния път с мързеливи, но категорични показалци. Плешивият скокнал от колата, хукнал към сградата и заврял глава в някакво гише. Неясно се чули пискливите му обяснения, вероятно се оплаквал на началника. Ченгето станало лениво от потния стол. Пипнало се по мокрия задник и атакувало в гръб плешивия. Дръпнало го грубо за ръкава на ризата.

"Къде без изходна, бе, мой човек? Ааа? - попитало ехидно и го тласнало обратно към колата. - Аре чупка, докато не са ми кипнали лайната!"

Тук, мили деца, няма как, трябва да обясним, че по онова време, за да излезеш от България, трябвало да имаш един документ, наречен изходна виза, а тази виза се издавала адски трудно от милицията, която пък е нещо като днешната полиция - също толкова мързелива и корумпирана, но с повече самочувствие; нека не задълбаваме повече, за подробности се обърнете към вашите татковци и дядовци.

И ето: отчаяният шофьор се метнал в колата, обърнал се и се засилил срещу бачкатора с оранжевото яке. Минал опасно близо до него и праснал с лявата си предна гума прилежно поставения пластмасов конус. Мъжът се обърнал след колата, вдигнал заплашително оцапания си с бяла боя юмрук и изпсувал гръмогласно. После вдигнал съборения конус и цопнал пак валяка във варелчето.

Митничарите чули цветистата ругатня и кимнали одобрително. После влезли пак на уж хладно в сградата, а ченгето се върнало на стола и се заело да си вее с фуражката. Никой от тях не забелязал косия поглед, който им хвърлил младият мъж изпод периферията на книжната шапка.

Бил вече на десетина метра от червено-жълтата бариера и цапотел поредната бяла линия. Отсреща, на около половин километър по шосето, се виждала сградата на чуждестранната митница. Дебелото потно ченге го загледало и зинало да го пита нещо, но бачкаторът го изпреварил. Тръснал с досада валяка върху количката и се запътил право към него. Приближил се бавно, стържейки с китайските гуменки по горещия асфалт и извадил смачкан пакет цигари Феникс от джоба на дънките.

"Ебаси жегата, а, шефе?... Дай едно огънче", рекъл и протегнал цигарите към дебелия.

Ченгето се поколебало малко, но взело цигара и драснало кибрита Костенец.

"Жега,... да...", изпъхтяло и тръснало глава, за да одруса капките от челото си.

Мъжът смъкнал хартиената шапка и изтрил лицето си с ръка.

"Абе тя и вашата не е лесна, обаче аз се опекох! - въздъхнал. - Да имаше една бира, друга работа... Ама няма бира... Добре поне, че малко остана!"

И дръпнал мощно от фаса.

"Точно до средата между бариерите трябва да го докарам и край... Свършвам и си чакам на сянка да ме вземат с джипката, ако не ме забравят, педалите му с педали!"

Нахлупил пак шапката и погледнал съучастнически към ченгето:

"Братче, дигни малко тая бариера, че няма да мине количката!"

Ченгето се протегнало и натиснало бутона в будката.

"А, мерси, да си жив и здрав!", рекъл бачкаторът и се проврял под бариерата заедно с тясната количка.

После цопнал валяка в боята и се заел с поредната линия…

Дебелият милиционер позяпал малко професионалните му движения, облегнал се назад и склопил уморено очи. След десетина минути пак прогледнал. Мъжът с оранжевото елече методично мажел асфалта. Милиционерът пък спуснал клепачите...

Събудил го отчаян вик откъм сградата. Подскочил и примигнал на светлината. Крещял един от колегите му и гледал някъде към чуждата митница. Ченгето стреснато проследило погледа му.

А там, насред шосето, огряна от яркото слънце, самотно чакала количката. Край нея се търкаляли захвърлените пласмасови конуси и оплесканият с боя валяк. Зелените подметки на китайските гуменки кратко проблясвали над асфалта в посока чужбина, а кучето-скитник огласяло полето с радостен лай.

"Чакай бе, момче! Чакай, бе!", извикало дебелото ченге с разтреперан глас и се заклатушкало след бягащия, но се подхлъзнало на прясната боя и се изплющяло по гъз на земята.

Младият мъж пресякъл невидимата граница и забавил тичането. Спрял се и се обърнал. Смъкнал оранжевия елек и шапката от вестник, свил ги на топка и ги метнал на север - завещал ги от сърце на милата си родина. После вдигнал победоносно ръце и показал на струпалите се пред сградата митничари и милиционери двата си добре изпънати средни пръста. Засмял се яко и пак закрачил към чуждата митница, където вече го чакали ухилени неговите хора - участници в рискованата конспирация.

Сега, мили деца, честно казано, аз не знам какво се е случило с пича беглец по-нататък. Може да е станал проспериращ бизнесмен в Европа или Америка. Може да се е пропил и скапал от тъга по България. А може и да се е върнал след години, обнадежден, че нещата тук са тръгнали в някаква нормална посока…

А може да е баща и дядо на някое от вас, мили деца, нищо чудно. Ако е, питайте го така ли беше, или не беше точно така, защото аз на тази история не съм бил свидетел и я преразказвам - може да съм сбъркал някъде, да съм преувеличил или недоизказал нещо. Кой знае?

 

 

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.05.2008, № 5 (102)