М и Ж

Емил Тонев

web

„Велко - казах му, - майна, не ме закачай сега! Излез отвън да си изпиеш бирата, ако обичаш!“

И той ме послуша. Изсули се през вратата без протести и седна на бордюра отпред. Продължи да си ломоти нещо, но вече не го чувах.

Седнах в тая никаква кръчма нарочно - исках да пия една следобедна десетоноемврийска „Каменица“ на спокойствие, без да виждам познати физиономии. Даже не знам името на кръчмата, намира се на едно кьоше на площадчето между Понеделник пазара и циганската Хаджи Хасан махала. На гърба на Стария град, под Алтън тепе. Мястото хич не е от туристическите, а в хладен неделен следобед в късна есен е съвсем пусто. Седях, зяпах през прозореца и чаках да мръкне, за да ходя в бара при Вожда. В главата ми се мержелееше мисълта, че ето, тринайсет години минаха - и какво?

Доста мързелива мисъл, между другото.

Седях с лице към прозореца, който гледа към обществения клозет оттатък площадчето. Клозетът е подпъхнат в склона, точно под двора на училището, което някога е било гръцко и му викат Маразли - по името на гърка, който го е строил преди не знам си колко години, някъде по турско. Впрочем сега училището е дюс циганско. Фасадата на клозета представлява дълъг двайсетина метра каменен дувар, белосан криво-ляво, с две черни метални врати отпред, на пет-шест метра една от друга. На дувара до едната врата е изписана голяма, черна и крива буква М, а до другата - Ж. Между двете врати има зарешетчено прозорче, а върху плоския бетонен покрив пуши комин. Абе идилия. Не бях влизал в тоя клозет и предполагах, че зад прозорчето седи онзи, който събира стотинки от хората, срещу което се предполага да се грижи за хигиената вътре.

Днес обаче в клозета цареше оживление. Един дърт циганин с официален костюм току изхвърчаше от вратата до буквата М и хукваше към махалата. След малко се връщаше и пак се шмугваше вътре. Реших, че е арендаторът или какъвто там се води. Движеше се делово, но някак припряно и постоянно се озърташе. Да не би да организират манифестация по случай празника, помислих си.

Когато направи тегела за шести път, изневиделица в кръчмата се намъкна Велко. Влезе страхливо, ухили ми се и дойде право при мен. Не знам позна ли ме, или му заприличах на някого. „За да останеш, за да си потребен, на шефа си плешив подавай гребен!“, каза Велко и се вторачи в мен. Епиграмата си беше негова, но толкова вехта, че веднага ми стана ясно колко е изпаднал. „Това се казва грижа за човека: на ъгъла до кръчмата - аптека.“ Нищо ново, и тази беше от същото време. Велко ме гледаше с надежда.

„Няма страшно, дайте му една бира от мене“, казах на младичката сервитьорка, която вече се беше запътила насам, за да разкара Велко, а той се бе свил като куче, очакващо ритник. Сервитьорката нямаше как да го познава - в силните му години е била в детската градина, най-много в първи клас. За нея сега той беше един дрипав и мръсен клошар, който досажда на приличните клиенти - в случая на мен. Донесе му бирата и много се зарадва, когато го отпратих навън, даже ми се усмихна.

Циганинът излезе от клозета отсреща и пак хукна към махалата.

Тринайсет години и какво? Тогава още бях далеч от трийсетте, сега съм на крачка от четирсетте. На същия ден преди тринайсет години ходехме замаяни от кръчма в кръчма, прегръщахме се и пиехме, защото изведнъж бъдещето бе отворило широко врати пред нас. През нощта срещнахме Велко около сто пъти. Той беше навсякъде - току изскачаше с развят перчем иззад някой ъгъл в Стария град или в центъра, разперваше ръце, кресваше „Чуй епиграма!“ и изстрелваше разпенен откос от двустишия по адрес на ченгетата и комунистите. Радвахме му се, тупахме го по раменете и му давахме да пие от нашето поредно шише. Лудият Велко Парашиков беше легендарна фигура по онова време. Той единствен говореше на обществени места думи, които ние шепнехме. И с дечурлигата на улицата се закачаше: „Кажи „едно“! „Едно.“ „Тодор Живков е лайно!“ И се понасяше с кикот нанякъде.

Велко беше освидетелстван и от нищо не му пукаше.

Чух „Плю-плю-плю кана-а-ари“, преди да видя групата тийнейджъри с жълто-черни раирани байраци и шалчета, задаваща се откъм центъра. Сетих се, че днес е местното тъй наречено футболно дерби - пуберите се изнасяха с песни и рев към стадиона „Лаута“ и се озъртаха за някой с раирано бяло-черно шалче да му теглят един бой превантивно. „Бо-тев! Бо-тев! Той не умира-а-а!“ Велко също ги видя. Надигна се от бордюра, вирна бирата като меч към небето и изкрещя: „Алжир, Тунис и Мароко викат: „Само Локо!“ И подскочи няколко пъти.

Не знам дали го направи нарочно, но ако изглеждаше малко по-нормален, на момента щяха да го пребият. Обаче лудите Господ ги пази. Жълто-черните само го напсуваха и подминаха. Велко отметна перчем от челото си и ми се ухили през стъклото. Съвсем без зъби беше останал.

А откъм махалата тичешком се зададе костюмираният циганин. Дори оттук виждах опънатата му от напрежение физиономия. Първо затвори вратата М. После мина някъде отвътре, явно имаше топла връзка, надникна от Ж, озърна се и я затръшна пред себе си. Площадчето застина от напрежение.

След малко се чу музиката. Първо реших, че пак са от някоя агитка, но после ги видях. Начело крачеха кларнетист, акордеонист, тъпанджия и един с нещо като тромпет, но по-малко. Следваха ги двайсетина мъже и жени, облечени в нови дрехи. Мъжете бяха в черни и тъмносини копринени костюми, изпод крачолите се мержелееха електриковобелите им чорапи, а ланците по вратовете им въобще не ме изненадаха. Жените бяха на токчета и с толкова шарени рокли с цепки и без цепки, че ме засърбяха очите. Музикантите дънеха нещо много разкършено, а най-отзад по улицата пъплеха два черни мерцедеса и един бял. Групата спря с гръм и трясък пред клозета, най-отпред излезе млад циганьор в лъскав костюм и заблъска с юмрук по желязната врата Ж. Всички викаха, ръкомахаха, кълчеха задници и подрипваха ситно, а аз не чувах какво крякат, но явно окуражаваха младия да думка по-силно. По едно време още двама като него се залепиха за вратата и взеха да я напъват с рамо.

Невръстната ми сервитьорка се лепна до мен и тя да гледа. Още не вдявах какво става.

Но Велко беше разбрал. Стана от бордюра си, изтупа съдраното дъно на гащите, опъна реверите на сакото и с фриволна, но елегантна походка се запъти към тумбата. Набута се право в центъра и почти изчезна от погледа ми. Виждах само ръцете му, вирнати високо горе, дирижиращи музиката и какофонията насред копринените сака и рокли. Сервитьорката до мен се кискаше тънко, изглежда беше в течение на събитията.

„Извинявай - рекох, - ама какво всъщност става?“

„Ми сватба - рече тя. - Дойдоха да вземат булката.“

„Че тя тука ли живее?“

„О-о-о, много отдавна! Те вътре цял апартамент са си направили“, отвърна тя.

„Не е ли кенеф това?“

„А, кенеф е, обаче има много място.“

Нямах повече въпроси. Само си помислих: „Леле, тоя път ще бият Велко!“

Не го биха. Врата Ж най-сетне се отвори, младежите нахълтаха вътре и след малко излязоха. Онзи, който думкаше пръв, носеше булката на ръце с всичките рокли и салтанати. Не видях лицето, но ми се стори малка и крехка като дете. И от вратата М взеха да излизат хора. Музиката дънеше, циганките пищяха, а младоженецът така се беше нахилил, че се уплаших да не му се скъсат джуките. Не му се скъсаха. Цъфтящият Велко тичаше във всички посоки и поздравяваше когото свари. На дамите целуваше ръка и нещо им рецитираше, а те толкова му се израдваха, че накрая му закичиха едно изкуствено сватбено цвете на кирливия ревер.

После младоженците и още някои се качиха на мерцедесите. Останалите тръгнаха с танцова стъпка обратно към Хаджи Хасан махала, начело с музиката. Последен се носи един голям циганин с половин кило злато по себе си. Гушнал е гърчавия Велко през раменете, врътка задника си в нещо като кючек, пие уиски „Джони Уокър” от шишето и го пуска на къс пас към Велко. Докато се смаляваха нататък по улицата, виждах как Велко отмята перчем, надига бутилката с дъното към небето, надува я като тромпет и пак я подава на циганина.

Площадчето опустя и заглъхна. Вратите Ж и М зееха отворени. Бях сигурен, че днес всеки, който поиска, може да влезе и да се изпикае на аванта. На същия ден преди тринайсет години ние също ходехме като замаяни, прегръщахме се и пиехме, защото бъдещето внезапно и широко бе отворило врати пред нас. Но ние май не се възползвахме...

Допих си бирата и тръгнах към бара, при Вожда.

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2008, № 6 (103)