РАЗКАЗ ЗА ЛЮБАКА

Емил Тонев

web

- Любак - казвам му, - ще взема да напиша един разказ за тебе. Може ли?

Той млъква и се замисля. И има защо. От една страна, си е гъдел да бъдеш герой на литературно произведение, тъй да се каже. От друга - знае ли човек...

Аз също се замислих. Имам ли право да описвам истински лица и случки, да използвам истински имена? И ако да, няма ли това да ме ограничи, да ми пречи да измислям и украсявам? Няма ли да ми се обидят хората, които правя герои на собствените си текстове? Това литература ли е? Докъде се простира правото на твореца... и тъй нататък, и тъй нататък - едни постмодернистични мисли ме нагазиха. Някои хора нямат такива проблеми. За сметка на това имат други. Познавам един писател, Стефан Кисьов се казва. Той описва едно към едно всичко, което му се случва. Беше сервитьор в резиденция "Бояна" преди три-четири години. Като го изгониха, написа полудокументална поредица за подвизите на актуалните баровци - Тагарински, тоя, оня. Взеха му я в "Нощен труд" и още след първа серия стана данданията. Телефони, заплахи... И ония от вестника спряха поредицата, да не си развалят отношенията с тоя и оня. Както си трябва.

Е, Любо не е актуален баровец, не може да ми спре разказа.

Любо ми е приятел. В края на осемдесетте с него и Вожда обикаляхме като смахнати пловдивските кръчми, пиехме водки и се ослушвахме за мадами с голям хъс. Понякога и с успех. Абе - хубави времена. Бяхме млади и красиви, сега сме само красиви. После Любака се чупи в Германия. Успя легално да изкара десетина години в град Бохум и да завърши там висша кино-телевизионно-инженерска специалност. И се върна. Защо се върна, той си знае.

Като си дойде, си намери добро бачкане и нае квартира на пъпа на града, на Джумаята. Квартира като слънце, както се изрази Вожда. На втория етаж, с голям балкон към улицата. От Германия Любака си донесе германски маниери и иронично отношение към тукашната действителност. Не че преди Германия е бил простак или нещо такова. От край време той не чопли семки, не играе табла, не яде шкембе-чорба, облича се прилично и се изразява културно. Вярно, ходи да крещи на мачовете на "Ботев", но никой не е съвършен. (Тук ми идва на ум, че Любака за друго може и да не ми се разсърди, но ако сбъркам отбора му - със сигурност. Дали пък не беше "Локо"-то?...)

Както и да е, душевността и маниерите на Любака са си негов бизнес. Което не пречи да бъдат споменати в настоящия разказ.

Ето я и историята, която ме впечатли и ми се прииска да споделя:

Пиехме си в нашата си кръчма една вечер, наскоро. Доста народ. Дънеше рокендрол, зад бара Вожда наливаше водки и закачаше небрежно де що мадама се мернеше пред очите му, а ние с Любака си говорехме за новите концепции в европейското кино и на други подобни хиперинтелектуални теми. Любака е маниак, много разбира. Наистина. Дискусията ни беше прекъсната от звъна на мобилния му телефон. Той го извади от джоба си - последен модел, как иначе! - погледна екрана и нещо се зачете. Явно беше получил съобщение, което го заинтригува, защото заклати глава. Надникнах през рамото му и прочетох с известно усилие следното:

UVAJAEMi KLiENTi, M-TEL BULGARiA Vi UVEDOMiAVA, CHE PORADi ZASiLENA SLANCHEVA AKTiVNOST...

Изглежда съобщението беше дълго и Любака постепенно го избутваше нагоре с необходимия бутон.

... TAZi VECHER NAD BALKANSKiA POLUOSTROV SHTE iMA POViSHENA KONCENTRACiA NA MAGNiTNi BURi.

- Е, пич, евалла! Тая услуга и в Германия още я няма! - каза Любака с искрено уважение.

TOVA SHTE DOVEDE DO USKORiAVANE NA ViBRACiiTE NA VASHiJA MOBiLEN TELEFON,...

... продължаваше съобщението...

... ZATOVA MOJETE VEDNAGA DA Si GO ZAVRETE V GAZA!!!

Край на съобщението.

На Любака му увисна ченето, а аз щях да падна от стола от смях. "V GAZA!!!"... Ми като няма "Ъ" в латиницата!... На отсрещния край иззад бара Вожда цвилеше щастливо, размахал нечий мобифон. Той си няма такава екстра, но от разцъфналата до него брадата физиономия на Вълкича разбрах чий е мобифонът.

Дълго се смях. Хер Любо също, с леко баварско изражение. После, след като обсъдихме приликите и разликите между мобифона и вибратора, той ми разправи друга история. Всъщност разправи ми предишния епизод от безкрайния пловдивски сериал, писан, режисиран и разиграван наживо от много години насам. Жалко, че нямам време да го следя, та се налага да ми го преразказват.

Та така... Покрай новата квартира (като слънце!) Любака придобил (а може и да си го е донесъл от Германия) навик вечер да се прибира по някое време. Да седне, да погледа телевизия (нали му е специалност), да пие едно самотно питие, да помисли. Като бял човек, очи в очи със себе си и разни такива. Вожда пък, от своя страна, има навик да не се прибира преди пет сутринта, а и живее далече. И понеже новата квартира на Любака му е много на чалъм, взел да го навива да му даде ключ, та като забърше в движение някое гадже, да си има стая за целта - квартирата (като слънце!) на Любака има стаи бол. Не, казал Любо, хич не си го и помисляй!... Айде бе, Любак!... Тц!... Айде бе, майна! (умолителна нотка)... Ъ, ъ! (завъртане на главата по немски)... Ти не си приятел! (избиване на чувства)... Приятел съм ти, обаче... И що?... Щото ще мъкнеш все разни елементарни тъпачки, затова. Ще ми отъпят атмосферата!

Вожда се замислил. И го измислил:

- Добре! Само умни ще водя! Интелектуалки! Интелектуалише!

Любака и той се замислил. И той го измислил:

- Става! Ключ няма да ти дам, обаче ще ви изпитвам. Звъниш ми отдолу, казвам име на един голям кинорежисьор, вие ми казвате заглавията на три негови филма. Може с общи усилия, хем и ти да си потренираш интелекта. И ви пускам...

Вожда се почесал по корема и кимнал, а Любо си помислил, че се е измъкнал адски хитроумно.

Още следващата нощ, към два без нещо, тъкмо когато се канел да си легне сам и изпълнен с деликатен душевен комфорт, звъннал мобифонът - този същият, с вибрациите. Любака видял непознат номер на дисплея, заитригувал се и натиснал зеленото копче.

- Любак, вер бист ду, бе, майна? - попитал Вожда.

- Вкъщи - отвърнал Любака с тръпка на подозрение.

- Знам, зна-а-ам...

- Що питаш тогава? - попитал Любака.

- Я излез на балкона - предложил вместо отговор Вожда.

И Любака излязъл. Долу на улицата, с мобифон в ръка, пиян и убийствено сериозен, стоял самият Вожд, в цялата си прелест.

- Питай! - казал твърдо.

Любака се озърнал, видял в тъмното точно под балкона си два кръстосани крака в дънки и загрял.

- Франсоа Трюфо - казал също толкова твърдо.

Вожда си бръкнал с антената на мобифона в ухото, помислил няколко секунди, просумтял и започнал:

- "Американска нощ"... Ъ-ъ-ъ... "Жул и Жим"... Ъ-ъ-ъ...

Това "ъ-ъ-ъ" накарало Любака да осъзнае, че самият той в момента не може да се сети за трето заглавие. Не му останало обаче време да се паникьосва, защото Вожда викнал към енигматичната личност под балкона:

- Е, кажи и ти един филм на Трюфо, де!

Тогава краката отдолу се разплели с усилие, направили две-три оверлог-крачки по тангентата и изпод терасата се излюпил Вълкича - дваж по-пиян и абсолютно индиферентен към ситуацията. Вдигнал глава нагоре, установил нещо подобно на равновесие, фокусирал си погледа и изкрещял радостно:

- Я, Любак! Ти пък к’во правиш там?...

Така и не попитах как е свършила тази история. На мен този й финал ми харесва.

- Любак - казах му, - ще взема да напиша един разказ за тебе. Може ли?

Той се замисли. Имаше защо. От една страна, си е гъдел да станеш герой на литературно произведение. От друга - знае ли човек...

Още не ми е дал отговор на въпроса.

© Емил Тонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2008, № 3 (100)