ПРОФ. Д-Р СТОЙНА ПОРОМАНСКА НАВЪРШИ 70 ГОДИНИ

Екатерина К. Григорова

web

През лятото на 2007 г. трескаво течеше подготовката на Втория конгрес на неоелинистите от балканските страни. С напредващата жега растеше и тревогата ни около организационните въпроси, които се трупаха в онзи примитивен безпорядък, подклаждан от неведението и страха от провал, присъщи за начинаещия. Работата се състоеше в това, че нямах и най-малката представа как нещата биха могли да се наредят по начин, който да удовлетворява практически несигурната ми идея за ред. Трудността, следователно, беше удвоена, а и един натрапчив въпрос не ми даваше мира: как да се преборя с неудобната ми в много отношения стеснителност, при положение че в общата сметка влизаха и някои комуникативни умения, с които, за жалост, не можех да се похваля.

Същия следобед, докато главата ми гореше от съмнения, имахме насрочена среща с проф. Пороманска. Тя дойде точно навреме, както винаги впрочем, и веднага се залови с текущите задачи. Оттогава са изминали доста дни, но още не мога да забравя живото впечатление, което остави в мен тази наглед крехка жена, хванала телефонната слушалка толкова стабилно, колкото бе необходимо, за да усетя „на място” силата на замайването.

Не след дълго тя спря да говори и като затвори тефтера си, изписан чак до ъглите със ситни, неразбираеми букви, съобщи ведро:

- Готово, момичета. Свършихме добра работа днес.

„Добра работа ли?” - помислихме с Христина, мъчейки се да проумеем факта, че току-що, за по-малко от двайсет минути, нашата професорка бе съумяла да организира международното участие на конгреса. За радост, тя не ни остави да се чудим дълго: бързаше да свършим останалото. Що се отнася до мен, бях принудена да призная недвусмислено, че моята първа преподавателка по гръцки език, а впоследствие научен и пряк ръководител в НБУ, притежаваше нещо от онази изумителна способност, която някои хора наричат присъствие на духа, други - неуморим хъс за работа, докато за мен бяха чисто и просто онези градивни качества, които я издигаха над всички останали в умението й да ръководи и произвежда събития. Но има и нещо друго. Нещо, на което ще обърна внимание малко след като оповестя, че на 15.04.2009 г. проф. д-р Стойна Пороманска навърши седемдесет години. Нека да са й честити!

Наистина, трудно е да се говори за приносите на човек като проф. Пороманска не само защото са много и все нещо ще се пропусне, а и с оглед на опасението, че веднъж влюбена в характера й, едва ли бих могла да се отърся от съответните на едно такова положение пристрастия. Само че и не искам. А не искам поради редица причини, най-важните от които се заключават във факта, че проф. д-р Стойна Пороманска е от основателите на специалността “Новогръцка филология” в различните й наименования и разновидности в СУ „Св. Кл. Охридски”, НБУ, ПУ „Паисий Хилендарски” и др., че е инициатор и организатор на множество научни проекти, сред които от огромно значение са двата конгреса на неоелинистите от балканските страни, че е сред изследователите на гръцките диалекти в България с признат и извън страната ни научен авторитет, че е автор на два учебника по новогръцки език, двигател на културния обмен с Гърция и не на последно място - човек със завидна творческа енергия и ценен преподавателски опит.

Всичко дотук безспорно е тя, но за мен Стойна Пороманска е и онова тайнствено друго, което обещах да разкрия. То е много просто и се състои в един психологически „трик” - своего рода магическо влияние, което тази смела жена е упражнявала върху мен, откакто се помня, и за което се моля никога да не й идва наум да изоставя. Става дума за способността й да ме разведрява тутакси, още със струите на присъствието си, белязано от думите и жестовете на оптимизма, който винаги я е придвижвал напред. Придвижвал е нея, но и нас, затвърждавайки все по-убедително представата, че добрият учител оставя следи най-вече в бъдещето.

© Екатерина К. Григорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2009, № 4 (113)