УБИЙСТВОТО, КОЕТО ИЗВЪРШИХ СЛЕД ЗАКУСКА

Димитър Ганев

web

Отидох в банята и започнах да мия ръцете си, изцапани от нейната кръв. Бях я убил в хола, където сега лежеше - едно студено и бездиханно тяло, втренчило ококорените си от ужас очи към тавана.

Тя лежеше мъртва, защото аз я убих. Едва сега в съзнанието ми с призрачни стъпки се промъкна споменът за другите ми жертви - и тях бял убил със същото хладнокръвие, непоколебимост и безпощадност, така характерни за истинския убиец. Жертвите ми може би бяха десет, или пък петнадесет, а защо не и тридесет? Никога не ми бе хрумвало да ги броя, но бях убеден, че всички те до една приличаха на нея - на тази, която сега лежеше мъртва в хола ми.

Учудвах се на спокойното безразличие, с което миех кръвта й от ръцете си; водата бе заличила следите от убийството, но аз осъзнавах, че покварата, която усещах в душата си вече от няколко години, никога няма да се заличи. Сега пък защо го направих? Тя живееше с мен вече прекалено дълго, ядеше от собствената ми храна, спеше в собственото ми легло и всеки път беше една и съща, като накрая стана неизбежното - започнах първо да я отбягвам, а след това да я презирам. Писна ми да я гледам всеки божи ден и започнах да мисля с педантичността на побъркан фанатик как да се отърва от нея.

Но ето че тази сутрин се събудих и констатирах неизбежното - а може би винаги съм го знаел. Станах, облякох се, закусих и я убих. Трябваше да я убия, това бе единственият начин, по който можех да се отърва от досадното й присъствие в живота ми. Осъзнах, че колкото и да се страхувам от последиците, убийството бе единствената възможност, моята последна надежда.

Защото това бе най-голямата и тлъста хлебарка, която съм имал нещастието да срещна през грешния си живот.

© Димитър Ганев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2009, № 1 (110)