Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПОМЕНЪТ ЗА СМЪРТТА МИ

Димитър Ганев

web

...толкова пъти съм разказвал тази история, че вече не съм сигурен дали наистина си я спомням, или си спомням само думите, с които я разправям.

Хорхе Луис Борхес, „Нощта на даровете”

Сега ще ви разкажа за смъртта си. Историята не е никак приятна, нито пък поучителна и даже вече не съм сигурен дали наистина се случи, но смятам, че трябва да я разкажа поне веднъж, преди окончателно да съм я забравил.

Вече не си спомням кога и къде съм живял - а и не мисля, че това има някакво значение, - дори не съм съвсем сигурен дали изобщо съм живял някога и някъде. Може би по-скоро съм виреел подобно на някакъв дребен паразит, здраво вкопчен в кожата на обществото. Спомням си смътно, че бях една нищожна отрепка и в качеството си на такава избягах от родителите си, крадях с приятели или с тези, които смятах за приятели (понеже всички до един бяха отрепки като мен), пълзях по мръсното дъно на живота си.

А един ден убих някакъв човек. „Някакъв” в истинския смисъл на думата - бях си помислил, че по-някакъв от него няма и изобщо това е най-някаквото същество под небето. Може би по тази отровна логика го убих, а може би главната причина беше, че един протяжно отегчителен ден не можах да измисля нищо по-добро за вършене от това да убия някого.

Разбира се, веднага ме разобличиха и хванаха, тъй като бях глупак. Заловиха ме и ме осъдиха на смърт, задето убих онзи излишен човек; така и не разбрах защо го направиха, човекът продължи да бъде мъртъв и след като ме осъдиха и дори имам сериозни основания да предполагам, че все още е мъртъв.

Вървях към бесилото и си мислих за... едно голямо нищо. Бях напълно спокоен и стоически посрещах неизбежната си съдба, защото до мен към смъртта пристъпваше и друг грешник. Той щеше да умре заедно с мен и тази мисъл, разбира се, ме изпълваше с най-топли чувства към него. Вървях невъзмутимо, защото знаех, че не съм сам в бедата, че позорният крах не е предвиден само за мен и че със сигурност няма да съм самотен в ада.

Там имаше и други хора - много хора, цяла тълпа, цареше безпорядък. Предимно бедняци и безделници, но ми се струва, че болшинството все пак бяха бедни безделници. Бяха дошли, за да се наслаждават на зрелището, разбира се, и да се присмеят на жалката ни безпомощност. Явно се наслаждаваха на съзнанието, че съществуват хора, които имат по-големи проблеми от техните, и тази мисъл ги даряваше с неестествен покой или просто ги развличаше. Общо взето това бяха хора, които нямаха куража да убият човек.

Работата беше там, че онзи, с когото вървях, беше пряко свързан с една определена група от хора, която пък имаше пряко установена власт над друга, доста влиятелна група от хора. Последствията от всичко това бяха, че само на няколко метра от бесилката двама представители на властта дойдоха и обявиха, че приятелят ми, с когото вървяхме хрисимо към смъртта, изведнъж е обявен за невинен и върнат към живота. Човекът, който се бе примирил с гибелта си, сега щеше да целуне Бог от радост - веднага щом смъкнаха веригите и тълпата му направи място, той препусна в див галоп към разтворените обятия на подарения му живот.

Аз, разбира се, въобще не се зарадвах за спасения си другар, а дори напротив: започнах да негодувам срещу тази несправедливост. Досега бях напълно спокоен и примирен с трагичната си участ, защото и друг я споделяше, но сега, когато се оказа, че ще трябва сам да изтърпя наказанието си, аз започнах да протестирам. Това беше дълбоко погрешно, как така щяха да пощадят него, а мен да оставят да умра сам, не исках да умра сам, бяха ми обещали, че това няма да се случи. Изгарян от тези горестни чувства, аз започнах неистово да крещя, че искам и приятелят ми да умре, че той трябва да умре и е огромна грешка да не екзекутират този нищожен грешник.

Те ме повлякоха обратно към бесилката, но аз бях непримирим и, протестирайки бурно срещу несправедливостта, се опитах да се отскубна от хватките на мъжете, на които им бе възложено да ме отнесат от този свят. Започнах отчаяно да се мятам, опитах се да ударя някого, но не сполучих; ако не бях окован, яростта ми със сигурност щеше да ми даде сили да се отскубна, да намеря приятеля си и собственоръчно да изпълня несправедливо отменената присъда - кълна се, бях готов да го разкъсам.

Накрая ги оставих без избор и те се принудиха да ме убият преждевременно: усетих как нещо тежко удря главата ми, а след това вече бях мъртъв. Под повсеместния присмех на тълпата паднах в калта, където винаги съм живял и където винаги ми е било мястото.

Секунди след това моят приятел се завърна, крещейки, че и аз съм бил помилван и че не трябвало никой да ме докосва. Ето какво било станало: моят приятел не загубил и миг, а незабавно отишъл при своите хора, за да издейства пощада и за мен. Може би, ако не се бях държал по този странен начин, щях да си осигуря поне още няколко десетилетия живот на този грешен свят.

Може би... някой друг път.

 

 

© Димитър Ганев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2008. № 11 (108)

Други публикации:
Димитър Ганев. Безлични истории. София, 2008.