СПАРТАК - СИНЪТ НА ХЕЛИОС

Благой Ранов

web

От високите скали над Таврезиум настръхнал вой на вълк проряза вечерния мрак и се стопи надолу в блясъка на реката, в която се оглеждаше мъртвото око на плоската луна. Като болезнена тръпка отекна смразяващият зов и стадото кози се скупчиха край огъня. Юношата се извърна, повдигна една пламтяща главня и огледа тревожните животни.

Страхът и боязънта не бяха познати на шестнадесетгодишния момък, въпреки че единственото негово оръжие бе една здрава дрянова тояга, оформена като меч. Понякога чуваше воя на чакалите и вълците - раздразнителен и протяжен, но го приемаше повече като вопъл на самотници, търсещи се в нощния покой. Единствено изпитваше притеснение от пронизващия рев на реянския тигър. Имаше чувство в такива моменти, че сърцето му замира за миг под тежестта на внезапния вик.

Веднъж, задрямал в предутрото на един зимен ден, усети присъствието на звяра, макар стъпките му да оставяха само следа от перо на птица. Спря дъха си и без сянка от страх скочи на крака, замахна към най-близкия вълк, промъкнал се в кошарата и почувства как острият край на тоягата потъна в черепа на натрапника и той грохна, стенейки, в краката му. Навярно гладът ги бе осверепил и те бяха лишени от всякаква предпазливост. Другият, по-едрият вълк леко се стъписа, не очаквал такава съпротива, но бързо нападна. Тоягата-меч се стовари върху него със светкавична сила. Вълкът се пречупи изненадващо през средата, като сух клон, но дяволски острите му зъби докопаха кожените сандали на момчето и този внезапен напад го свали на земята. И когато вълкът се опита отново да атакува, дряновицата с такава мощ го пресрещна, че сивият звяр остана смразен, разярената му паст се изкриви болезнено. Не помръдна повече. Острите очи на момчето се огледаха в пустотата на вълчите зеници и радостната тръпка на победата го изправи на крака.

Козите се юрнаха край него, прескочиха мъртвите тела и се скупчиха отново в края на поляната.

А на следващата нощ сънува вълшебен сън. В ръката си държеше истински меч от бронз, със златна ръкохватка, изкован в пауталийските железарници, а срещу него се бе изправил царят на планината - реянският тигър. Прониза го на третия замах с меча, но непознат страх скова краката му, оставаха само два лакътя разстояние и смъртта можеше да му бъде гостенка.

Събуди се и усети под тънкото наметало как зъбите тракат като празен конски череп, провесен на сух клон. Навярно е от студа, успокои се той и тръгна след козите по витите пътечки нагоре в планината.

- Спарто!... Спарто!...

Чу името си, което викаше най-малкият му брат, някъде от урвата над селото и отметна спомените се назад като кичура коса, която падаше над челото му.

- Слезни в селото довечера!... Утре с тате ще ходите на Пауталия... Свали и три кози!... Аз ще се кача късно вечерта... Чу ли ме-е-е?

Ехото изкриви последните думи и те, притиснати между зелените длани на скатовете, достигнаха горе като козе врещене, на което повиканите отговориха задружно и се юрнаха из сечището.

Пауталия - прекрасният град! Градът на заможните тракийци и красиви тракийки. Град на стотици изкушения и предизвикателства, на гладиаторите и богатите търговци, ще приеме ли той момчето от Таврезиум, търсещо силните усещания и любознателността на откривателя.

Полутихо, молитвено продължаваше да си шепне юношата, а блясъкът на очите му ловеше тайствените светлинки на нощна Пауталия насреща.

Баща му - тракиецът Херезий - му бе разказвал как веднъж на стадиона в полиса гледал бой на гладиатори. Те толкова изкусно въртели мечовете, че в края победителят заслужено триумфирал из стадиона и приемал поздравите на археона от скъпата ложа, покланяйки се на побеснялата публика... Но имало и един прободен смъртоносно, който по волята на вдигнатата ръка с палеца нагоре или надолу - оставал жив или бил убиван...

По калдъръмения път, дето слизаше на Стримон, наричан от римляните Виа Апиа, не се виждаха хора, единствено Спартак и Хезерий крачеха зад козите и овцете, а слугата ги гонеше отстрани с малка шибулчица. Едва бяха подминали първата станция и ги настигна малък отряд римски войници, та се наложи да отбият встрани. Някой попита Херезий:

- Далеч ли е градът?

- Съвсем наблизо!... Ето там, дето се белеят колоните на Зевс и Хера, под хълма! - сочейки на запад, отговори баща му. - А вие за къде пътувате?

- Към Рим, човече!... Градът на насладите и удоволствията, на куртизанките! - макар и малко смешно изречени, последните думи на войника заглъхнаха сред смеха на отряда и пушилката от конски копита.

- Къде този град, тате? - замечтано погледна след войниците Спартак.

- Далече, далече! Някъде, там на запад, в центъра на великата империя...

- А какви са те?

- Съюзници на пеонците, на южните ни съседи. Наш тракиец-мед би отишъл там само като роб и войник на императора.

- Искам да видя Рим!... Иска ми се да вляза в този велик град, забранен за бедни и тракийци!

Думите му дори не бяха молба към бог Хелиос, нито пък към Стримон, а повече звучаха като тържествен обет, в който малкият тракиец искрено вярваше.

Хезерий бодро крачеше пред него и мълчеше. Скоро стигнаха големия каменен мост на река Стримон. Този мост бе едно от чудесата, които впечатляваха юношеското му въображение. Величествената снага на белокаменния гигант спираше дъхът му, когато крачеше по неговия полуизвит гръб. Мостът бе не по-дълъг от седемдесет разкрача и висок тридесетина. А когато засташе точно на най-високото, човек придобиваше чувството, че плава в реката...

Веднага след моста, малко вляво, имаше в цял ръст склуптура на бог Стримон и скромно светилище до нея. Тук през първия ден на пролетта траките се събираха и принасяха в жертва тлъсти овни и кози, за да омиловистят бога. Рано напролет реката разпускаше мътните си води и заливаше цялата обработваема земя край коритото и въпреки че носеше тиня, която даваше богата реколта, земеделците търсеха милостта на бог Стримон, за да не залива реката земите им и да не разкъсва дигите и каналите, изградени с непосилен труд, за десетки години...

Оттатък моста ги отминаха двама конника, оставяйки подир себе си вихрушка от сивкава пепел и кисела пот на коне. Настигнаха един овчар, който мамеше десетина овце с комат хляб и молеше да ситнят по-бързо, че пазарът ще свърши, докато стигнат.

Херезий се заприказва с пастира, слугата, който подръчкваше козите и овцете, се бе заплеснал по един щъркел, крачещ по ливадите вдясно, и Спартак впери очи към белокеменния град.

Бронзовите лъчи на изгряващото слънце огряха сънена Пауталия, която като златна огърлица заблестя в подножието на зеления хълм. Горе, високо, белееха върховете на голямата планина, а някъде между хълмовете се стелеше мъгла - лека и ефирна, зад която изправяше снага Руен, нахлупил снежна шапка, недостижим и величествен. Спартак спря за миг, омаян от призрачното видение, и почувства как юношеското му сърце запърха с крилете на лястовица. Там, зад снежните височини, зад високите сини планини и морета, бе великият Рим...

Източната порта на крепостта зееше отворена, но те не влязоха в града, защото тържището на животни бе вляво от портата, край река Банея, която пазеше северната страна на града и стремително се спускаше към Стримон.

На пазара бе шумно, пъстро и разнолико. Търговци на висок глас предлагаха стоката си: сиви говеда от пеонските села, гръцки кокошки - едри и топчести, гъски с грациозни бели шии, важно разхождащи се между дървените оградки. Шарени прасета - напористи и агресивни, бяха забили зурли в земята и мятаха зад гърба си пръски черна кал. В долния край бяха козите и черноруните овце. Тук Хезерий и слугата се установиха и запряха стоката. Привлечен от красивата осанка на белоснежните коне на медите от Ямфорина, Спартак хукна натам. Това бяха коне за бойци. Те никога не бяха вършили друга работа освен да носят на гърба си войни стремително в битката...

Спокойното пазарно катадневие бе нарушено неусетно от ловците на реянски тигри, които се появиха на тържището. Те носеха в дървени клетки два тигъра. Любипитните пазаркати наобиколиха боязливо клетките на едрите жълто-черни котки, но при всяко изръмжаване се дръпваха страхливо назад. Скоро тигрите станаха център на тържището и безплатно зрелище. Спартак бе сред първите от шумната тумба, които тръгнаха след закупените от собственика на стадиона тигри.

Белокаменният град се събуждаше бавно в прохладната прегръдка на августовската утрин. Търговците на плодове и хляб вдигаха кепенеците на малките си продавници. Ухаеше на току-що изваден топъл пшеничен хляб с плънка на козе сирене, изпечен в малките сводести пещи, допрени до къщите. Спартак преглътна гладно, спря пред една хлебопродавница и подаде единствената си пара - четвъртинка. Захапал белия хляб, хукна отново след носилките. Скоро ловците стигнаха до каменната ограда на стадиона и влязоха вътре. Момчетата и Спартак се покатериха на оградата на стадиона-амфитеатър, където организираха гладиаторски борби, а също и бой с диви зверове. Любопитството на Спартак бе възнаградено от това, което видя на арената - там тренираха десетина гладиатори, но скоро трябваще да слязат, пазачите ги изгониха с викове...

От онзи пазарен ден, когато Спартак дойде с баща си Херезий в Пауталия, изтекоха почти две години и от новия свят, който откри в тракийския град, го порази и плени най-вече стадиона и борбите със зверове. Покатерен на каменната стена, той за пръв път видя как начинаещи бойци удряха по забити в земята колове с дървени мечове. Бяха около десетина юноши, облечени в леки бели хитони, препасани с черен колан. Те се втурваха напред към олющените от удари дървета, замахваха стремително един-два пъти, после отстъпваха назад, сякаш подгонени от нещо и държаха мечовете си право напред, като да се целеха в главата на звяра. И така до пълно изтощение...

- Мога ли и аз да тренирам в школата? - попита собственика на градския стадион. - Неведнъж съм убивал с тояга вълк като пастир на бащините овце и кози!

- Момко, за да станеш известен и добър бестиарий трябва да пролееш много пот и кръв на площадката за тренировки.

- Аз ще стана, кълна се в Хелиос!

Спартак тупна пламенно юношеските си гърди и се изпъчи напред.

- И с какво ще платиш таксата на учителите си? - намигна Кедос - собственика.

- С труд - пари нямам... А може да склоня баща ми да дари две кози! - Може да чистя клетките, ще храня зверовете, ако речеш!

Кедос се усмихна и подаде калената си длан на Спартак:

- Така да бъде! Три пъти в седмицата идвай!

В продължение на две години Спартак три пъти седмично оставяше козите на брат си, тайно от баща си, изминаваше десетина левги в двете посоки и тренираше. И като всеки млад човек не усещаше тежестта на пътя, нито пък умората в боя на ужким. За неговата гладиаторска страст единствено знаеше брат му, съмишленик и помагач, за което получаваше по едно бяло пшеничено хлебче с плънка от сладък мед.

Снажният синеок младеж бързо усвои умението да върти меча и хвърля копието. Често пъти Спартак и тракийските гладиатори, в началото, показваха майсторството си с дървени мечове, за да развличат публиката и поддържат настроението, докато започнеше истинското състезание. Тогава се лееше само пот, понякога имаше и капки кръв по дървеното острие на меча, но това беше почти детска игра. В боя Спартак бе хитър - подвеждаше противника си, отстъпваше панически, скачаше встрани, понякога дори изпускаше оръжието си. Публиката в такива моменти имаше чувството, че скоро неравностойната борба ще свърши и той ще падне смъртно ранен. Спартак просто танцуваше, изпълняваше някакъв обреден танц, трудно разчитан за противника и това беше танцът на победата, на изяществото, на съвършенството.

Когато завърши школата, Спартак за награда получи дървен меч - диплом, потвърждаващ високите бойни качества на удостоения младеж.

Знаменателен за цяла Пауталия бе първият пролетен ден, година след битката край Ямфорина, когато медите сразиха македонците. На този ден полисът пищно отпразнува победата. Освен нощните мистерии и хилядите делви с вино, които се ляха два дни, на стадиона бе организирано истинско сражение на гладиатори със зверове. Посадени бяха няколко дузини дървета, построиха пещери, докараха камъни и се създаде илюзията за истинска гора. Този ден Спартак има щастието за първи път да излезе и да се бие пред избрана и високопоставена публика. Дадоха му копие, а в дясната ръка се предпазваше с тръгълен щит, кожени наколенници пазеха колената му, а на главата превърза бяла кърпа. Излязоха петима гладиатори срещу два вълка, няколко реянски тигъра и един египетски лъв. Застанаха зад скритата врата. Публиката, подгряла с евтино вино, ревеше от възторг и подканяше ловците да започнат битката. Траките - меди и пеонци, противопоставяха само ловци срещу зверове, никога не заставаха един срещу друг тракийци. Няколко кучета раздразниха зверовете и това бе началото на боя. Спартак излезе пръв. Публиката го аплодира мощно. Предизвика лъва, който макар и не в първа младост имаше опит в изтощителните битки в римските колонии на Африка срещу гладиаторите. На няколко пъти лъвът като хитра котка се мяташе до него и само бързите реакции и ловкостта спасяваха юношата. По неистовите крясъци на тракийци разбираше как върви боят в съседство. Скоро гладиаторът вляво от него не можа да предвиди един внезапен напад на реянския тигър и ръката му без щит бе помлатена. Яркочервената кръв капеше по пясъка и силите му чезнеха, но гладиаторът не можеше да се оттегли от боя, нито да се скрие - такива бяха законите на боя.

Спартак изчака лъва да обиколи пещерата и когато застана точно срещу него прати копието, добре прецелил се. Това му беше втори опит, при първия копието се заби в дървото до звяра. Чувстваше как кръвта пулсира в слепоочията му, но нямаше време за отпускане. Лъвът, усетил умората в противника си, удвои сили и с внезапен скок от пещерата се опита да смачка гладиатора. Отговорът дойде мигновено, копието на Спартак полетя като стрела, пусната от мощна, божествена тетива. Лъвът замръзна в полета си и падна тежко, встрани от Спартак. Обърна се, за да види кой бе държал ръката му така здраво, за да метне копието точно. Бог Хелиос му кимна приятелски. Спартак разтърка очите си - там нямаше никой, но той се поклони и му благодари. Подивялата публика помисли, че този поклон е към нея и още по-настървено избухна. Някой му хвърли лавровия венец и той го сложи гордо на раменете си.

*

Двадесет години по-късно тракът Спартак попадна в плен при една от многобройните операции на римските войски за завладяване на тракийските земи и бе изпратен в гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа. А през 71 година пр.н.е. стана водач на най-значителното въстание на робите в света.

© Благой Ранов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2008, № 4 (101)