Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАБРАВЕНИЯТ МАТВЕЙ ВЪЛЕВ

Андрей Ташев

web

Името на Матвей Вълев (1902-1944) е почти непознато на съвременния български читател. Личността и творчеството на този оригинален автор са слабо известни и на специалистите. Произведенията му не се преиздават, липсват и цялостни изследвания, които да определят мястото му в развоя на българската литература между двете световни войни. Единствената книга, посветена на живота и творчеството на Матвей Вълев, въпреки безспорните й достойнства, е издадена преди повече от четвърт век (Карастоянов 1982). В съвременните истории на литературата ни името му обикновено само бегло се споменава, и то с превес на любопитното и сензационното в биографията му за сметка на аналитичното вглеждане в творбите му. Хората, които все пак знаят за Матвей Вълев и за литературната му дейност, свързват името му главно с Бразилия и с произведенията, създадени вследствие на четиригодишния му престой там (1930-1934 г.). С тях Вълев се включва в южноамериканската тема в българската литература и се нарежда сред имената на Борис Шивачев, Светослав Минков, Тодор П. Ценков, Самуил Стрезов. Но дори и в изследванията, концентрирани изцяло върху южноамериканската тема, той не получава необходимото внимание и творбите му отново остават вън от интересите на интерпретаторите.

Забравата, в която са потънали произведенията на Матвей Вълев днес, е още по-озадачаваща на фона на засиления интерес към българската литература между двете световни войни. В последните години бяха преоценени и реабилитирани много оригинални и талантливи писатели от този период, които по една или друга причина бяха останали в сянка, като Александър Вутимски, Яна Язова, Чавдар Мутафов и споменатия Борис Шивачев например. Организират се конференции, издават се текстовете им и сборници с изследвания върху тях. Това обаче все още не се е случило с Матвей Вълев, въпреки че приносът му в българската култура е огромен.

В пъстрия културен и литературен живот на междувоенния период той е една от най-активните фигури. В спомените на съвременниците си Вълев фигурира редом с Христо Смирненски, Александър Жендов, Борис Ангелушев, Никола Вапцаров и др. Заедно с последния създават радиотеатъра. Участва в културна делегация в Югославия през 1937 г., както и на ХVI конгрес на ПЕН-клуба в Прага. Включва се в редица обществени инициативи. След смъртта на близкия си приятел Христо Смирненски Матвей Вълев се присъединява към групата млади и талантливи българи в Берлин - културния център на Европа по това време. В краткия си живот той успява да създаде значително по обем и обхват творчество. Активно сътрудничи на над 60 периодични издания, някои от които са сред най-авторитетните и представителни, оформящи облика на епохата в страната ни - "Българан" (където е поместена и първата публикация на писателя - "Из записките ми" - № 18, 1922), "Маскарад", "Пламък", "Кормило", "Изкуство и критика", "Златорог", "Българска мисъл" и др. Много рядко подписва текстовете си с истинското си име - Димитър Вълев или с инициалите Д. В. Предпочита псевдонимите Матвей Вълев и Матвей Босяка. По време на престоя си в Германия печата и в немски леви вестници под псевдонима Хайнрих Волф. Опитва перото си и в художествения превод от руски и немски език.

Дори само съчиненията му издават една мощна творческа фигура с много и разностранни таланти. Текстовете му респектират с широкия си жанров и тематичен обхват. Те могат да се разделят в няколко групи:

1. Статии и репортажи. Посветени са на много и различни проблеми, най-вече свързани с ежедневието. Има статии за електрификацията, за грамофона, градинарството и обзавеждането на дома, за театъра; репортажи, разглеждащи в детайли рибарския живот, труда на журналистите и печатарите, неуредиците по софийските улици, строителството в работническите квартали и т.н. А през 1941 г. Матвей Вълев е военен кореспондент на в. "Нашенец" и изпраща от фронта материали за войнишкото ежедневие ("Войнишко село", "Поделение 210 спортува", "Граждани в ботуши", публикувани съответно в № 11, 16 и 20, 19411).

Към този дял от творчеството му могат да се прибавят и няколкото му рецензии на художествени изложби.

В тези публикации, както и в цялото творчество на писателя, личи голямата му осведоменост, добросъвестното проучване и излагане на фактите. Прави впечатление умението на Вълев да избира актуални и значими проблеми и да ги представя винаги от оригинална гледна точка. Това различава статиите му от сухите вестникарски изложения, които се публикуват тогава. Връзката с белетристиката му е видна дори и тук.

Всичко това се отнася в още по-голяма степен за следващия дял от творчеството му:

2. Очерци и пътеписи. Посветени са на личности и населени места от цял свят. Много от очерците на Матвей Вълев за родоначалниците на кооперативното движение са събрани в книгите му "Знаменосци. Очерки из живота на велики кооператори" (1940) и "Някога и днес. Очерки и репортажи из кооперативна България" (1942). Има очерци за Митхад паша, Робърт Оуен, Шарл Фурие, Фридрих Вилхелм Райфайзен, Тодор Влайков, Андрей Ляпчев и други кооперативни деятели. Авторът е успял да улови специфичното за всеки от тях и да го открои в текстовете си.

Разнообразието преобладава и в пътеписите и очерците за населени места. Очеркът за Берлин "Столица на Нова Европа" (Сердика, 1941, № 7) и "Репортаж за Рио де Жанейро" (Кормило, № 1, 1941) са редом с публикации за Хайредин, Ъглен, Троян, Брацигово.

Освен оригиналният подход към всеки конкретен проблем, в тези материали на Матвей Вълев се откроява и друга тенденция, преминаваща през цялото му творчество. Това е идеята за абсолютната ценност на модернизацията в живота на обикновения човек. В текстовете на Матвей Вълев отсъства страхът от обезличаване на хората вследствие на техническите нововъведения. С това той ярко се разграничава от много свои съвременници, според които механизацията е пагубна за индивида. (Тенденция, силно изразена в творчеството на Светослав Минков например.)

3. Произведения за деца. Тук влизат разказите, събрани в книгата "Малките мореплаватели" (1939), текстовете, пръснати из детските вестници и списания, както и пиеските. Част от тях са написани заедно с Йордан Стубел. Това са нравоучителни произведения. Поуката в тях е пряко изразена и внушава на малките читатели няколко ценности: патриотизъм, трудолюбие, опазване на природата и спестовност (някои от детските разкази, свързани с темата за спестовността, са публикувани и в книгата "Някога и днес"). Тези идеи, макар и не така директно лансирани, са в основата и на много от Матвей-Вълевите произведения за възрастни.

4. Хумористични разкази и фейлетони. В тях той бичува недъзите на съвременното общество - политическата демагогия, еснафските нрави и упадъка на морала. Но чувството за хумор у Вълев винаги е преплетено с една печална нотка (както и от "сериозното" му творчество непрекъснато блика жизнерадостен хумор).

Ранните си хумористични текстове Вълев публикува в леви периодични издания, а късните се появяват в официозния в. "Щурец". Но и в едните, и в другите отсъства пряката политическа агитация, което обуславя актуалността им и днес.

В областта на хумористичния разказ и фейлетона писателят най-силно проявява своята плодовитост. Почти във всеки брой на "Българан" от 1922 г. и "Маскарад" от 1923 г. срещаме негови работи. Понякога дори и по две в брой. А между март 1942 г. и юни 1944 г. в "Щурец" излизат почти 100 хумористични разказа, като заедно с това Вълев активно сътрудничи и на други издания.

5. Драматургия. Освен пиесите за деца, Вълев има и други драматургични произведения: "Крилата помощ" (1938) (в съавторство с Ангел Каралийчев), получила първа награда от Дирекцията на въздухоплаването, и "Госпожата" (1938) (създадена съвместно с Елисавета Багряна). Това безспорно е най-амбициозната пиеса на писателя. Както споделят и самите автори, тя е опит за изследване на сложния проблем за еманципацията и последиците от нея. С "Госпожата" се открива театралният сезон на Народния театър през 1938 г.

6. Разкази, повест и роман. Не само жанрово, но и тематично този дял е много пъстър. Тук спадат няколкото ранни експресионистични работи на писателя (Бурята - Пламък, 1924, № 9-10; Хиени - Съзнание, 1926, № 11, 12 и 13) и анималистичният "Вълчата яма". Но основната част от произведенията в тази група са включени в сборниците с разкази между 1937 и 1940 г., както и повестта и романа. В тях доминират няколко проблемни и тематични ядра. Едно от тях е Бразилия, животът на нейните хора и на чужденеца, попаднал там (сборника "Прах след стадата" (1937), част от разказите в "Пътници" (1939), "Радост в живота" (1940) и "Отсам и отвъд" (1940), "Приятелят Рудолф Хоппе" (Златорог 1943, № 7), както и романа "Ферма в Сертон" (1988), съчетаващ в себе си по своеобразен начин повечето от тези произведения2). Ярко изразеното документално начало кара някои изследователи да ги наричат пътеписи.

Пътуването, скитничеството, космополитизмът и свързаните с тях самота и отчуждение са други важни теми, които определят облика на творбите от тази група. Значително място заемат и проблемите около големия град и модернизацията на съвременното общество, за които вече споменах. Темата за морето също е сред най-широко застъпените в тях.

С повечето от тези проблеми и мотиви писателят се включва в тенденции, определящи едно от лицата на българската белетристика от междувоенния период. Макар да не се числи към нито един "-изъм" (само два от разказите му могат да се причислят изцяло към експресионизма), плътно се доближава до тях. Характерните за произведенията му фрагментарност, накъсаност и кинематографична свързаност на епизодите също говорят за близостта с авангардните течения в изкуството през 20-те и 30-те години. Но с тях той се доближава и до съвременните тенденции в изкуството.

Една част от разказите на автора стоят по-близо до българската белетристична традиция, отколкото до авангарда. Такива са "Край реката", "Любов", "Радост в живота", "Бялата стая", "Един миг" и др. В тях са разгледани темите за майчината обич, добротата, любовта между хората.

Категоричното жанрово разделяне, приложено тук, е до голяма степен условно, за по-голяма прегледност. Защото в текстовете на Матвей Вълев има силно преплитане на белетристични и документални елементи. Рязка граница между проза и журналистика при него не съществува.

Много от публикациите на Матвей Вълев не са намерили място в книгите, които е издал. Те са разпръснати из вестниците и списанията и все още чакат своя издател3. Но от всичко казано дотук се вижда, че приживе той е бил популярен и ценен както от читателите, така и от издателите и редакторите на периодични издания. Интересът към творчеството му изведнъж секва след смъртта му. Между 1944 и 1988 г. са излезли само два сборника с избрани произведения на Матвей Вълев. Интересна е съдбата на единствения му роман - "Ферма в Сертон". Самата тя е достойна да бъде пресъздадена в роман и е доказателство, че ръкописите наистина не изгарят. При бомбардировките над София през Втората световна война печатницата, в която вече се е набирал текстът на романа, е разрушена до основи. Ръкописът изчезва и издаването му е осуетено. След дълги перипетии то става факт едва през 1988 г. Това е и последната публикувана книга на Матвей Вълев до момента. В по-ново време отделни негови текстове много рядко намират място и в сборници и антологии на българския разказ.

Същата тенденция се наблюдава и при рецепцията на творчеството му. Между 1937 (когато е публикувана първата му книга) и 1944 г. излизат множество рецензии от водещи критици. Името му се появява и в няколко истории на най-новата българска литература. Като цяло белетристиката на Матвей Вълев се приема положително, като свеж и екзотичен полъх в литературата ни, като "нещо ново, неизвестно, донесено отдалече" (Цанев 1938: 435). По достойнство е оценено нетрадиционното, накъсано, кинематографично изображение в творбите му, както и непринуденият стил. В кратките си материали критиците коментират основните образи, присъстващи в прозата му: моряка, пътника, авантюриста и т.н. Изтъкнати са и преобладаващите теми и мотиви в нея - Бразилия, скитничеството, космополитизмът, самотата, морето. Новаторството на писателя в много от тях също не е останало незабелязано. Напълно основателно той е определен като един от първите български маринисти в прозата и първият, разработил темата за Черно море и неговите хора (вж. Цанев 1938: 436.; Пенев 1941: 40). Всички рецензенти са категорични в едно: въпреки някои слабости в творбите му, белетристът има голям потенциал, който трябва да се съхрани и развие.

Не е така топъл приемът на драматургията на Вълев. Пиесата "Госпожата" и нейните автори са подложени на унищожителни критики. Въпреки усилията на режисьора Хрисан Цанков и на най-добрите артисти на Народния театър, тя не успява да се задържи на сцената повече от шест-седем представления. Около постановката се развихря скандал, който силно отеква по страниците на печата. Според рецензентите вината за провала на представлението е единствено на авторите. Съвместното дело на Багряна и Вълев е определено като голям творчески неуспех и за двамата.

Причината за забвението на Матвей-Вълевото творчество след Девети септември става ясна, щом се погледне списъкът с издания, на които е сътрудничил през годините. Започнал с публикации в левия печат ("Маскарад", "Съзнание", "Кормило"), с течение на времето той се преориентира. Негови текстове все по-често се срещат по страниците на официозни периодични издания като в. "Щурец" и кооперативните списания. Дори за кратко в началото на 40-те години редактира едно от тях (сп. "Сердика"). Има разкази и в заклейменото по-късно списание "Златорог". Комунистическата власт след Девети септември не може да му прости това. "Безидейните творби" и "бохемските мотиви" (Димитрова 1963: 79) от този период допълват списъка от "грехове" на писателя. На 4 октомври 1944 г., няколко седмици преди Матвей Вълев да бъде убит като доброволец на фронта, Борис Делчев пише: "Фашистки влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните ни писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и много други..." (Делчев 1944: 4). Това споменаване на името му е равносилно на присъда. Единствено скорошната му смърт предотвратява физическите и психически репресии над него.

Говоренето за Вълев след 1944 г. не престава съвсем. Но негласно се налагат два дискурса: биографичен (на спомена) и есеистично-приповдигнат. Тяхната цел е да заобиколят или оправдаят по някакъв начин идейната преориентация на писателя. Началото на първия поставя Александър Жендов със спомена си в "Литературен фронт" (Жендов 1945: 2), а вторият е зададен от статията на Стефан Продев "Писателят от Сертонския чифлик", публикувана във в. "Народна култура" (Продев 1957: 6). Всички, които пишат за Матвей Вълев след това, следват някой от тези два дискурса или ги съчетават. Изключенията са твърде малко и не променят общата картина. Всички изследователи, пишещи за Матвей Вълев, са водени от добросъвестното желание да възвърнат интереса към него. Но публикациите им изиграват по-скоро обратна роля. Защото и двата типа говорене изместват вниманието от сериозното задълбочено изследване на творчеството на писателя към екзотично-сензационното в биографията му. (Динамичният живот на Вълев, изпълнен с пътешествия и авантюри, благоприятства за налагането на тази гледна точка.)

Негативното влияние на този процес личи и днес. Матвей Вълев на практика е непознат, а истинският интерес към личността и творчеството му остава все така слаб. В литературните истории и обзорните глави в учебниците обикновено се споменава в няколко реда, в които често има и груби фактологични грешки4, или се препечатват стари материали (напр. Сарандев 2005: 56-64).

Едно съвременно анализационно вглеждане в Матвей-Вълевите текстове (а не в екзотичното и сензационното в биографията му) би било от полза както за самите тях, така и за българската литературна наука. Но за да се случи това, е необходимо едно съвременно, пълно издание на съчиненията му. Защото двата сборника с избрани произведения (издадени през 1957 и 1975 г.) далеч не включват всичко стойностно, създадено от писателя. Това е единственото лекарство срещу амнезията, която за съжаление се простира не само върху Матвей Вълев, но и върху цели полета от българската култура.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Илюстрациите към тези репортажи са дело на Александър Жендов. [обратно]

2. По своята структура романът на Матвей Вълев напомня на "Вечери в Антимовския хан" и най-вече на "Ако можеха да говорят" от Йордан Йовков. Връзката между двамата писатели по отношение на структурирането на книгите им е отбелязана от един от първите рецензенти на Вълев - Георги Цанев (1938). [обратно]

3. Издаването на хумористичните му разкази днес би било истинско събитие за българските читатели и изследователи. Писани преди повече от половин век, те поразяват със своята актуалност. [обратно]

4. Единственото изречение за него в един от учебниците по литература за XI клас например гласи: "От прериите на Аржентина Матвей Вълев донася екзотични сюжети и вечна проблематика." (Жечев, Цанева, Каменов и др. 1996: 109). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Делчев 1944: Делчев, Борис. Фашизмът в нашата литература. // Работническо дело, № 15, 1944.

Димитрова 1963: Димитрова, Елена. Христо Смирненски. Живот и творчество. София, 1963.

Жендов 1945: Жендов, Александър. Матвей Вълев. // Литературен фронт, № 52, 1945.

Жечев, Цанева, Каменов и др. 1996: Жечев, Тончо, Цанева, Милена, Каменов, Йордан и др. Литература за XI клас на СОУ. София: Просвета, 1996.

Карастоянов 1982: Карастоянов, Христо. Матвей Вълев. Литературнокритически очерк. София, 1982.

Пенев 1941: Пенев, Пенчо. Матвей Вълев: "Отсам и отвъд". "Радост в живота". // Изкуство и критика, 1941, № 1.

Продев 1957: Продев, Стефан. Писателят от Сертонския чифлик. // Народна култура, № 43, 1957.

Сарандев 2005: Сарандев, Иван. Българска литература (1918-1944). Т. 2. Пловдив, 2005.

Цанев 1938: Цанев, Георги. Матвей Вълев: "На котва". // Изкуство и критика, 1938, № 8.

 

 

© Андрей Ташев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.04.2008, № 4 (101)