СЪБУДИ СЕ

web

През юни, в замъка Киборг, в кантона
Цюрих, в късния следобед, в стаята
под параклиса, в тъмницата,
дръвника за екзекуции се е прегърбил на пода
до Желязната Дева с желязно наметало. Спокойните й
черти са гравирани с лека загадъчна усмивка. Ако
някога се пъхнеш в нея, ще те заклещи със шиповете си
като демон, като някой обладан.
Прегръдка - тази дума на табелата
до фразата "няма спасение".
          Там в ъгъла стои диба, бленувано
изобретение, което правеше всичко каквото му кажат, и отгоре,
без въпроси. И ако жертвата изгубеше съзнание
твърде скоро от болка, докато костите й се трошаха
една по една, палачите просто плисваха кофа с вода
и я събуждаха. Събуждаха я отново,
по-късно, ако е нужно. Бяха старателни. Знаеха
си работата.
          Кофата я няма, но има едно старо разпятие
от черешово дърво горе на стената в ъгъла на стаята:
Христос, висящ на кръста си, разбира се, какво друго?
Палачите бяха хора все пак, нали? И кой
знае - в последния миг жертвата им може би виждаше
светлината, някаква искра на разбиране, дори приемане
на съдбата проблясваше, и се разпръсваше в почти разтопеното й
сърце. Исусе Христе, Спасителю мой.
          Заглеждам се в дръвника. Защо не? Защо не, наистина?
Кой не е искал поне веднъж да положи врата си без страх
от последствията? Кой не е искал да жертва живота си,
и сетне да се дръпне в последната минута?
Кой, тайно, не е копнял след всяко изпитание?
Късно е. Няма никой в тъмницата освен нас,
тя и аз, Северният полюс и Южният. Свличам се
на колене върху каменния под, хващам ръце зад
гърба си, и полагам глава на дръвника. Изтягам я напред
в сещащия пулса жлеб, докато гърлото ми прилегне в плитката
вдлъбнатина. Затварям очи, поемам въздух. Дълбок въздух.
Въздухът някак си по-гъст, сякаш мога да го вкуся.
За миг, спокоен вече, чувствам, че почти се унасям.
          Събуди се, казва, и се събуждам, завъртам глава да я видя
стояща над мен с вдигнати ръце. Виждам и брадвата,
която се прави, че държи, толкова тежка, че едва я
държи над рамото си. Само се шегувам,
казва, и снишава ръцете си, и идеята за брадва, после
се ухилва. Не съм приключил още, казвам. След минута
го правя пак, слагам главата си на дръвника, в
същата излъскана вдлъбнатина, очите затворени, сърцето препуска
вече, няма време молитвата да се оформи в
гърлото. Отронва се недовършена от устните ми, когато чувам
внезапното й движение. Усещам плът срещу плътта, острият
ръб на ръката й се спуска непоколебимо до основата на
тила ми и се килвам, нос над брадичката с последен
поглед, към каквото и да е сияние или екстаз, които мога да отнеса
със себе си, накъдето съм се запътил.
          Можеш да станеш вече, казва, и
ставам. Повдигам се едва и я поглеждам,
никой от нас не се смее, разтреперани
и не на себе си. После усмивката й и ръката ми около
бедрата й, докато минаваме през следващия коридор,
нуждаейки се от светлина. И навън, на открито, нуждаейки се от още.

© Реймънд Карвър
© Цветанка Еленкова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Реймънд Карвър. Късмет. София-Лондон: Small Station Press, 2008.