ПИТАЙ ГО

web

С неохота синът ми тръгва с мен
през железните порти
на гробището Монпарнас.
"Какъв начин да прекараш деня си в Париж!",
искаше му се да каже. Каза го всъщност.
Той говори френски. Захванал е разговор
с пазача с прошарена коса, който предлага
да ни бъде неформален гид. Така че вървим бавно
тримата, покрай редове от гробове.
Всеки, изглежда, е тук.

Спокойно е, и горещо, и уличните звуци
на Париж не достигат. Пазачът иска да ни упъти
към гроба на мъжа, изобретил подводницата,
и към гроба на Морис Шевалие. И гроба
на 28-годишния певец, Нони,
покрит с купчина от червени рози.

Искам да видя гробовете на писателите.
Синът ми въздъхва. Не иска да види никой.
Видял е достатъчно. Преминал е от отегчение
към отрицание. Ги дьо Мопасан; Сартр; Сент-Бьов;
Готие; двамата Гонкур; Пол Верлен и стария му другар,
Шарл Бодлер. Където пооставаме.

Никое от тези имена, или гробове, няма нищо общо
с безгрижния живот на сина ми и пазача.
Които могат тази сутрин да говорят и да се шегуват
на френски под прекрасното слънце.

Но има няколко имена, издълбани върху гроба на Бодлер,
и не мога да разбера защо.
Името на Шарл Бодлер е между това на майка му,
която му заемала пари и се тревожела цял живот
за здравето му, и на втория му баща, военен,
когото мразел и който го мразел, и всичко, зад което стоял.
"Питай приятеля си", казвам. Така че синът ми пита.
Сякаш, че той и пазачът са стари приятели вече,
а аз съм тук да ме търпят.
Пазачът казва нещо и после слага
ръка връз ръка. Ето така. Прави го
отново. Ръка връз ръка. Хилейки се. Свивайки рамене.
Синът ми превежда. Но аз разбирам.
"Като сандвич, тате", казва синът ми. "Бодлеровски сандвич."
При което и тримата продължаваме.
На пазача му е все едно какво ще прави.
Запалва лулата си. Поглежда часовника си. Почти е време
за обяда му, и чаша вино.
"Питай го", казвам, "дали иска да бъде погребан
в това гробище, когато умре.
Питай го къде иска да бъде погребан."
Синът ми е способен да каже всичко.
Разпознавам думите томбу и морт
в устата му. Пазачът спира.
Ясно е, че мислите му се били другаде.
Война с подводници. Музикална зала, кино.
Нещо за ядене и чаша вино.
Не гниене, не и разпадане.
Не заличаване. Не смъртта му.

Гледа ту единия, ту другия.
Кои сме, че се занасяме? Подиграваме ли се с него?
Козирува и се отдалечава.
Насочвайки се към масата на външното кафене.
Където може да свали шапката си, да прокара пръсти
през косата си. Да чуе смях и гласове.
Тежкото дрънчене на сребърни прибори. Звънът
на чаши. Слънце през прозорците.
Слънце на тротоара и в листата.
Слънце, прокрадващо се на масата му. Чашата му. Ръцете му.

© Реймънд Карвър
© Цветанка Еленкова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Реймънд Карвър. Късмет. София-Лондон: Small Station Press, 2008.