МИГРАЦИЯ

web

Късен летен ден, и приятелят ми на корта
с неговия приятел. Между геймовете, другият коментира,
че стъпката на приятеля ми няма никакъв отскок.
И сервисът му не струва, дори.
"Добре ли си?", пита. "Бил ли се на преглед
скоро?" Лято, и животът е лек.
Но приятелят ми отиде на доктор, негов приятел.
Който стисна ръката му и му даде три месеца, не повече.

Когато го видях на другия ден,
бе следобяд. Гледаше телевизия.
Изглеждаше същия, но - как да кажа? -
и различен. Телевизията му пречеше
и намали малко звука. Но не го
свърташе. Обикаляше стаята, отново и отново.
"Програма за миграцията на животните", каза, сякаш това
можеше да обясни всичко.
Обвих ръце около него и го прегърнах.
Не истински голямата прегръдка, на която бях способен. Страхувайки се,
че един от нас, или и двамата, ще се разпаднем.
И бе някаква моментна, налудничава и безчестна
мисъл -
ами ако се прихваща.

Помолих за пепелник, и той бе щастлив
да се лута из къщата, докато ми намери.
Не говорехме. Не и тогава. Заедно изгледахме
шоуто. Кралски елен, полярни мечки, риба, водни птици,
пеперуди и други. Понякога минаваха от един
континент, или океан, в друг. Но бе трудно
да се съсредоточиш върху историята на екрана.
Приятелят ми, изправен, доколкото си спомням, през цялото време.

Чувстваше ли се о'кей? Чувстваше се добре. Просто
изглежда не го свърташе, това е. Нещо се мерна пред очите му
и изчезна отново. "За какво по дяволите говорят?",
искаше да знае. Но не дочака отговора.
Повървя още малко. Следвах го неловко
от стая в стая, докато коментираше времето,
работата си, предишната си жена, децата. Скоро, предположи,
трябваше да им каже... нещо.
"Наистина ли ще умра?"

Това, което си спомням най-много от този ужасен ден,
бе неговата неуморност и моите предпазливи прегръдки - здравей, довиждане.
Продължи да се движи, докато
стигнахме външната врата и спряхме.
Замижа и се дръпна назад, сякаш че светлината
отвън бе стряскаща. Стената от сянката
на плета блокира пътеката. Сянка падаше
от гаража върху поляната му. Изпрати ме до колата.
Рамената ни се побутваха. Ръкувахме се, и го прегърнах
още веднъж. Едва. После се обърна и си тръгна,
влизайки бързо вътре, затваряйки вратата. Лицето му
се появи зад прозореца, сетне се скри.

Отсега нататък ще бъде в движение. Пътувайки ден и нощ,
безспир, целият, до последната избухваща
частица. Докато стигне едно място, което само той знае.
Арктическо място, студено и ледено. Което смята,
че е достатъчно далеч. Че това е мястото.
И ще легне долу, защото е уморен.

© Реймънд Карвър
© Цветанка Еленкова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Реймънд Карвър. Късмет. София-Лондон: Small Station Press, 2008.