ГЛЕДАЙКИ СЕБЕ СИ ОТВЪН,
ПОСЛЕ ОПИТВАЙКИ ДА СЕ ВЪРНА НАЗАД

web

Просто излизаш и блъскаш вратата,
без да мислиш. И когато се огледаш
какво си сторил,
вече е късно. Ако това звучи
като история за живота, о'кей.

Валеше. Съседите, които имаха
ключ, отсъстваха. Опитвах и опитвах
долните прозорци. Загледан
вътре във фотьойла, растенията, масата
и столовете, стерео уредбата.
Чашата ми с кафе и пепелника ме чакаха
на стъклената маса, и сърцето ми
гаснеше по тях. Казах, Здравейте, приятели,
или нещо подобно. В края на краищата,
не беше толкова зле.
И по-лоши неща са ставали.
Бе дори малко смешно. Намерих стълбата.
Взех я и я подпрях на къщата.
После се изкачих под дъжда на балкона,
провесих се през парапета
и опитах вратата. Която бе заключена,
разбира се. Но погледнах по същия начин
към бюрото ми, няколкото листа, и стола ми.
И прозорецът от другата страна
на бюрото, където повдигах очи
и се заглеждах навън, когато седях на това бюро.
Тук не е като долу, мислех си.
Тук е друго нещо.

И беше странно да гледаш така, невидян,
от балкона. Да си там, вътре, и да не си.
Дори не мисля, че мога да говоря за това.
Доближих лицето си съвсем до стъклото
и си се представих,
седейки на бюрото. Вдигайки очи
от работата си отново и отново.
Мислейки за някое друго място
и друго време.
Хората, които бях обичал някога.

Останах там за минута под дъжда.
Смятайки себе си за най-големия късметлия.
Въпреки че вълна от тъга премина през мен.
Въпреки че се почувствах ужасно засрамен
от болката, която бях причинил някога назад.
Разбих този красив прозорец.
И прекрачих назад.

© Реймънд Карвър
© Цветанка Еленкова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Реймънд Карвър. Късмет. София-Лондон: Small Station Press, 2008.