Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЯСНОТАТА И СЛИВАНЕТО

Рафаеле Симоне

web

1. Едно явление с неясни очертания

Големите културни промени обикновено се отразяват и на езика. И не само в лексиката (където новостите се долавят по най-видим начин), но също и в специфичното качество на езика, във вътрешната му организация и в начина, по който той успява да улови и опише нещата, за които говори.

Вече отбелязах по-рано1, че откриването и използването на писмеността трябва да се е отразило и на структурирането на езиците. Някои дори предполагат, че на писмеността се дължи зараждането на някои специфични подчинени конструкции (например следпоставените приложения: Наполеон, император на французите; деепричастните изречения: бидейки свършил да говори, той си тръгна; и т.н.). Същото нещо се случва при разпространението на книгопечатането: знаците, с които отбелязваме репликите от диалога (кавички и подобни), измислени с появата на печатарството, онагледяват редуването на репликите при разговор, което преди това е имало много по-малка възможност да бъде отразено.

По тези причини и "Третата фаза" сигурно също е предизвикала и предизвиква промени в организацията на езика, в качеството му и в начина му да "улавя" нещата. Някои примери за това са очевидни за всички. Електронната поща и малко след това есемесите - или кратките писмени съобщения, изпращани и получавани от клетъчния телефон, измениха в дълбочина самото схващане за "писмо" и епистоларния начин на писане. Повече или по-малко шеговити съкращения, символи, готови словосъчетания вече навлязоха в езиковите обичаи. Изобщо не е сигурно, че всичко това служи за борба срещу неграмотността, но категорично доближава до писмеността хора, на които по-рано не би им хрумнало да я използват. (И освен това направи нематериален един огромен комуникативен материал, който в друго време би се съхранявал на хартия или други устойчиви носители. Утрешните филолози ще открият твърде малко писма в архивите на известните мъже и жени...)

Най-изложени на тези промени са естествено най-младите, които по отношение на комуникативните практики нямат голям опит зад гърба си и могат да мигрират към новостите без прекалено много съжаления или спомени за отдавна научени неща. Така че бих искал да изложа няколко разсъждения по тази тема, по която ми се струва, че се задават важни промени.

Изследванията върху езика на младите хора, които бяха проведени през последните десетилетия, се спират на външни и значително обозрими данни: обикновено се изучава тяхната лексика, като тя се коментира с наблюдения (понякога дори малко статични) за жаргона на различните поколения, градове и квартали; или пък се проверява дали младите говорят все още на диалект или на някакъв повече или по-малко близък до книжовния стандарт вариант. Други изследвания стъпват на набор от грешки, които неизбежно младите правят при произнасяне или писане.

Признавам, че тези подходи често създават впечатлението, че нещо важно остава извън обсега на наблюдение, че има още нещо и че следователно, ако не бъдат намерени други пътища за обхващане на действителните явления, има риск те да ни се изплъзнат.

Това затруднение не произтича единствено от незадоволителните методи на изследване, чрез които проучваме сфери като езика на младежта. Произтича също така, бих казал, и от абсолютната специфичност на предмета на изследване, която се изразява в следното: светът на културата и на културите - тези на младите хора и тези на другите поколения, - т.е. светът на символното, е наситен с онова, което преди години предложих да наречем "явления с неясни очертания"2. Става дума за явления, чието присъствие всички усещаме, които ни връхлитат понякога с почти непоносима очевидност, срещу които може да реагираме дори с досада, понеже ни дразнят или просто ни объркват - но които не позволяват да бъдат сведени до цифри, таблици и тенденции, не се явяват под формата на осезаеми и обективни данни. Често не позволяват дори да бъдат посочени с точно наименование - даже когато се отнесем към тях по този начин, се ограничават с това да изчезнат безшумно. Понякога, докато специалистите по социални науки се стараят да ги систематизират (обикновено без успех), явленията с неясни очертания се поддават с повече лекота на художествено представяне (например от киното или литературата)3. Поради този любопитен парадокс може да се получи така, че ако никоя форма на художествен израз не направи усилие да ги представи, централните явления от цели епохи от нашия културен живот ще се изгубят завинаги със своите символи, своите икони, своите емблеми.

В труда, който цитирах по-рано, явлението с неясни очертания, за което ставаше дума, беше онова, което през осемдесетте години нарекоха "триумфа на личното" в езика (аналогично на случващото се в други сфери, като триумфа на консумизма за лични цели и на идеологиите), а именно фактът, че внезапно в началото на онова десетилетие стана позволено и дори препоръчително да се говори за себе си пред всички, без никакъв свян или задръжка, и това започна да се прави по телевизията, по радиото, в печата, т.е. в традиционно затворените за този тип теми и изразни форми медии. Това също беше явление с неясни очертания, и то от голямо значение, и ефектът от него се наблюдава и днес, например в поведението на медиите, които отделят все повече място на "хорските" работи, дори и най-интимните и личните.

В края на века се оформя едно явление с неясни очертания, което отново засяга езика на младите поколения и което според мен има обширни и обезпокоителни размери. Формулирам го така: в последните десетилетия на XX в. младите поколения възприеха навици на общуване, напълно различни от тези на родителите им (и още по-различни от тези на бабите и дядовците им) и постепенно се движат към един предел, отвъд който стои мълчанието.

За да поясня тази мисъл, искам да цитирам кратък откъс:

Воинът на светлината държи сабята в ръцете си.

Той решава какво ще направи и какво няма да направи при никакви обстоятелства.

В някои моменти от живота си той изпада в криза; принуден е да се раздели с неща, които винаги е обичал. Тогава воинът размишлява. Преценява дали изпълнява Божията воля, или действа само от егоистични подбуди. В случай че раздялата наистина е застанала на пътя му, той я приема, без да протестира.

Но ако тази раздяла е предизвикана от чуждата жестокост, той е безпощаден в своя отговор.

Войникът държи в своите ръце и наказанието, и прошката. Умее да си служи еднакво сръчно и с двете.

(Превод от португалски Даниела Петрова)

Този откъс е от една книжка на Паулу Коелю, озаглавена "Воинът на светлината: Наръчник", която беше един от най-големите хитове от края на века за младежите от половината свят. Сред причините за успеха на тази книга, мисля, не е само описанието на един изпълнен с идеализъм и метафорични загатвания свят, видимо вдъхновен от стила Ню Ейдж, но също и начинът, по който е написана - езикът й. И наистина независимо от някоя и друга изискана дума от време на време тази книга говори точно както младежите: елементарно като текстови ритъм, банално като лексика и най-вече абстрактно като способност да се улови и опише действителността.

Абстрактно означава без ясно определени референти, без същество (хора, предмети, дати, места), към което да се отнесе разговорът, на което да се отреди роля - една характеристика, която неизбежно поверява на читателя задачата да съотнесе към нещо прочетеното. По този начин читателят не трябва само да си направи труда да разбере какво иска да каже авторът, а може, и вероятно трябва, да запълни със собствения си опит (спомени, преживявания, асоциации и подобни) празнотите в позоваването, които текстът съдържа.

И така, езикът на младите поколения е преди всичко абстрактен. За да доразвия това твърдение, трябва обаче да въведа едно разграничение, на чиито основи ще поставя цялостната аргументация, която искам да изложа в тази глава. Затова ще различа два модела на използване на езика: единия ще нарека пропозиционален, а другия - непропозиционален.

2. Пропозиционално и непропозиционално

Пропозиционалната практика е типична за онези, които считат, че преживяването, ако е от значение, трябва да бъде изразено с думи - даже по-точно, с думи, организирани в изречения - и че тези изречения са толкова по-натоварени със значение, колкото по-взаимно свързани са, т.е. формират текстове в тесен смисъл, скрепени в едно цяло от всички ограничения, характерни за този тип структура4.

С това са свързани различни други параметри на пропозиционалната нагласа:

а) тя е аналитична, т.е. стреми се да анализира идеите и събитията в техните съставни части и да даде на всеки от тези фактори име, като установи после в речта точно определени връзки между така откроените различни елементи;

б) тя е структурирана, защото се стреми да даде на всеки елемент негова йерархична тежест в рамките на цялото и да разположи всичко останало на подчертано различни позиции и роли спрямо основния фактор;

в) тя разполага тези данни във времето и пространството, като ги свързва помежду им и с извънезиковия контекст посредством мрежа от позовавания, които установяват взаимни връзки;

г) тя е референциална, защото дава имена (на хора, предмети, същности, места и т.н.), така че всяко име да представлява една роля и да функционира като потенциален двигател на събития и действия.

Следователно пропозиционалната нагласа спазва неписани максими като: "бъди аналитичен, бъди референциален, бъди структуриран, бъди йерархичен". Тези изисквания са тясно свързани помежду си, дори може да се разглеждат като лица на една и съща действителност.

Обратно, непропозиционалната нагласа наподобява онази, която може би е породила текста на Коелю. Бих я характеризирал по следния начин:

a) абстрактна е, защото не разчленява съдържимото на мисълта на отделни елементи, а се ограничава с това да го назове принципно, оставяйки го неанализирано и неразграничено;

б) мъглява е от референциална гледна точка, доколкото не означава индивиди, а само общи недиференцирани категории;

в) в резултат от това не дава имена на нещата, а загатва, като използва "най-общи думи", в чиито рамки може да влезе, каквото поискаме5, и така залага на едно споделено глобално познание, в което отделните предмети нямат имена и съответно не е дори необходимо да бъдат назовани поотделно;

г) отхвърля структурата - както йерархичната структура на компонентите, така и синтактичната и текстовата, или пък използва извънредно опростени структури; не изгражда никаква йерархия между изложените информации, като оставя на събеседника задачата да си я създаде сам.

Тази тенденция следователно е вдъхновена от нещо като всеобща Максима на сливането. По силата на нея всичко съществува под формата на една неопределена маса, всичко е във всичко, и да се анализира, йерархизира и структурира, е безполезно или нередно. Анализът разваля възприятието и богатството на опита.

Не искам да внушавам, че непропозиционалната нагласа е непременно нещо лошо. Откриваме я в многообразие от форми и прояви, както от висок, така и от нисък регистър: тя например е в центъра на значими исторически традиции на мислене, а също така на по-елементарно ниво представлява постоянната свързваща нишка на ежедневните разговори.

По отношение на първия аспект, в историята на философските традиции има внушителна линия на непропозиционално мислене. Достатъчно е да припомним, че именно на отричането на изречението е основана гностическата традиция: в нея езикът е по същество предателство - предателство спрямо онова, което е в основата, под речта, и което е значително по-непосредствено, сгъстено, наситено от това, което можем да кажем, за да го изразим. Вербалната формулировка на мисълта разваля опита, на който иска да даде израз; и го разваля до степен да го унищожи. Давайки имена на нещата, ги изолира, изтръгва ги от хомогенния им контекст и така ги убива.

Плотин е посветил много страници на тази тема и е изложил в парадоксално аналитична форма темата за невъзможността да се анализира каквото и да е. Естествено, езикът като един от основните инструменти за анализ е един от първите виновници за този проблем:

Защото както изреченото слово е образ на словото в душата, така и това в душата е образ на словото в нещо друго. И както изреченото слово е фрагментарно спрямо това в душата, така и словото в душата, което е преводач на другото, е фрагментарно спрямо онова, което е преди него.

(Енеади, I, 2, 3. Прев. от старогръцки Цочо Бояджиев)

На Изток таоистката традиция е направила същото усилие, създавайки маса разсъждения, в които анализът, особено във вербалната му форма, е разглеждан като начин да бъдат убити фактите, не да бъдат съобщени. Много таоистки текстове ясно изразяват тази нагласа. Цитирам тук някои откъси:

Голямото познание всичко обхваща, малкото познание разграничава; големите думи съставят противоположностите си, малките думи обсъждат дреболии. В съня духът смесва, в будуването формата разделя. [...]

Думите не са полъх. Думите имат значение, но ако това, което означават, не е сигурно по недвусмислен начин, наистина ли имат значение или изобщо нямат? Считаме ги за по-различни от чуруликането на пиленца, но има ли или няма разлика? [...]

При разграничаването нещо остава неразграничено, при класифицирането нещо остава извън класификацията. Защо? Светецът запазва за себе си, докато тълпата класифицира, за да обясни на другите. Затова се казва: "При класифицирането нещо остава невидяно." [...]

Кой познава неизразените с думи класификации и неизреченото Тао? Ако съществуваше някой, способен да ги познава, би бил наречен "небесна съкровищница".

Постоянен в тези откъси е намекът за рисковете на класификацията, на разграничаването, на разделянето - именно действията, които, както видяхме преди малко, стоят в основата на пропозиционалната нагласа. Това не е случайно: в крайна сметка традициите, които сме свикнали да наричаме ирационалистични, се опират точно на идеята, че опитът не подлежи на анализ и следователно не може да бъде изразен с думи, и че при всички положения езикът не е това, което най-добре го изобразява. Не без причина гностичната традиция стига дотам да твърди, че мълчанието е най-добрата форма за обработка на опита, и редица видове езотеризъм предпочитат унесеното повтаряне на една мантра пред аналитичността на опита.

Ако погледнем другия край на скалата, т.е. полето на неопосредстваните комуникативни практики, типични за ежедневното поведение, установяваме, че на един вид непропозиционална нагласа се базира цялото домашно общуване, в което се ангажира и използва споделеното познание. Неформалното общуване (фамилиарният разговор, този между приятели, бъбренето, т.нар. small talk и т.н.) почива предимно на загатване на неизказаното, на позоваване на неопределени обекти, на обобщени споменавания на опити, на които никога не е и правен опит да се даде име, на безсловесни позовавания и намигвания.

Едно смигване, кимване, жест могат да обобщят и заменят в ежедневното общуване цял един текст, да намекнат за проведени по-рано сложни разговори, да посочат целта или същинското значение на това, което се казва. Могат дори да преобърнат (като знак минус пред цялото изказване) качеството на истинност на това, което думите привидно казват.

Има случаи, в които използваме срички или слабо артикулирани поредици от звуци (невъзможни за възпроизвеждане в графична форма), за да намекнем за неща, които събеседникът ни вече знае, или за да припомним вече воден разговор; и на последно място, всички можем да потвърдим, че в неофициалното общуване загатнатото преобладава спрямо артикулираното.

С две думи непропозиционалното все пак представлява един от стълбовете на мисловната традиция и от друга страна, на ежедневната практика на говорене. Следователно трябва да се отнасяме към него с уважението, дължимо на важните културни институции.

Ако нерационалистичните традиции са врагове на анализа, за сметка на това рационализмът (особено в западната му разновидност) е движен от принципи, които препоръчват по-голяма изразеност и които затова (имитирайки малко стила на Коелю) бих нарекъл "четирите максими на яснотата": да се дава име на нещата (това, което античната философия наричала onomázein, "назоваване" - т.е. "казване на името на нещата, за които се говори", което е един от първите етапи на познанието), да се структурират, да се анализират, да се йерархизират мислите, текстовете и изреченията; и приема даже, че това е една принципна мисия на мисълта, особено на тази, която се стреми да бъде еволюирала.

Затова малко на риск и почти само за да намеря герои, на които да припиша пропозиционалната традиция, в нейните два хронологични края бих сложил Аристотел и Фройд. Комбинацията от тези две имена може да изглежда дръзка. Всъщност обаче те са имали една обща характеристика, която ни засяга: били са изключителни образци за аналитичен манталитет, като са го наложили не само чрез поддържането и практикуването на методиките на анализа, на разчленяването, на разграничаването, но и като самите те са били неуморни "назователи" на неща, същности, материални и нематериални обекти, които допреди това са били невидени и невидими. Богатството от Фройдовите наименования за факторите и механизмите на психиката (несъзнавано, изтласкване, либидо, задръжки и т.н.) е изключителен пример за този факт.

3. Два типа култура

Въз основата на разграничението, което направих по-горе, може дори да се направи опит за типологично деление на културите: от една страна, пропозиционалните култури (които отдават предпочитание на казването, на анализа, на разграничаването, на йерархизирането), от друга - непропозиционалните (които отдават предпочитание на неказването, или на казването, което не държи сметка за посочените от мен максими). Няма съмнение, че най-общо наричаната от нас западна цивилизация (обобщаващ термин, който включва не само политически определения като схващането за демокрация, личност, лична свобода, но също и дискурсивни определения като разум, дискурс, анализ, наука, критически дух и т.н.) е от пропозиционален тип. Огромната библиотека от Велики Книги, в която Западът е трупал своята традиция, действително се състои предимно от аналитични текстове, които отхвърлят по принцип мисълта, че може да съществува нещо, неподлежащо на анализ. Науките са се появили на базата на точно същата предпоставка.

Но в рамките на този корпус от аналитична традиция винаги е съществувала една непропозиционална или антипропозиционална нишка, която се развива чрез разнообразни основни принципи: практикуването и защитата на неопределения характер на непосредствената всеобщо разпространена нагласа, нереференциалността или слабата референциалност на ежедневните разговори, убеждението, че "преживените" неща са винаги по-наситени от онези, които се "казват" по артикулиран начин.

Наблягам върху факта, че непропозиционалното е сред нас, дори че е дълбоко залегнало в нашите навици, именно защото мисля, че пропозиционалното, на което дължим най-големите постижения на Запада, не образува континуум с всеобщо разпространената нагласа. Напротив, то се ражда от драстичен разрив с всеобщо разпространената нагласа. Тя съвсем не е негова основа, а най-големият му враг. Референциалните, структурирани и йерархични мисъл и език се раждат като отхвърляне и противоречие на всеобщо разпространения език и споделят с него почти единствено първичните елементи - звуците и думите (при синтаксиса нещата стоят по доста по-различен начин).

4. Поколенията на Голямото сливане

След тези разсъждения бих искал да формулирам и следващото, което се поражда от така нареченото от мен преди малко долавяне на едно "явление с неясни очертания": езикът на новите поколения показва голяма склонност към непропозиционалното, към Голямото сливане. За този факт нямам (и може би даже не могат да се набавят лесно) документи в същинския смисъл, т.е. цифри и таблици; но ако съберем разговори на младежи и между младежи, може би ще получим потвърждение на това, което казвам.

Ако си представим, че хипотезата ми е вярна, нека видим какво произтича от тук. На първо място това, че пред вербалността се предпочита загатването, непрякото или общо споменаване на споделени опити; идеята, че не е от значение да се дават имена на нещата и да се облича опитът в думи и реч, защото е много по-добре опитът да се притежава, да се припомня, да се извиква в съзнанието, отколкото да се разказва аналитично или да се превръща в реч.

От тези разсъждения може да последва лавина от навързвания, но ще се осмеля да изложа само някои.

На първо време това, че културата на младите хора и училищната култура са в дълбок конфликт. Училището работи открай време (още от древността, макар и с различни концептуални основи и цели), за да втълпява Максимите на яснотата, които приканват към яснотата и нейните вербални последици. Няма западна образователна система, която да не се позовава на критическия дух, на необходимостта да се облече в думи собственият вътрешен свят и собственият опит (т.е. да се назове тяхната същност), която да не счита, че казването е по-важно от неказването.

Културата на младите за сметка на това ми се струва в дълбок дисонанс с този модел. Затова училищното пребиваване често е за младите нещо като реална измислица, повече или по-малко продължително наказание, след края на което най-сетне могат да се върнат към реалната и автентична действителност, която е тази на непропозиционалното или на умерено пропозиционалното.

Ако е нужно глобално потвърждение на този факт, е достатъчно да се прецени мястото, което заема в живота и културата на младежите от половината свят контактът с музиката. За младите музиката не е училищен предмет, а нещо много по-дълбоко и увлекателно, тя е тотален момент от техния опит, който ги обединява между една и друга култура и важното при него е следното: изключва или ограничава мястото на пропозиционалното.

Ако отношенията между училищната култура и тази на младите хора са такива, каквито се опитвам да твърдя, че са, трябва да се каже също и че може би не е имало епоха, в която връзката между тях да е била по-разпокъсана и разцентрована. Няма да обсъждам тук какво може да направи в отговор училището по отношение на невероятната пропаст, която е зейнала под краката му, нещо, което нарекох Голямата провокация. Трябва обаче да си дадем ясно сметка за факта, че връзката е нарушена или дори прекъсната.

Би било важно да се проучат, не казвам корените на тази младежка вербална култура (които може би са свързани с ‘68-а г.), но поне някои от нейните съставки. Достатъчно е да се цитира непрекъснатото позоваване на Изтока и ориентализма, екологизма, постоянната нужда от освобождаване от предпоставките на научната нагласа, пълп културата. Накратко, говоря за това, което вече наричат Ню Ейдж вселената, която има своите идеолози и последователи, своите старопечатни извори и своите трактати и дори своите форми на живот, и в която централно място заема Великата Майка Земя, заобиколена от живо пространство, в което гъмжи от енергия, произлизаща от хората и която може и да се материализира под различни форми. Човек може да последва това направление дори без да знае: не е нужно да се дрогираш, за да си част от света на дрогата, който предпочита вътрешното мълчаливо и размито изживяване пред външното, артикулирано и вербализирано такова.

Както с много други аспекти на днешната култура (четенето, писането, формирането на знанието, ползването на блага и услуги), наистина се намираме на прага на обрат. Това, което е в процес на отхвърляне (съвкупността от четирите максими на яснотата), е сред най-вкоренените устои на нашата култура.

Както винаги става в такива случаи, бързаме да се запитаме дали това, което се случва около нас, е хубаво или лошо. Но аз мисля, че е нужно да се запитаме друго: сигурни ли сме например, че аналитичният дух, на който се е базирала няколко века нашата култура, не е преминал границата? В модерната култура не липсват сигнали за нетърпимост към аналитичността, и това не е от днес: стига да се помисли за многобройните страници, които Джакомо Леопарди посвещава именно на темата за анализа в "Размисли", и за неговата идея, че анализът е враг на емоциите. "Анализът на нещата - обяснява Леопарди - е смъртта на тяхната красота или величие и смъртта на поезията."

Сигурни ли сме, че тези сигнали, които получаваме от света на младите хора (за техните вкусове, четива, тяхната култура, вече в много отношения глобализирана доста повече от икономиката), не са признаци за един нов стандарт, и дали не е необходимо да се направи всяко възможно усилие да се помисли въху този стандарт и, защо не, да се внедри той в нашите институции?

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Предложеният текст е последната глава от книгата на Рафаеле Симоне "Третата фаза. Форми на познание, които изгубваме". На твърдението, че тя е една тъжна книга, той отговаря, че не го чува за първи път. Преподавателят в римския университет "Рома Тре" е сред най-големите европейски учени в областта на философията на езика и културата и неговите есеистични публикации доказват аналитичната му и оригинална проницателност. Всъщност най-новите търсения на Симоне са насочени към теорията на комуникацията, но това е просто поредната спирка от един разнообразен и амбициозен маршрут, който включва както разбора на особеностите на италианския език, така и езикознанието като цяло, коментари на наследената от Сосюр доктрина и дори на нуждата от реформи в образователната система. "Третата фаза" е публикувана през 2000 г. и нейната основна грижа е да отчете промените на ниво система, които се случват в говоренето и във възприемането на информация. Защо гледането е по-лесно от четенето, ефикасно средство ли е говорът и до какви рискове води нееднозначността - ето част от въпросите, на които книгата дава сепващи и тревожно добре аргументирани отговори. Първата фаза Рафаеле Симоне отъждествява с раждането на писмеността, а Втората - с появата на книгопечатането. На Третата фаза ние сме очевидци - тя е най-отскоро, но и най-интензивно протичащата, и нанася опустошителни щети на всички досегашни постулати в традиционното общуване. Опростяването на изказа и оттам на смисъла, замяната на словесността с други инструменти за набавяне на познание, закърняването на изконни вербални умения и съмнителните резултати от евентуалната поява на нови Симоне проблематизира в тук предложената последна глава на своя труд, като използва за обект на наблюдение най-новите поколения. От самите страници на книгата става ясно, че не е сигурно дали тя е тъжна, или по-скоро пророческа, и дали това не е едно и също (бел.пр., Д.К.). [обратно]

2. Цитатът е от: Raffaele Simone. Parlare di se. // Raffaele Simone. AA.VV. Il trionfo del privato. Roma-Bari: Laterza, 1980, pp.191-230 (Рафаеле Симоне. Да говориш за себе си. // Рафаеле Симоне. Тържеството на личното. Рим-Бари: Латерца, 1980, стр.191-230). [обратно]

3. Ще дам само един пример, който засяга и езиковата сфера: кой, освен Нани Морети във филмите си, е уловил и представил красноречиво специфичния език на италианската младежка левица през седемдесетте и осемдесетте години? На какви проучвания бихме могли да се позовем, за да почувстваме със същата отчетливост силното впечатление, което ни правеше този език - който ни се струваше, че казва нещо, а всъщност абсолютно нищо не казваше? В този случай кинематографичното представяне е уловило факти (истински факти, преживени от всеки от нас, а не илюзорни усещания), които лингвистичният или социолингвистичният анализ трудно долавяше и които, дори когато е долавял, е стерилизирал и в известен смисъл дори съсипал. [обратно]

4. Разглеждам описваната нагласа като идеален образец, на който съответно приписвам пълния набор от негови характеристики; всъщност ще бъде трудно да се открият всички тези характеристики в действителността. [обратно]

5. В откъса от Коелю на тази особеност съответстват елементи като "криза", "Божията воля", "своя [на воина] отговор", които най-общо загатват за "нещо", но със сигурност не са "имена" на същности и предмети. [обратно]

 

 

© Рафаеле Симоне
© Дария Карапеткова, превод от италиански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2008, № 7 (104)

Преводът е направен по: Raffaele Simone. La Terza Fase. Forme di sapere che stiamo perdendo. Laterza, 2000.