ФРАНСИС ФОРД КОПОЛА: НАПЪЛНО СЪМ УДОВЛЕТВОРЕН
Десет години след последния си филм, режисьорът на “Апокалипсис сега” се завръща с филм по разказ на Мирча Елиаде

Орелиан Ференци

web

- Бяхте се изгубили последните десет години. Какво се случи през това време?

- Преди десет години приключих с изплащането на огромни дългове - повече от 30 млн. долара, които бяха следствие от идеята ми да направя студио в Сан Франциско, в началото на 80-те години. Приключих един период от живота си, в който трябваше да правя по един поръчков филм всяка година, като оставях почти цялата си заплата на банките. Опитах се да направя музикална адаптация на Пинокио с пари от едно голямо студио, но всичко приключи със съдебен процес с “Уорнър”. Сценарият и вече записаните песни, лежат в моите архиви. Съпругата ми, Елинор ме убеди, че трябва да се върна към по-персонални проекти. Тръгнах след една оригинална идея, един амбициозен филм, наречен “Мегалополис”.

- С какъв сюжет?

- Филмът трябваше да направи паралел между Ню Йорк и Древния Рим, като център на световната цивилизация; главният герой е прочут архитект, който мечтае за един идеален град в сърцето на Манхатън. Град, чиито жители ще имат като приоритет съзиданието, духовното обогатяване, усъвършенстването на всеки. Започнахме да изграждаме плановете на града, когато дойде трагедията на 11 септември. Светът навлезе в нова фаза, в която утопията нямаше място.

- Изоставихте ли тази идея?

- Опитах се да променя сценария според новите световни дадености: как да се вплете идеята, че Западът има дълг спрямо народите, които е експлоатирал. И тогава пред мен се появи друг филм. Бях дал сценария на “Мегалополис” да го прочете една стара приятелка, която преподава източни цивилизации в “Йейл”. Тя ми изпрати текстове на своя наставник, Мирча Елиаде, и по специално, разказа му “Младост без младост”. В него видях материал за филм, който бих могъл сам да финансирам, без да се налага да ходя при онези типове, които управляват студиата, молейки ги, със свалена шапка, да ми одобрят проекта.

- Но никой не дава свои собствени пари за филм...

- Аз мога да си го позволя. През всичките тези години, едновременно с киното, аз развивах и други дейности. Спуснах се във винопроизводство, малко случайно, купувайки една винарска къща в Напа, Калифорния. Купих едни от най-старите и добри американски лозови масиви - тези в Ингълуд. Имам, също така, малко имение в Белийз, в един природен парк, което направих на хотел. Отворих и други хотели. Провървя ми, тези дейности се разраснаха и ми осигуриха, на мен и семейството ми, спокойно съществуване.

- Героят от “Младост без младост” има способността да подмладява. Вие също сте си осигурил този лукс, намирайки отново свободата на един млад режисьор...

- Да, това е един начин да работя в атмосфера, близка до работата ми по време на “The Rain people” през 1969, чието снимане ми позволи да обиколя Америка. Сюжетът на филма е в синхрон с желанието ми за подмладяване: да подходиш към киното не като 68-годишен, а като младеж на 18. Намирам тази история много богата, почти фаустовска: историята на един мъж, който се възползва от своята нова младост, за да отговори на всички въпроси, които човек си задава, за живота, за езика, за възприемането, дори с риск да не оцелее. Трябва ли да се изгубиш в търсене на познанието? Когато бях млад, смятах, че към момента на смъртта, човек знае всички отговори: накъде отива човечеството? Исус, Божи син ли е, или обикновен равин?

- В часове на равносметка съжалявате ли за нещо?

- В професионален план ли? Има един филм, за който мечтаех, но който не можах да реализирам. Много преди “Мегалополис”, веднага след “Апокалипсис сега” исках да адаптирам “Сродства по избор” на Гьоте, да проуча по-отблизо как се случва любовта. Много мислех за това, много говорих, но после животът ми тръгна в друго русло: купих студио, като се надявах, че това ще ми позволи да събера в едно средствата за правене на този филм, че ще имам финансова независимост и свобода в изкуството. Не успях, но бях млад и вярвах във възможността да се измъкна от този неуспех.

- А в човешки план?

- Напълно съм удовлетворен. Имам прекрасна жена и деца, внуци, които обичам, киното ме направи по-известен, отколкото бих могъл да си представя, спечелих “Оскари” и още по-вълнуващо, видях баща ми като музикант, и дъщеря ми, също да спечелят на свой ред тази награда. Единственото нещо, което би ме натъжило, е състоянието, в което оставяме киното, на тези, които идват след нас. Моето поколение се надяваше са направи киноиндустрията по-добра, но не успяхме. Когато започвах като млад, съм се срещал с тогавашните шефове на студиа Джак Уорнър, Самуел Голдуин, Дарил Занук. Те обичаха киното, можеха да са, както днес е Харви Уинщайн (с брат си Робърт, основателят през 1979 на компанията “Мирамакс”, която в началото на 80-те и 90-те години правеше независими филми като дебютите на Стивън Содърбърг и Куентин Тарантино - б.м., О.Ф.) вулгарни, мислещи само за пари и известност, но те бяха “шоумени”. Днес, ако хората от Холивуд сметнат, че могат да увеличат приходите, като затворят киносалоните и като разпространяват филми по мобилните телефони, то те ще го направят.

- От времето на “Апокалипсис сега”, в Кан, вие обявявате триумфа на видеото. Понастоящем сме в ерата на цифровизацията, и вие така заснехте “Младост без младост”...

- Всичко може да се направи по цифров път, включително и един толкова класически филм като “Младост без младост”, където камерата почти през цялото време е неподвижна. Мога да ви направя дълъг списък с предимствата на цифровата техника, и първото е, че можете да видите веднага това, което сте заснели. Преди, на площадката, главният оператор се чувстваше като цар. Той казваше: “трябва ми още един час да донаглася светлините”. Вие наивно му казвате: “Но всичко изглежда добре”. А той иронично ви опонира: “Утре ще видиш дали е добре.” Днес се вижда моментално и режисьорът най-после е господар на площадката.

- Снимахте в Румъния, скоро ще снимате в Аржентина, говорите за своите италиански корени. Какво мислите за САЩ днес?

- Обичам Америка. Защото това е страната, която най-много от всички е израснала с помощта на емигрантите. В Сан Франциско всеки ден се говори на 140 езика. Какво по-хубаво от една страна, която взаимства от целия свят. Скоро, с испаноговорящата общност, САЩ ще станат двуезична нация, и ще можем най-после да общуваме с южната част на Америка, която ни даде най-големите романисти на миналия век. Неотдавна имаше скандал, защото мексикански емигранти пели американския химн на испански. Аз намирам това за прекрасно, бих искал да го чуя на италиански, на китайски, на френски. Ето това прави САЩ велика страна...

- Вашето правителство, не е така ентусиазирано като вас...

- Знам, затварят се границите, което е глупаво. Аз съм горд, че в цялата история на САЩ не е имало нито един военен преврат, но понякога, разбира се, гражданските правителства ни разочароват. Мразя партизанската политика. Решаването на световните проблеми може да дойде само от образованието. Когато Клинтън си тръгна от Белия дом, Правителството имаше милиарди долари в излишък. Аз бих дефинирал три приоритетни области: на първо място, образованието, на второ, образованието, и на трето, образованието. За двадесет години светът би бил променен. Въпреки това, считам, че САЩ са най-великата страна на света. Майка ми така казваше. А баща ми потвърждаваше, като добавяше: “Не забравяй, че Италия имаше Микеланджело, Леонардо и Верди...”

Така че, аз съм един истински итало-американец.

© Орелиан Ференци
© Иво Георгиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2007, № 11 (96)

Преводът е направен по: Телерама, бр. 3016, 03.11.2007 (със съкращения)