ЗА РИБА НА ЕЗЕРОТО КУМРАН

Маурицио Виано

web

Този ден се върнах вкъщи по-късно от обикновено: не ми се говореше с никого. Влязох колкото можеше по-безшумно, събух си обувките и бос, без да запаля лампата, се прокраднах по коридора в малката столова. Тъкмо бях седнал в креслото и вратата на банята скръцна, минута по-късно се чу шуртене на течаща вода. Дълбоко в душата си се надявах, че няма да ме забележат. Но Марчело, както се връщаше по коридора, погледна в столовата и, разбира се, ме видя. В първия момент силуетът на някого, очертал се на фона на отворения прозорец, толкова го изплаши, че той веднага запали лампата.

- Татко? Какво правиш тук? Защо не си си легнал?

Тук вече не се забавиха да се появят Лучия и Алберто, и се започнаха обичайните натяквания и укори, които така се надявах да избегна.

Лучия подхвана пак старата песен. Тя заяви, че парите ни почти са се свършили, а до края на месеца има още много време. А и дългове са се натрупали достатъчно, пък доходите ми са просто смешни. С две думи, за всички беди съм виновен само аз. Синовете също ме гледаха недружелюбно, а аз ги гледах и си мислех: "Чужди, напълно чужди". Още нищо не разбират, а ето вече враждебно мълчат, само очите под стъклата на очилата на слабичките лица гледат с ням укор.

Лучия не пропусна да припомни думите на лекаря. Сърцето ми, казва, не е в ред, току-виж съм получил инфаркт. А щом лекарят е казал, на него трябва да се вярва. Съгласен съм. Е, и какво?

Лично аз считам за безсмислено да се обсъждат проблеми, които така и така не могат да се решат.

- По-добре идете да спите и ме оставете малко сам. Скоро ще дойда - колкото се може по-дружелюбно казах аз.

Не, ако постоя още половин час в креслото, от това няма да хвана възпаление на дробовете. Добре, ще си метна одеяло на краката. Да, да, утре ще поговорим за всичко, не само за дълговете и моето заболяване, но и за това, къде ще отидете на почивка през лятото. Обещавам. Но сега ме оставете на мира. Да, утре... утре сутринта.

Ох, най-после ги убедих. Сега мога и да изгася светлината. Вратата е заключена, няма да ми пречат повече. След няколко минути отново ще се отправя на езерото Кумран да ловя риба. Къде се намира езерото, аз и до сега точно не съм определил. Във всеки случай, много далече оттук - никой не би могъл да се добере до там. Ала по-хубаво място не може да се намери. Бреговете на езерото са добре скрити под нискорастящи, клонести дървета с гъсти корони. Въздухът като че ли завинаги е застинал неподвижно, а ако се вгледаш в крайбрежния пясък, лесно ще забележиш розовеещите се раковинки. Само че тези раковинки не са обикновени. Стига само да се наведеш и да ги докоснеш, и от черупката се подава миша муцунка, след нея се показва опашчица, и ето, оживялата раковинка вече бърза нанякъде, ситнейки с многобройните си крачета.

Цветът на водата в езерото непрекъснато се мени. Аз така и не можах да определя точно каква е: светлосиня или зелена. А може би е по-тъмно синя? Самото езеро е плитко, дори и по средата ми стига едва до кръста. С една дума, идеално място за къпане и риболов. А аз съм страстен рибар.

За първи път попаднах на езерото Кумран, когато бях едва петнадесетгодишен.

Беше някъде в края на август, връщах се от разходка с приятели, когато наблизо се стрелна падаща звезда. Всички търтиха да бягат. Аз също щях да побягна, ако не бях видял как Марина, премятайки бързо-бързо мършави крака, се затича към хълмчето, на което падна звездата. Аз я настигнах и я хванах за червеникавите плитки.

Тя се обърна, ритна ме с крак и ме ухапа по ръката. Аз загубих равновесие и паднах, като забих лице в пясъка. А когато се повдигнах, Марина вече беше клекнала над малкия кратер и трескаво разкопаваше земята. С охкания и ругатни я попитах какво прави. Тя отвърна, че иска да откопае звездата, затънала в тази дупка и да си я вземе.

Аз се разсмях глупаво и изтрих с ръкав изкаляното си лице.

- Ти какво, да не си се побъркала? Та ти цялата ще се изпогориш! Не знаеш ли, че падащите звезди са по-горещи от вряла вода?

- Уплаши се, а? Хайде, махай се! Знаех си, че си страхливец.

И тя ме заплаши с юмрук.

Но аз продължавах да стоя и тогава гневът на Марина се смени със снизхождение. Каза, че не се бои, че ще се изгори. А ако звездата наистина е много гореща, то тя ще дойде пак след два-три дни, когато е вече изстинала.

Ръцете й се покриха с тъмночервени петна. Аз не пожалих носната си кърпичка, разкъсах я на две, наведох се и превързах обгорените й ръце. Тя стискаше зъби от болка, но не изохка нито веднъж. Едва сега забелязах, че бяха обгорели не само ръцете, но и роклята й, а на коленете й тъмнееха рани. Болеше я като върви, накуцваше. Тогава аз я взех на ръце. Бях висок и як, и без усилие я носех на ръце, такава лека и крехка. Тя тихичко похлипваше, но когато наближихме хотела, млъкна.

Баща ми, щом като ни видя, дотича при мене и ми залепи един звучен шамар. Обаче след това омекна, помогна ми да отнесем Марина в нейната стая и извика лекар. Бяхме пристигнали в това селище цялата компания и отседнали в хотела. Лекарят пристигна след трийсетина минути.

Едва дочакал да се стъмни, аз незабелязано излязох от хотела и се отправих към мястото, където беше паднала звездата. Наоколо беше тихо. Извадих от джоба си машата с дървена дръжка, която бях взел от хотела и пристъпих към дупката. От дълбочината, където се намираше звездата, излизаше лек дим. Напипах с машата нещо твърдо на дъното, но едва на третия опит успях да го измъкна.

Падналата звезда се оказа просто един зелен камък със засъхнала лава по краищата. Сложих камъка настрана и отново се заех да ровя с машата из дупката, но повече нищо не намерих. Ризата и панталоните ми се опърлиха, в ръкавиците ми зейнаха дупки, а машата почерня и се стопи в краищата.

По пътя към хотела се натъкнах на някаква селска къща, чиито прозорци бяха плътно закрити с капаци. Край къщата имаше кладенец. Изтеглих вода от кладенеца, после вдигнах камъка и го пуснах във ведрото. Камъкът засъска и задимя. За щастие той беше вече малко поизстинал и не успя да прогори ведрото. Така аз станах притежател на своя собствена "звезда".

Малко след това си бях вече в стаята. Легнах на кревата, но по никакъв начин не можех да заспя. Цялото тяло ме болеше и търнеше, като че бяха ме измъчвали с нажежено желязо.

Бях поставил новото си притежание на нощната масичка и то си стоеше там - гладък, още леко влажен зелен камък. Взех го в ръка и го заразглеждах. Но очите ми се слепваха. Така, държейки в ръце зеленото камъче, неусетно съм заспал. А когато отново отворих очи, видях право пред себе си, огряно от ярките слънчеви лъчи, езерото. Никога преди не бих идвал на това езеро, но без да знам как, веднага разбрах, че тук ще ми бъде хубаво.

Общо взето, езеро като всяко друго. Нищо особено. Бреговете му полегати, голи и едва накрая, до самата вода, растат нагъсто дървета и храсти. Птиците лениво прелитат от клонка на клонка, сякаш неудържимо привлечени от лъчите на слънцето. А самото слънце - съвсем малко и с това е трудно да се свикне изведнъж. Струваше ми се, че това миниатюрно слънце, в пълна хармония с окръжаващия свят, така лек и безтегловен, е изтъкано от златиста паяжина и може да се разпадне при най-лекото сътресение. Боях се даже да стъпя на земята - току-виж се продънила. Само че страховете ми бяха напразни. Самият аз също се почувствах удивително лек, отблъснах се, вдигнах се във въздуха и се понесох над земята. Спиране. Нов отскок и аз отново се рея в небесните висини. Внезапно на хоризонта се появи безбрежна водна шир. И почти веднага слънцето се гмурна във водата. Настъпи нощ. Подухна слаб ветрец, на небето се разсипаха едри весели звезди. Чашките на цветята се разтвориха и във въздуха се разля приятен сладникав аромат.

После настъпи непрогледна тъмнина и аз отново се намерих в хотела. Обгорените места непоносимо ме боляха. Но аз отлично си спомнях всичко, което ми се беше случило на езерото и здраво стисках в ръка зеления камък.

На сутринта отидох при Марина. Тя цялата беше превързана - лице, ръце, крака. Ние се погледнахме един-друг и избухнахме в смях.

Аз бръкнах с ръка в джоба си.

- На, вземи.

- Какво е това?

Аз й разказах за камъка и за всичко, което ми се случи тази нощ.

Очите й заблестяха. Тя седна в леглото и ме прегърна така силно, че едва не се задуших. После, като не откъсваше възхитен поглед от зеления камък, каза, че никога няма да забрави подвига ми. Никога. Така каза.

- Довечера, като си легнеш да спиш, вземи камъка и здраво го стискай в ръка - прошепнах с тайнствено изражение.

- За мене ли е? Даваш ли ми го?

- Още не знам. Засега нека да бъде у тебе. А утре пак ще говорим.

На улицата срещнах група момчета. Те един през друг се спуснаха да ми задават въпроси за Марина, особено настойчив беше Бернардо, син на богат адвокат. Той не преставаше да ме разпитва, защо така късно сме се върнали в хотела и какво сме правили на хълма.

- Разхождахме се - отговорих аз.

Но Бернардо не го удовлетворяваше много такъв отговор. Той много си виреше носа пред нас и то само защото баща му му беше подарил мотоциклет. Разбира се, за едно шестнадесетгодишно момче такъв подарък не е малко нещо. Бернардо беше влюбен до уши в Марина. Впрочем не само той. Всички момчета ходеха като стадо след нея и се надпреварваха кой да й направи по-големи комплименти. Бернардо даже се похвали, че вчера през деня е успял да целуне Марина. Но аз не съм сигурен, че това е вярно, той все обичаше да послъгва.

- Ако не бяха твоите изгаряния - каза ми той предизвикателно, - щях да ти дам да разбереш. Ясно ли ти е?

Аз се обърнах и си тръгнах. През деня баща ми ме заведе в града - имаше там някаква работа и, между другото, реши да ме заведе на лекар. Изгарянията се оказаха доста сериозни. Наложи се да прекарам две седмици в болница, мъчеше ме не толкова болката, колкото мисълта, че не мога да се виждам с Марина. Но тя ми написа пет писма.

Когато се върнах, тя, като ме видя в хола на хотела, веднага придоби непристъпен вид и ми обърна гръб. Около нея, както обикновено, се тълпяха момчетата, тя ближеше сладолед и с удоволствие слушаше комплиментите, с които я обсипваха. Всички се надпреварваха да я черпят с нещо. Особено се стараеше Бернардо. Той непрекъснато я викаше настрана и й шепнеше нещо на ухото.

На мене тя не обръщаше никакво внимание. От ярост вече бях готов да се хвърля върху поклонниците й. Но тя ми направи жест да я почакам на улицата.

- И така, излекуваха те? - каза тя, като че нищо не е било. - На мен също вече ми няма нищо. След една седмица се връщаме вкъщи. Вече е септември, започнаха дъждовете, тук няма какво повече да се прави.

Вървяхме един до друг, останалите, начело с Бернардо, неотстъпно ни следваха.

- Получих писмата ти, Марина. Значи, ти също беше на езерото?

- На, вземи.

Тя ми подаде облизания конус сладолед и аз светкавично го унищожих.

- А тези какво искат? - ревниво попитах, като посочих тълпата момчета.

Марина тръсна глава и косите й се разпиляха и заблестяха на слънцето също като младо искрящо вино.

- Ще ми заповядаш да ги прогоня, така ли?

Аз почти се задушавах от ревност.

- Тогава ще си взема камъка. Виж какво, аз не се шегувам, Марина.

От писмата й вече знаех, че и тя няколко нощи подред беше ходила на езерото.

Тя мълчеше.

- Във всеки случай, на мен също ми се иска пак да отида там - продължавах аз. Трябва нещо да измислим.

- Че какво би могло да се измисли? - смутено каза тя.

Вече бяхме изминали навярно половината селище. Момчетата постоянно ускоряваха ход и ни наближаваха. Марина внезапно се обръщаше и рязко ги прогонваше, но след минута те отново се оказваха съвсем до нас.

След дълги спорове решихме да се редуваме при ползването на камъка. Аз помолих Марина да ми опише долината при езерото и самото езеро, исках да се уверя, че ние посещаваме на сън едно и също място. След нейния разказ у мен не остана никакво съмнение: всичко съвпадаше до най-малките подробности. И тук ми дойде в главата една мисъл:

- Тази нощ аз отново ще отида там и ще оставя условен знак. Хайде да видим, дали ще го намериш утре.

Марина ми върна камъка и тази нощ аз отново се намерих на езерото. Помнех обещанието, откъснах клонче и начертах с него на пясъка две успоредни линии. Исках да оставя някакво веществено доказателство за своето присъствие, но изведнъж забелязах, че нямам нищо у себе си. Какво да правя? Седнах на едно хълмче и се замислих. След малко намерих решение - събрах от брега малко камъчета и с тях наредих името си. Огледах хубаво наоколо и се постарах да запомня добре мястото: една скала и няколко усамотени дървета служеха за отлични ориентири и с тяхна помощ нямаше да бъде трудно да се издирят моите знаци. И наистина, на следващата нощ Марина лесно намери "посланието" и до моето име, също с камъчета, изписа "Марина".

Само че от камъчета дълги фрази не могат да се съставят. По тази причина нашите "диалози" бяха кратки и прости.

Като сложих на пясъка червен, прясно откъснат плод, аз написах: "Изяж го. Вкусен е".

А тя отговори: "Не особено".

"Не може да ти се угоди".

Не много след това Марина написа: "А пък аз днес се изкъпах". Тя първа се реши да влезе във водата. В интерес на истината аз бях лош плувец и ме беше малко страх от дълбокото. Но не можех да остана по-назад от Марина! И аз се осмелих. Водата се оказа приятна, малко солена, да се плува беше удивително лесно. Като се върнах на брега, гордо написах: "Аз също се къпах" и поставих за по-голяма важност две удивителни.

Дойде денят, когато Марина трябваше да си заминава. Лятото свърши и за мен също беше време да се приготвям за вкъщи, в града. Преди заминаването ние се срещнахме, за да се уговорим. Споразумяхме се в края на всеки месец да си препращаме един на друг звездата по пощата - никой от нас не искаше доброволно да се откаже от вълшебното езеро.

- А как да го наречем? - попитах аз Марина. - Нали все пак трябва да му дадем някакво име.

Не помня вече защо решихме да наречем езерото "Кумран". Струва ми се, и двамата бяхме чели разказ за едно тайнствено езеро Кумран, подобно на нашето, с тази разлика, че ние бяхме видели нашето само на сън. Но какво е сънят? На този въпрос и досега няма еднозначен отговор. Едно нещо ми се струва несъмнено: когато ние спим, нашите най-съкровени мечти, подобно на пеперуди, стремително излитат нагоре, към звездите. Те жадуват да се изтръгнат на свобода, да преодолеят тясното, ограничено пространство на битието, но ги сподавят, притискат ги към земята могъщите сили на притеглянето. И само в сънищата им се удава да се изтръгнат, да полетят към висините, да се стрелнат в миналото или устремят към бъдещето. И това е безценно благо, иначе човек не би могъл да живее в окръжаващия го смазващ, задушаващ свят.

Но хората са се отучили да летят. Затова, ако излетят, те обикновено не се решават да се втурнат в незнайни далечини. Държат се по-близо до земята, до своя дом-убежище. Kато слепи птици, те непрестанно се натъкват на всевъзможни препятствия, като камъни падат надолу, а после, идват на себе си и отново се издигат в небето. Нерядко в полета си те срещат други хора, носещи се нагоре. И тогава с тях се случват странни приключения, пламва невероятна любов... но уви, само в съня. И човек се събужда с тъжното усещане за пустота, пълно объркване и разочарование.

И само ако човек съумее да открие този невидим друг път, който ще го заведе при звездите, ще му се удаде да попадне в безбрежните далечини, където не действуват задушаващите закони на пространството и времето.

Такава пътеводна нишка, съединила мен и Марина с неведомия, приказен свят, се оказа малкият зелен камък.

Нужно ли е да казвам, че това си е чисто моя хипотеза. Вероятно съвсем несъстоятелна от научна гледна точка. Но как иначе да си обясня всичко, което се беше случило с нас? Впрочем тогава, на своите петнайсет години, аз не се нуждаех от никакви обяснения. Вълнуваше ме само едно: да не престанат възхитителните нощни приключения, беше ми така хубаво на езерото Кумран!

В деня на заминаването ние отидохме с Марина в боровата горичка. На прощаване Марина каза:

- До скоро виждане на езерото.

Тя се изправи на пръсти, целуна ме бързо и избяга.

- Марина, почакай! - извиках след нея. Но тя беше вече далече.

Няколко години подред ние прилежно си пращахме камъка един на друг по пощата. Всеки от нас го държеше у себе си точно по един месец. Сега имах достатъчно време и аз се заех основно да изуча този удивителен свят. На всяко животно, птица, растение, което срещна, давах съвсем произволно име. Недалече от езерото открих висока планинска верига и множество пещери. Понякога ми се случваше да половувам с лък и стрели, които си направих сам, без ничия помощ. На големи жилави листа пишех на Марина множество послания и даже се изхитрих да водя дневник. Понякога Марина ми отговаряше, но друг път писмата ми оставаха без отговор. Тя "изплиташе" причудливи гирлянди от разноцветни камъни и аз винаги ги намирах. Веднъж улових някакво кафяво зверче, направих му клетка от дървесни клонки и го оставих на видно място, за да може Марина веднага да го забележи.

А после ни дойде идеята да си изградим къща. Всъщност къщата строих аз, Марина само я украсяваше с цветя и птичи пера. Затова пък рогозката от пръчки изплетохме заедно. Всеки от нас продължаваше в своята поредна нощ започнатия мотив. Точно в средата на рогозката трябваше да бъдат нашите имена, преплетени. И тук неочаквано за самия себе си, аз "избродирах" доста глупавата фраза: "Обичам те" с цяла дузина удивителни.

Със свито сърце зачаках отговора. И той дойде, но беше такъв, какъвто ни най-малко не очаквах. Дотогава вече бях постъпил в университета и там се запознах с една девойка, която всякак се мъчеше да ме примами в дома си. И ето, веднъж, както закусвах, ми връчиха телеграма. Аз я прочетох... и изскочих като луд от стаята. Майка ми и баща ми нещо викаха след мене, но аз даже не се и обърнах.

Когато, едва поемайки си дъх, дотичах до гарата, влакът беше вече пристигнал. От едно прозорче се подаде главица с облак от златиста коса.

- Добре, че дойде. Искаше ми се да те видя. И ето, реших да ти изпратя телеграма - каза Марина.

Тя извади от чантичката си огледалце и започна да си черви устните.

- Колко си надебелял! - възкликна тя. - Мили мой, трябва да започнеш да се храниш диетично. Как можа така да се отпуснеш!

Зад гърба й се появи мъж само по риза, без сако. Като се прозяваше, той се доближи до прозореца.

- С кого разговаряш там, Марина? - попита той.

- С един приятел, Томеро. Много добър приятел. Ние двамата даже си имаме обща тайна, но не се и опитвай да я научиш, все едно, няма да ти я кажа. Но, боже мой, колко много си пораснал и надебелял! Как мислиш, Томеро, на кого прилича той?

- На хипопотам?

- Е, това е вече прекалено!

Тя се засмя. А после сложи в чантата си червилото и огледалцето и нахлузи на носа си огромни кръгли очила, от което лицето й моментално се промени до неузнаваемост.

- Решихме да прекараме медения си месец в Таормина^* - обясни Томеро, като се прозя три пъти едно след друго. - Никога ли не сте били в Таормина? По-хубаво местенце за младоженци не може да се намери. Идете и сами ще се убедите дали съм прав.

Влакът потегли. Аз стоях на перона, а от отворения прозорец се носеше гласът на Марина:

- Ти все пак помисли за диетата. Виж се, какъв ти е коремът! - Марина произнесе тези думи с такъв вид, като че ли от тях зависеше животът ми. - Да знаеш, много съм разочарована - продължи тя. - Никога не съм допускала, че можеш така да напълнееш! Ти наистина си станал... като хипопотам.

Влакът набра скорост и се скри в далечината.

Оттогава много неща се промениха в моя и нейния живот. Но ние продължавахме да си обменяме зеления камък както преди, вярно, сега не така редовно. Пратките пристигаха при мене от различни страни. Често не знаех къде да изпратя вълшебния камък, докато не пристигнеше пощенска картичка с поредния адрес. Случайно успях да прочета във вестниците, че Марина се снима в киното. Беше играла и в театъра, но без особен успех. Бракът й се оказа несполучлив и не продължи много дълго.

Що се отнася до мене, аз продължавах нощните си пътешествия до езерото. Сега повече от всякога усещах този свят "мой" и даже се опитвах да остана завинаги в него, като се вкопчвах в храстите и камъните. Но неумолима сила ме теглеше назад, към тъмницата, чиито порти се отваряха и ме поглъщаха в мига, в който се събуждах.

Някой ден ние ще се научим да летим свободно, докъдето си поискаме. Но където и да ме запрати съдбата, аз винаги ще се връщам на езерото Кумран и ще плавам по проблясващите му води, ще слушам тишината и ще се грея на лъчите на миниатюрното слънце.

Минаха години. Ожених се. Появиха се и децата. Но какво се промени в моя живот? Този свят, в който хората само се преструват, че живеят чудесно, свят на вулгарно печалбарство и нелепи правила на поведение, свят, обхванал с паяжина крилете на пеперудите-мечти, стана за мен твърде тежък и душен. Аз едва живея в него и даже да дишам ми става все по-трудно. Сърцето ми е уморено и всеки момент може да спре, и аз го разбирам. Нима може така угнетен човек да издържи толкова тежък морален товар? Та аз тук дори като ходя, си влача краката и всяка крачка ми струва неимоверни усилия.

А там, на езерото Кумран, всичко е различно. Там аз съм неуморен и даже находчив. Саморъчно си построих истинска платноходка с мачта, научих се с лекота да се катеря по стръмни скали и дървета. Плувам великолепно, често ходя на лов или риболов и се чувствам необичайно силен, способен да преодолея всяко препятствие. Това е единствената ми радост. В този свят аз не старея. Нещо повече, моят кураж и ентусиазъм укрепват буквално с всеки изминал ден.

Постепенно се научих да прескачам до езерото и денем. Когато например пътувам в трамвая или се намирам в службата, или във вонящата зала на някое евтино кино и започне да ми се повдига, достатъчно ми е да напипам в джоба си кръглия камък, да затворя очи, да се концентрирам и веднага изчезват миризмите, теснотията, глупавите лица на съседите. И ето, аз съм вече свободен, отново на своето любимо място.

Уви, веднъж жена ми забеляза моето странно, полуприпаднало състояние. Жените са впечатлителни същества. Тя се изплашила, извикала лекар и едва не ме закарали в болница. Разбрах, че дневните "полети" до езерото са прекалено рисковани и отново започнах да пътешествам само нощем. Една сутрин, като разгърнах вестника, веднага ми се хвърли в очи фотографията на Марина. Пристигнала в нашия град на снимки.

Като установих в кой хотел е отседнала, аз й позвъних.

- А, това си ти? - Веднага я познах по гласа. - Прощавай мили, но нямам нито една свободна минута. Бързам за прием.

- Виж ти!

- Да, там ще има журналисти, фоторепортери. Няма как - нов филм. Режисьорът е много талантлив човек. Истински интелектуалец. Представяш ли си, той даже има висше образование. А ти?

- Аз нямам висше образование.

- Наистина ли? А какво работиш?

- Служител съм. Работя в една архива. Това ме устройва напълно - за щастие, почти не се налага да се срещам с хора.

- А аз обичам да бъда между хора. Само когато съм заобиколена от тълпа поклонници, се чувствам жива, пълна с енергия. Това учудва ли те?

- Бих искал да те видя.

- Но аз наистина нямам време. А и за какво? Нека всичко си остане, както досега.

- Само за половин час, Марина. Та ние толкова отдавна не сме се виждали. Какво ще кажеш да дойда при теб, малко да си побъбрим?

- Чакат ме. Вече съм закъсняла. Трябваше да бъда там точно в пет часа.

За този прием вече знаех от вестниците. Знаех, че той ще се състои в луксозен хотел на една от централните градски улици.

Облякох най-хубавия си костюм и се отправих към хотела. Костюмът ми беше шит още преди сватбата, той ужасно ме стягаше под мишниците и понамирисваше на нафталин. Притиснат в тълпата от посетители, аз се чувствах отвратително.

Марина отговаряше на въпросите на журналистите. Редом с нея стоеше режисьорът с жена си. Неприятна двойка: тя - тлъста, късокрака, в безвкусен костюм и огромни очила, той - кльощав, върлинест, с пъпчиво неизразително лице. Режисьорът на чести интервали избухваше в гръмогласен смях, показвайки гнилите си зъби.

Марина изглеждаше значително по-млада от годините си, с не малка помощ на козметиката. Но на мен това изобилие от грим в съчетание с неестествено рижа коса ми направи неприятно впечатление.

Тя ме забеляза и между нас протече безмълвен разговор. Тя изду бузи, като ми даваше да разбера, че съм прекалено дебел, аз, от своя страна, показах как са й наплескани очите и направих гнуслива гримаса. После стиснах в ръка бузите си: това трябваше да покаже, колко са хлътнали страните й, от което скулите й рязко изпъкваха.

Тя ми протегна своята набръчкана посиняла ръка, която веднага потъна в моята огромна потна длан.

- Поне да беше седнал.

Аз забелязах недалеко от нас трима мъже, които не сваляха поглед от нас. Но ясно беше, че не гледат мене. Те въздишаха, пристъпваха от крак на крак и не можеха да откъснат очи от голите напудрени рамене на Марина. От време на време те си сменяха местата, неизменно съпровождайки своите движения с дълбоки въздишки.

- Скоро ще ме откарат - предупреди ме Марина. - Няма даже да успея да поговоря с тебе. Кажи какво искаш и да се сбогуваме.

- Знаеш много добре.

Тя протегна ръка към чашката коняк, отпи една глътка, после запали цигара.

- Вярно, малко се забавих с пратката. Но, повярвай ми, повече няма да нарушавам нашата уговорка. А ти въобще нямаше защо да идваш тук. Ще получиш камъка след няколко дни, най-късно - след няколко седмици.

Аз поклатих глава.

- А-а, не. Омръзна ми да чакам и да се подчинявам на капризите ти.

- А ти не би ли могъл да ми го оставиш за още малко? Ами на тебе той всъщност не ти е и нужен.

Групичката въздишащи се раздвижи, като пропусна напред мъжа, стоящ в центъра.

- Миличка - със сладък глас пропя той. - Миличка.

После той й каза нещо на непознат за мене език. Беше с нисък ръст - не повече от метър и четирийсет, но с доста внушителен корем. Ръцете му бяха обсипани с пръстени, а краката му напомняха две тънички колчета.

- По-късно - нетърпеливо отвърна Марина. - По-късно.

И дребосъкът печално се отдалечи, почти докосвайки пода с полите на фрака си.

- Чакам вече година, Марина. Омръзна ми цялото това разтакаване. Отначало всичко вървеше прекрасно, но с всеки път сроковете се удължаваха. Не по моя вина. Нима не знаеш: като обещаеш нещо, трябва да го изпълниш

Тя се усмихна. Нежно, подканящо. Очите й примамливо блестяха.

- Харесва ли ти роклята ми?

- Страшно много - искрено казах аз. - Слушай, Марина, стига си се правила на ударена. Знаеш защо съм дошъл, тъй че върни ми камъка. Колко още ще ме мотаеш? Той ми е нужен не по-малко отколкото на тебе, може би, даже повече. Така или иначе, аз имам право на него.

Тя не отговори, а само мълчаливо смучеше коктейла през сламката. Към нас се приближи втори неин поклонник, много изискан господин на преклонна възраст.

- Надявам се, че не ви преча - изфъфли той. - Скъпа, тук е така студено. Може да настинеш. Ще ти донеса кожухчето.

- Добре, Ернесто.

И той в ситен тръс се понесе към гардеробната.

Цялата тази игра взе да ми действа на нервите.

- Марина, върни ми камъка. Надявам се, че си го донесла?

- Естествено. Аз винаги го нося със себе си. Но не може ли да се съгласиш да почакаш още малко?... Сега аз просто не съм в състояние да се справя без него. По-късно ще ти го изпратя.

Като помислих малко, аз казах:

- Не.

Тя едва не заплака.

- Ще ми направиш огромна услуга. В замяна ще ти дам всичко, каквото поискаш. Всичко - тя многозначително понижи глас. - Разбра ли? Ти само кажи, аз всичко ще направя. Хайде де, бъди добър и мил.

За момент се поколебах, но после отново поклатих глава.

- Не. Безполезно е.

- Защо?

- Ти и сама би могла да разбереш. Съвсем не заради твоите контета. Преди всичко заради мен самия. Аз съм изморен, скъпа, ето къде е главната причина. Искам поне от време на време да се чувствам свободен, да имам право да върша това, което ми харесва.

- При мен е същото.

- Уви - казах аз, - нямаме друг начин да се изтръгнем от този капан. Нека и занапред камъкът да принадлежи и на двама ни. Тогава поне, макар и само от време на време, ще ни бъде по-леко да търпим и да чакаме.

Тя поднесе към очите си носна кърпичка.

- Ти си станал още по-дебел. Значи, така и не се вслуша в моя съвет.

- Освен това съм лошо облечен. Не забеляза ли?

- Да, забелязах.

- Виждаш ли. Значи, няма защо да се опитвам. Безсмислено е. Много се изморих и се боя, че във всеки момент може да рухна като премазан от валяк. Понякога даже си мисля, че не ще мога повече да стана или ще падна при първата крачка. И в този ден, когато неумолимата сила ме притисне към земята, къде да потърся спасение, ако не на езерото?

- На езерото Кумран?...

- То се знае. А без зелената звезда да го намериш е трудно, може да се загубиш в пустинята.

- Няма нищо по-хубаво от нашето езеро. Видях на брега твоята лодка, много е красива.

- Тя ще се разсъхне, ако не я насмолявам добре. Когато утихнат ветровете, ще отида за риба.

- Че къде се е скрила тази риба? Аз досега нито една не съм видяла.

- Трябвало е да влезеш по-навътре. Какво биха правили до самия бряг? Там ги има с хиляди и не се боят от никого.

Към нас изведнъж тръгнаха няколко човека. Те искаха да отведат Марина, но тя с рязко движение ги отблъсна.

- Оставете ме на мира!

С треперещи ръце тя извади от чантата си пакет и го разви.

- Ето - каза тя, - ето го. Искаш да го вземеш, нали? А после аз ще трябва да живея цяла вечност без него. Е, така наистина не може! Сега ще видиш, какво намислих.

Върна се Ернесто, носейки в ръце палто от маймунска кожа.

- Вече е време, скъпа - каза той.

- Само още една минутка.

Аз пристъпих към нея и тук Марина, извивайки се като змия, се опита да се изплъзне от мен. Аз я хванах за ръката. Тогава тя започна да се смее силно, до задавяне. Сълзи се стичаха по бузите й, отмивайки грима.

- Престани! Дай ми камъка.

Докато се борех с поклонниците на Марина, които побързаха да й се притекат на помощ, Марина побягна встрани и стиснала камъка в юмрук, истерично закрещя:

- Върви си! Махай се!

Опитвах се да си пробия път към нея, но безуспешно.

Внезапно камъкът, хвърлен с яростен замах, полетя към прозореца. Обаче Марина не уцели. Камъкът се удари в стената, падна и се разби.

Седя в столовата и чакам. А и късно се прибрах вкъщи, защото не ми се говореше с никого. Лучия и синовете спят, обгръща ме чудесна тишина. През леките перести облаци луната излива на струи млечна светлина.

По асфалта меко просвистяха автомобилни гуми. Светлините в отсрещните сгради отдавна угаснаха, всички хора спят. И се опитват на сън да се въздигнат към облаците. Но това почти никому не се удава. Рано или късно те се натъкват на препятствия и малодушно се връщат глупашки назад. И няма къде да се скрият. Те нямат надеждно убежище.

Стъпки в коридора. Това трябва да е по-малкият, Алберто. Плисък на вода в банята и отново тишина. Може би вече е време. Виждам мислено себе си и Марина в хотела в момента, когато се хвърлихме към стената с такава бързина, че едва не си ударихме главите.

Тя вдигна от земята единия отломък от камъка, аз - другия. И двамата стояхме на колене, погледите ни се срещнаха. Отначало в тях беше застинал безмълвен въпрос. Но скоро облакът на недоверие се разреди и през него пробиха жълтите искрици на надеждата. Ние едновременно се изправихме. Сега вече цялата зала беше залята от чудната светлина, която се отразяваше в нашите зеници.

Камъкът се беше разбил на две почти еднакви половинки.

- Тази нощ? - шепна аз.

Тя мълчаливо кимва с глава, леко докосва с устни своя отломък от камъка и веднага го скрива в чантичката.

Някакви човечета едва ли не със сила я отмъкнаха, но аз не им обърнах никакво внимание: аз знаех, че тя ме разбра. Като си подсвирквах нещо весело, аз излязох от хотела, дълго бродих из улиците и се прибрах вкъщи много късно. Даже нямах намерение да вечерям.

Лучия спи, спят и синовете. Скоро ще си легне и Марина. Затова чаках така дълго. Известни са ми навиците на Марина, а искам да се озова на езерото едновременно с нея. Вече реших: тази нощ най-напред ще отидем да ловим риба с моята насмолена платноходка.

Сядам на кревата. Свалям си обувките и внимателно ги поставям на пода. Горко ми, ако Лучия се събуди. Но, за щастие, тя нищо не чува. Спи с отворена уста, шумно похърквайки...

Е, лека нощ и сбогом. На вас лека нощ. А аз да вървя...

БЕЛЕЖКИ

* Таормина - романтично средновековно градче на източния бряг на о-в Сицилия, Италия, недалече от вулкана Етна, много популярен туристически център още от 19. век (бел. прев.). [обратно]

© Маурицио Виано
© Лина Бакалова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2008, № 1 (98)