ЖУБЕР

Марсел Пруст

web

Вижда се, че в кореспонденцията си Жубер¹, се стреми да се хареса. В писмото си до Фонтан² хубавите редове за старците споделя, разбира се, с него, защото ги намира за хубави, т.е. той “помества” този пасаж. Желанието му да се хареса на приятелите си е, така да се каже, реванш на амбицията. И тези, които като Жубер са се отказали от мисълта за славата поради крехко здраве и, може би, крехък талант, липса на воля и импулс, непозволяващи им да работят за нея, са, обратно, готови да се отдадат на дребни занимания, почти случайни, за да блеснат в очите на младите измежду приятелите си, чието възхищение ги ласкае. И така, има у Жубер някаква затвореност, която по свой начин обяснява усамотяването (вдъхновението, моментът, в който съзнанието се свързва със себе си, в който вътрешните думи вече нямат нищо общо с разговора и опровергават човека като говорещо и спорещо същество), и въпреки това нещо непрестанно социално, изразявано изцяло в писма, в разговори, в алюзии за собствената му Жуберова личност (което е също слабост и на Стендал, толкова различен впрочем). Но нещата, които казва, все пак са дълбоко обагрени от интимния му гений. И се разбира, че чувствайки превъзходството си и при все това непознат, нищо несъздал, той държи поне в писмата си да даде на Фонтан, на Моле, на г-жа Дьо Бомон усещане за значимостта си. Само че е малко егоистично (да го правиш, съзнавайки го). И за да изтъкне стойността на пасажа си, прибавя: “Сбогом, студено ми е, отивам да се сгрея, не си спомням вече, уморен съм.” Всичко това е вярно, впрочем, и всичко е кокетство, за да покаже, че го очарова просто импровизирано, когато всъщност то си е импровизирано.

С лекота бих сравнил потребността да бъдат оценени тези, които няма да станат “известни”, с любовта към рекламата у онези, чието творчество поради твърде рядката си извисеност няма изгледи да стигне до публиката. Когато пишат, те търсят единствено удовлетворение за себе си, не мислят за публиката и тя им го връща. И тогава се опитват да й въздействат чрез съвсем механични средства, така че творбите им, при липса на успех, да предизвикат шум (Монтескиу). Сигурен съм, че и приятелите им шумят за тяхната стойност.

Културата е като добрите маниери на ума. Франкмасонството на елегантното общество съществува и между издигнатите умове. Прави се неясен намек за някой писател и всеки знае за кого става дума, няма нужда да се обяснява на хората. От една среда са. Всичко това си има своята слаба страна, прекалена затвореност в себе си, прекалено надценяване на феноменалния “аз”, на някаква важност сама по себе си, важност във всеки случай на реликви, на познания, които са били само инструменти без собствена стойност за достигане на истината.

БЕЛЕЖКИ

1. Жозеф Жубер (1754-1824), френски моралист, известен у нас като “автор без книга, писател без написано” (по думите на Морис Бланшо в “Предстоящата книга”, бълг.прев. Антоанета Колева), чието име първи Шатобриан извежда пред литературна публика, издавайки “Мисли на г-н Жубер” (1838), след като вече е писал в “Журнал де деба” по повод смъртта му, че дарбите му са могли да го прославят като прочутия му приятел Фонтан, но е предпочел да прекара живота си като непознат, сред отбрано общество, което единствено е можело да го оцени (бел.прев.). [обратно]

2. Луи дьо Фонтан (1757-1821), писател и политик, приятел на Шатобриан и Жубер, с когото поддържа дългогодишна кореспонденция (1785-1819) (бел.прев.). [обратно]

© Марсел Пруст
© Юлиан Жилиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2014, № 3 (172)

Други публикации:
Марсел Пруст. Против Сент Бьов и други есета. София: Ерго, 2012.