ШАТОБРИАН

Марсел Пруст

web

Какво сме ние пред тези знаменитости? Неизвестни, ние безвъзвратно ще изчезнем: но ти ще се възродиш, поетов карамфил¹, закъснял мъничък цвят, който откъснах между изтравничета и лежащ сега на масата ми до този лист; но ние няма да възкръснем с ароматния самотник, който ме зарадва² (Задгробни мемоари, т. ІІ, стр. 463.)³.

Обичам да чета Шатобриан, тъй като прави така, че да се чуват всеки две или три страници, както се чуват след интервал на затишие в летните нощи двете ноти, винаги едни и същи, които съставят песента на кукумявката, това, което е собственият му вик, толкова монотонен, но и толкова неподражаем, от който се чувства какво е поет. Той ни казва, че нищо не е вечно на земята, че скоро ще умре и ще бъде забравен; усещаме, че казва истината, защото е човек като другите; но изведнъж, между тези събития, между тези идеи, чрез мистерията на природата си е открил тази поезия, която единствено е търсил, и ето че тази мисъл, която трябваше да ни натъжи, ни очарова и ни показва не че ще умре, а че е жив, че е над нещата, събитията, годините, и се усмихваме, разбирайки, че това е същото, което вече сме обичали у него. Това постоянство дори ни опиянява, защото чувстваме, че има нещо, което стои по-високо от нещата, което е над нищото, над смъртта, над напразността на всяко усилие, и от това, че то, което побеждава всичко у него, е винаги едно и също, неизменно приличащо на себе си, изпитваме една нова радост, сякаш виждаме, че тази превъзходна и трансцендентна сила не само съществува, но и създава превъзходни и трансцендентни личности, разпознаваеми в идентичността си. И когато Шатобриан, докато се самооплаква, въздига тази превъзходна и трансцендентна личност, която е самият той, се усмихваме, защото в същия миг, в който се смята за мъртъв навеки, той се избавя, заживява с живот, в който съвсем не се умира.

Сигурно е, че невинаги е бил тази личност. Често, и особено когато желае да блесне с остроумие, будна мисъл и волтериански дух, можем да му се възхищаваме, но не да го познаем. Малко по малко, благодарение на искреността, той става такава личност. И тогава, когато тази личност говори, дори да се изложат пред нас всички доводи на света за нейната нищожност, тя ни внушава тъкмо обратното, защото чувстваме, че тя живее; и се усмихваме на това, че точно в момента, когато започва да живее, той е такъв, какъвто сме го чувствали, че живее, което означава, че възстановяваме живата му личност, която съвсем не е смъртна и която живее с един живот, прекъсван на интервали, но безсмъртен в произведенията му. Добре разбираме какво е един поет, нещо много специално, защото това, което той казва, е винаги същото и не черпи никакво величие, никаква оригиналност от нещата, за които разказва и които не го променят, а от това, че, стане ли дума за Великия Конде или за малко цветенце, откъснато в Шантийи, човек изведнъж долавя под фразата му една друга, прозрачна под нея реалност и чиято физиономия, под различните части на фразата, се запомня с чертите си, които им съответстват.

Невъзможно е да се каже защо тази реалност е по-висша от другата, чийто порядък е съвсем различен и придава историческо значение на събитията, дори интелектуална стойност на идеите, както и реалност на смъртта и нищото. И все пак, в първата има нещо, което е повече от събитията, защото в момента, в който тъкмо ни е говорил за рухването на империите и за праха сред тази вихрушка, начинът, по който поетът говори за едно малко цветенце, откъснато в Шантийи, начин, който ни очарова и който е същият като този, с който ни е очаровал за други неща, ни дава усещането, че сме нещо, ако не такова, което ще надживее империите, в този смисъл, който ще се разбере по-нататък, то поне такова, което дотолкова превъзхожда времето, че дори и да знаем, че страницата ни ще бъде изгорена веднага след като бъде написана, бихме я написали със същия екстаз, отказвайки се от всичко заради това, до такава степен имаме чувството, че сме дали живот на нещо реално и с една реалност, която сама по себе си е неунищожима, с което също, както споменах на друго място, превъзхожда реалността на смъртта. Тя е, както казах, по-висша и от интелектуалната стойност на идеите, защото, говорейки за неща, очевидно по-възвишени, по-дълбоки, по-важни от това, което казва за едно нежно цвете, той не би пробудил у нас никакво подобно чувство и, доверявайки се вече не на читателя, а на поета, не би открил там нито една от тези черти, които е трябвало да го опиянят и да ни накарат да кажем едновременно: това е Шатобриан и това е хубаво. Защото може би единственото доказателство за превъзходството на мистериозните неща, каквито сме самите ние, над най-прекрасните идеи, е това, че когато ги срещнем, сме близо до тази екзалтация, при която нашите собствени думи ни очароват и ни карат да кажем на другите: това е хубаво.

БЕЛЕЖКИ

1. Наименованието на брадатия карамфил (Dianthus barbatus) на френски е “œillet de poète” (бел.прев.). [обратно]

2. Бележка на автора след този цитат: “Цялата страница 485 на т. ІІ и многобройните образи на средновековния Христос, с раните на поета, прободените вени с облекчението от писането.” (бел.фр.изд.). [обратно]

3. В бележката си Пруст резюмира няколко реда, в които Шатобриан сравнява стигматите, кървящи от средновековно разпятие в дните на Христовите страсти, с раните си, внезапно отварящи се в момент на силни пристъпи, за облекчаването на които няма друго средство, освен да даде воля на възбудената си мисъл по същия начин, както човек пробожда вените си, когато кръвта нахлуе в сърцето или главата му; оттук, според някои коментари, идеята за “трансубстанциализация” на кръвта в мастило и аналогията между ръкописа на поета и възкръсващото жертвено тяло (бел.прев.). [обратно]

© Марсел Пруст
© Юлиан Жилиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2014, № 3 (172)

Други публикации:
Марсел Пруст. Против Сент Бьов и други есета. София: Ерго, 2012.