ШАРДЕН

Марсел Пруст

web

Представете си един млад човек със скромно състояние, с артистични вкусове, седящ в трапезарията в безличния и тъжен миг, когато закуската току-що е завършила и масата още не е напълно разчистена. С въображение, пълно с блясъка на музеите, на катедралите, на морето, на планините, той вижда с потръпване и досада, с усещане, близко до отвращение, с чувство, подобно на сплин, един последен нож върху наполовина смъкналата се, висяща до земята покривка да лежи до остатък от кървав и изстинал котлет. Слънчево петно върху бюфета, весело докосващо водната чаша, която заситени устни са оставили почти пълна, жестоко подчертава, като ироничен смях, традиционната баналност на тази неестетична гледка. В дъното на стаята младият човек вижда майка си, която, седнала вече да работи, намотава бавно, с ежедневното си спокойствие, едно чиле червена вълна. А зад нея, скочил на един шкаф, близо до някакъв сладкиш, който пазят в запас "за специален случай", един къс и дебел котарак сякаш олицетворява злия и безславен гений на тази домашна посредственост.

Младият човек извръща очи и ето че погледът му попада върху лъскавите, светещи и чисти сребърни съдове, и по-долу - върху нажежените пиростии. По-раздразнен от порядъка в стаята, отколкото от безпорядъка на масата, той завижда на богаташите с вкус, които се движат само сред хубави предмети, в стаи, в които всичко, до машата в камината и топката на бравата, всичко е произведение на изкуството. Той проклина тази окръжаваща го грозота и засрамен, че е останал четвърт час да я понася, той става и, ако не може да вземе влака за Холандия или за Италия, отива да търси в Лувър изображения на палати а ла Веронезе, на принцове а ла Ван Дайк, на пристанища а ла Клод Лорен, докато, тази вечер, не дойде отново да очерня и ожесточава завръщането на ежедневните сцени в семейния им кадър.

*

Ако познавах този млад човек, не бих го отклонявал да не ходи в Лувър, по-скоро бих го придружил дотам; но завеждайки го в галерията Лаказ, в галерията на френските художници от ХVІІІ век или в галерията с платната на Рубенс, или в която и да е друга френска галерия, бих го спрял пред картините на Шарден. И когато той бъде заслепен от разкошното изображение на това, което е наричал посредственост, от сочната живопис, показваща един живот, който е смятал за банален, от това голямо изкуство, чийто предмет е намирал за недостоен, бих го попитал: Щастлив ли сте? Какво всъщност видяхте тук освен една заможна буржоазка, показваща на дъщеря си грешките, които е направила в бродерията си (Трудолюбивата майка), жена, която носи хлябове (Доставчица), интериор на кухня, в която жива котка стъпва върху стриди, докато мъртъв скат виси на стената, един почти опразнен вече бюфет, ножове, нахвърляни на покривката (Плодове и животни), още малко предмети за масата или за кухнята, не само тези, които са красиви, като саксонските порцеланови бонбониери (Разни съдове), но и такива, които ви изглеждат направо грозни, един излъскан похлупак, прибори с различна форма и предназначение (солница, лъжица за обиране на пяна), гледки, които ви отблъскват, мъртви риби, нахвърляни на плота (в картината Скат), и гледки, които ви отвращават, полупразни чаши и много пълни чаши (Плодове и животни).

Ако всичко това сега ви изглежда хубаво за гледане, то е защото Шарден го е намирал хубаво за рисуване. А го е намирал хубаво за рисуване, защото го е намирал хубаво за гледане. Удоволствието, което ви доставя картината му, показваща една стая, където се шие, една кантора, една кухня, един бюфет, това е, уловено мимоходом, освободено от мига, задълбочено, увековечено удоволствието, което му е доставила гледката на един бюфет, на една кухня, на една кантора, на една стая, където се шие. Те са така неотделими едно от друго, че ако той не е могъл да остане при първото, а е пожелал да се отдаде и да направи и други съпричастни на второто, вие не можете тогава да се задържите при второто и непременно ще се върнете при първото. Изпитвали сте го вече несъзнателно това удоволствие, което доставя гледката на скромния живот и на мъртвата природа, в противен случай то не би достигнало до сърцето ви, когато Шарден с покоряващата си и блестяща изразителност е дошъл да го призове. Съзнанието ви е било твърде инертно, за да се спусне до него. Трябвало е да чака Шарден да дойде и да го намери у вас, за да го издигне до себе си. Тогава сте го познали и за първи път сте го вкусили. Ако, гледайки една картина на Шарден, можете да си кажете: това е интимно, това е уютно, това е истинско като една кухня, то разхождайки се в една кухня, ще си кажете: това е интересно, това е забележително, това е хубаво като един Шарден. Шарден не ще да е бил просто човек, който в трапезарията си се наслаждава между плодовете и стъклениците, а човек с по-живо въображение, чието твърде интензивно удоволствие ще прелее в маслени петна, в безсмъртни багри. Ще бъдете един Шарден, не така голям, естествено, но голям до степен да го обикнете, на която ще се преродите в самия него, в човек, за когото, както за него, металите и глината ще оживеят и плодовете ще проговорят.

Виждайки, че той ви поверява тайните, които знае от тях, те вече няма да се въздържат да ги поверяват и на самите вас. Мъртвата природа ще стане преди всичко жива природа. Както животът, тя винаги ще има нещо ново да ви каже, нещо значително да открои, да разгадае някаква мистерия; всекидневният живот ще ви очарова, ако в продължение на няколко дни се вслушвате в живописта му като в напътствие и, разбрали живота в неговата живопис, ще спечелите красотата му.

В стаите му, в които не виждате нищо освен баналния образ на другите и отражението на собствената си досада, Шарден влиза като светлина, давайки на всяко нещо неговия цвят, призовавайки от вечната нощ, в която са били погребани, всички неща от мъртвата и живата природа, със значението на формата им, така бляскава за погледа, така загадъчна за ума. Като пробудена принцеса всяко нещо идва на света, приема своите цветове, започва да разговаря с вас, да живее, да продължава да е. Всичко върху този бюфет, от твърдите гънки на смъкнатата наполовина покривка до ножа встрани, протегнал цялото си острие, всичко пази спомен от бързането на прислугата, всичко свидетелства за лакомията на гостите. Фруктиерата, толкова самодоволна все още и вече ограбена като овощна градина наесен, увенчава върха си с бузести праскови, розови като херувимчета, недостъпни и усмихнати като безсмъртни. Едно куче, което вдига глава, не може да ги достигне и те стават по-желани, тъй като напразно са пожелани. Окото му ги опипва и долавя по мъха на влажната им люспа сладостта на техния вкус. Прозрачни като ясен ден и желани като изворна вода, чаши, в които няколко глътки сладко вино се разполагат като в дъното на гърло, стоят до почти празни вече чаши, сякаш символи на изгаряща жажда до символи на утолена жажда. Клюмнала като изсъхнало венчелистче, една чаша е съборена; щастливата й поза открива вретеното на крачето й, изяществото на свръзките, чистотата на стъклото й, благородството на разширението й. Пукната по средата, независима вече от нуждите на хората, на които няма да служи, тя намира в безполезната си грация достолепието на чаша от венецианско стъкло с формата на флейта. Леки като седефени раковини и свежи като морската вода, с която идват, по покривката са разпилени стриди като крехки и чаровни символи върху жертвеника на лакомията.

Чиста вода от едно ведро плиска на земята, люлееща се все още от удара на забързания крак, един нож, който някой живо е скрил там и който показва припряността на удоволствието, поемащо златните кръгчета на лимоните, които изглеждат сложени на това място от ръката на ненаситността, допълват картината на наслаждението.

Отидете сега до кухнята, чийто вход е строго охраняван от племето на вази с всякаква големина, способни и верни служители, раса трудолюбива и добра. Наточените ножове, които безпогрешно изпълняват предназначението си, почиват върху масата в заплашително и безобидно безделие. Но над вас е окачено едно странно чудовище, още свежо като морето, в което е плувало, един скат, в чийто вид желанието на лакомията се смесва с особения чар на затишието или на морските бури, на които е бил незаменим свидетел, напомнящ сякаш за Ботаническата градина чрез един вкус на ресторант. Той е разрязан и можете да се възхитите на красотата на нежната му и обемна архитектура, обагрена с червена кръв, сини жили и бели мускули като кораба на многоцветна катедрала. Встрани, изоставени на смъртта си, в твърда и отчаяна дъга се извиват риби с плоски кореми и изхвръкнали очи. По-нататък още стриди и една котка, издигнала над този аквариум непроницаемия живот на по-висшите си форми, с блясък в очите си, насочени към ската, пристъпва бавно с велура на лапите си върху отворените стриди, разкривайки едновременно благоразумието на характера си, алчността на небцето си и дързостта на начинанието си. Окото, което обича да се заиграва с другите сетива и да възстановява с помощта на няколко багри не само цяло едно минало, но и цяло едно бъдеще, вече усеща свежестта на стридите, които ще овлажнят котешките лапи, и в момента, когато нестабилната купчина от крехки черупки поддава под тежестта на котката, вече се чува тънкият писък на пукнатините им и грохотът от срутването им.

*

Както обичайните предмети, така и обикновените лица имат своя чар. Удоволствие е да видиш как една майка преглежда бродерията на дъщеря си; очите й, пълни с опита на жена, която знае, която преценява и предвижда, до питащите очи на другата. Китката, ръката не са по-малко показателни от останалото и пред един зрител, способен да преценява, един малък пръст е вече верен знак, който достатъчно точно играе ролята си за пресъздаване на характера. Ограничен е духът на един артист, който в това отношение притежава всичко на всичко езика и навика си, който търси в природата единствено съществата, в които припознава хармоничните пропорции на алегоричните фигури. За истинския артист, както за естественика, всеки вид е интересен, и най-малкият мускул има своето значение. Не сте обичали да гледате старите хора, чиито черти, пищни или фини, нямат определена правилност, старите хора, които старостта е оглозгала и оцветила като ръжда. Идете да видите в галерията с пастелите автопортретите на Шарден, които си е направил на седемдесет години. Над огромното пенсне, смъкнато до върха на носа, притиснат от двата съвсем нови стъклени кръга, най-горе в утолените очи са повдигнати уморените зеници в израз, който говори, че много са видели, много са се смели, много са обичали и искат да кажат с фуклив и разнежен тон: "Е, добре де, стар съм!" Под угасналата благост, с която възрастта ги е посипала, те още пазят своя плам. Но натежалите клепки, като дълго употребявана закопчалка, са зачервени по края. Подобно на старата дреха, която обгръща тялото му, кожата му също е загрубяла и повяхнала. Като тъканта тя е запазила почти живи розовите си тонове, но на места се е обагрила с нещо като позлатен седеф. И износването на едната непрестанно напомня за тоновете от износването на другата, тъй като това са тоновете на всичко преходно, на въглените, които угасват, на листата, които изгниват, на слънцата, които залязват, на дрехите, които се износват и на хората, които си отиват, безкрайно деликатни, богати и нежни. Удивително е да се види как свиването на устата е точно съобразено с отварянето на окото, на което е подчинено и смръщването на носа. Най-малката бръчица на кожата, най-леката изпъкналост на вена са много верен и чуден превод на трите свързани първоизточника: характера, живота, настоящата емоция. От този миг нататък, на улицата или в дома ви, надявам се, че ще се вглеждате с почтителен интерес в тези изтрити букви, които, ако можете да ги дешифрирате, ще ви кажат безкрайно повече неща, по-впечатляващи и по-живи от най-ценените ръкописи.

В портрета, за който току-що говорихме, с неугледната си домашна дреха и с нощна шапчица на главата Шарден прилича на стара жена. В друг пастел, който Шарден ни е оставил за себе си, тази неглижираност достига до смешната чудатост на стар английски турист. От козирката, силно врязана в челото, до мазюлипатана¹, вързан около шията му, всичко ви кара да се засмеете, без да мислите да се прикривате, пред този стар чешит, който трябва да е толкова интелигентен, толкова луд, толкова нежно смирен, за да приеме един присмех. И толкова артист преди всичко! Защото всеки детайл от този страхотен и неглиже тоалет, напълно въоръжен за нощта, прилича дотолкова на предизвикателство към благоприличието, доколкото и показва вкус. Ако този розов мазюлипатан е така стар, то е защото овехтялото розово е по-меко. Като видите тези розови и жълти панделки, чиито отблясъци пожълтялата и порозовяла кожа сякаш пази, като срещнете под синия ръб на козирката мрачната светлина на стари стоманени очила, учудването ви, което първоначално предизвиква странното облекло на стареца, преминава в нежно очарование, а също и в аристократичното удоволствие да откриете сред видимия безпорядък от събличането на един стар буржоа благородната йерархия на грижливите цветове, порядъка в законите на красотата.

Но разглеждайки по-внимателно в този пастел лицето на Шарден, вие ще се поколебаете, а пред неопределеността на изражението му ще се смутите, не смеейки нито да се усмихнете, нито да се успокоите, нито да заплачете. Често се случва на млад човек пред един старец това, което никога не му се случва пред друг млад човек, искам да кажа - да не разбира ясно този език, представен като образ, но бърз, прям, изненадващ като реплика и който наричаме игра на лицето. Дали Шарден ни гледа с фанфаронски поглед на старик, който не се взима на сериозно, преиграващ, за да ни забавлява или за да покаже, че не е глупак, с безгрижието на доброто си, още крепко здраве, с все така закачливия си хумор: "О! Мислите си, че само вие сте млади?" Или младостта ни е оскърбила неговата немощ и той се възправя в едно страстно предизвикателство, безполезно и мъчително да се гледа? Човек би могъл почти да повярва в това, толкова тъжен вид имат живостта на погледа и трепването на устата. Малцина ли от нас са оставали така неуверени в смисъла и подтекста на някои думи, изречени от стар човек, на някои негови погледи, потръпване на носа, присвиване на устата? Понякога се смеем на старците като на отдавна познати и забавни луди. Но понякога също и се страхуваме от тях като от луди. През един дълъг живот смехът толкова пъти е откачал устата им от пантите, гневът или радостта толкова пъти са разпалвали огъня в очите им или са надували тромпета на гласа им, толкова пъти буйната кръв, винаги готова да кипне, се е разливала рязко, докрай, по прозрачните стени на бузите им, та устните с износените си пружини не се разтягат вече под пристъпа на усмивката и трудно се събират вече, когато сериозността се върне. Огънят в очите не се разпалва вече, помръкнал от дим; бузите не пламват вече или, по-скоро, стегнати като езера от пурпур, прекалено се зачервяват. Също и лицето не предава вече точно, със съответното си изражение, всяка мисъл, всяко душевно вълнение, но пропускайки ту емоцията, без която една увереност става шега, ту дружелюбната ирония, без която едно перчене става заплаха, превръща се от физиономичния, но точен език, какъвто е бил за чувствата ни, в някакво тъжно и неясно бърборене, което понякога, между два противоречиви и вече несвързани израза, внезапно отваря място за нашето безпокойство, за нашите догадки, за нашата фантазия.

*

Виждали сте предметите и плодовете, живи като хора, и лицата на хора с кожа, мъх и особен цвят, изглеждащи като на плодове. Шарден отива още по-далеч, събирайки предмети и хора в тези стаи, всеки от които е нещо повече от предмет и може би нещо повече от човек, и тези стаи са мястото на техния живот, законът на техните сходства или различия, парфюмът, убягващ и траен, на техния чар, мълчалив довереник и все пак издайник на душата им, храмът на тяхното минало. Както между същества и предмети, които от дълго време живеят заедно, имайки нужда едни от други, наслаждавайки се също и на неясното удоволствие да са едни с други, всичко тук е приятелство. Горделивостта на старите пиростии, подобни на добри прислужници, над които блести честта на господарите им, се стопява, когато ги погледне пламъкът на сърдечна нежност, и достолепното очертание на неподвижните фотьойли е гостоприемно в тази стая, в която протича животът им, където всяка сутрин, когато ги приближат до прозореца, за да ги проветрят, се извършва точно в един и същ час редовната им старческа разходка или бавната им революция.

Колко изключителни приятелства ще се научим да откриваме в една монотонна на вид стая, както в едно въздушно течение, което минава или спи край нас, можем да различим, ако слънцето го прониже, безброй танцуващи вихри. Погледнете Трудолюбивата майка или Молитва преди хранене. Тъкмо приятелство съществува между това кълбо и старото куче, което идва всеки ден на същото място да облегне в обичайната си поза мързеливия си пухкав гръб на меката и издута материя. Приятелство е, което толкова естествено отвежда до стария чекрък, където ще им е така удобно, малките стъпала на тази разсеяна жена, чието тяло несъзнателно се подчинява на навици и зависимости, за които не знае, но на които е подвластна. Пак приятелство е или брачен съюз между цветовете пред огнището и цветовете на кълбото, и тези на чилето вълна, между наведеното тяло, щастливите ръце на жената, която нарежда масата, старовремската покривка и още недокоснатите чинии, чиято приятна твърдост от толкова години усеща все на едно и също място да се съпротивлява в грижовните й ръце, между тази покривка и светлината, която подобно на спомен от всекидневните посещения й придава мекотата на крем или на платно от Фландрия, между светлината и тази стая, която тя обича, в която заспива, в която понякога бавно се разхожда, понякога весело и неочаквано влиза; така нежно от толкова години между топлината и тъканите, между съществата и нещата, между миналото и живота, между светлината и мрака.

*

Тук сме в края на това пътуване, посветено на мъртвата природа, което всеки от вас може да направи, оставяйки се да бъде воден от Шарден, както Данте някога се е оставил да бъде воден от Вергилий. За да отидем по-нататък, сега би трябвало да се доверим на един друг майстор. Да не прекрачваме още прага на Рембранд. Научихме от Шарден, че една круша е толкова жива, колкото и една жена, че едно просто грънчарско изделие може да бъде красиво като скъпоценен камък. Художникът бе прогласил божественото равенство на всички неща пред ума, който ги оценява, пред светлината, която ги разхубавява. Той ни бе накарал да изоставим един фалшив идеал, за да навлезем по-дълбоко в една реалност, за да намерим навсякъде в нея красотата, не вече като измъчена пленница на една конвенция или на един фалшив вкус, а свободна, силна, универсална, разкриваща ни света. И точно към морето на красотата ни повежда. С Рембранд самата реалност ще бъде надмината. Ще разберем, че красотата не е в предметите, защото тогава, без съмнение, не би била толкова дълбока и толкова загадъчна. Ще видим, че предметите не представляват нищо сами по себе си, празни орбити, чиято светлина е променливият израз, отражението на красотата, божественият поглед. Ще видим в Двамата философи², например как нахлуващата светлина зачервява един прозорец като пещ или го обагря като стъклопис, как възцарява в стаята, толкова обикновена във всекидневието си, величественото и многоцветно сияние на църква, тайнството на крипта, страха от мрака, от нощта, от непознатото, от престъплението. Ще видим по същия начин в Добрият самарянин, докато на два съседни прозореца една фигура в нощта вече се скрива в усмивката на друга фигура още в светлина, един и същ лъч да свързва в съзвучие земята и небето, да трепти едновременно като опъната струна една тайнствена красота върху далечния хълм, върху гърба на един кон, едно ведро, което се спуска покрай прозореца, очертавайки отражението си над тези толкова познати, толкова обикновени предмети, и като че ли трептенето на това същество, което усещаме навсякъде и не можем да доловим никъде, на тази светлина, която сътворява всеки ден красотата на предметите и вечер цялата им загадъчност, която, отдръпвайки се от тях, променя до такава степен битието им, че чувстваме, че именно тя е тяхното начало и че самите те, в тези толкова тревожни и толкова хубави минути, сякаш умират с целия предсмъртен ужас. В този час всички сме като философа на Рембранд. Треперим, като виждаме изписани с огнени знаци на стената тайнствени думи. Над реката или над морето, ослепително или развълнувано, над грейналите, пъстроцветни пламтящи прозорци, над преобразените покриви на къщите гледаме небето, чийто отблясък върху земята разпознаваме навсякъде, този отблясък, който никога няма да опознаем и който толкова добре познаваме, който е красотата на всичко, което някога сме видели, който също е мистерията и неизвестността. Гледайки небето, ние правим същото, което и философът, но не търсим като него да осъзнаем радостта си или мъката си, същността им или причината им. Несъмнено, самият художник, който е изобразил този философ, не е разсъждавал като философа. Въпреки това, той е гледал небето като него, защото го е рисувал, и това е единственото оправдание, което мога да изтъкна пред художниците, тъй като те непрекъснато обвиняват литераторите, че говорят безсмислици за живописта и че привиждат в една картина това, което те, художниците, никога не са мислели или желали да представят в нея. Но това, което ми е достатъчно, са го представили там.

Що се отнася до Шарден, показах това, което може да бъде за нас творчеството на един голям художник, от всичко онова, което то е било за него. Съвсем не изреждане на специални качества, а израз на най-съкровеното в живота му и най-дълбинното в нещата, именно което е обърнато към нашия живот, което идва да го развълнува, бавно да го наклони към нещата, да го приближи до сърцето им. Ще ми се да добавя по повод на художниците, които непрестанно укоряват литераторите заради неспособността им да говорят за живопис, заради склонността им да приписват на художниците намерения, каквито никога не са имали, че ако те в действителност правят това, което съм казал, или, за да бъда по-точен, ако Шарден е правил всичко това, което казвам, то не значи, че някога е имал такова намерение, твърде възможно е дори никога да не е имал и съзнание за това. Вероятно би бил силно удивен да научи, че с такава страст е възвърнал живота на природата, смятана за мъртва, че се е наслаждавал на седефена купа със стриди, на свежестта на морската вода, че се е сприятелявал с нежността на една покривка към една маса, на мрака към светлината. Така гинекологът би могъл да учуди една жена, която току-що е родила, обяснявайки й онова, което се е случило в тялото й, описвайки й физиологичния процес на акта, който тя е имала мистериозната способност да осъществи, но чиято природа не познава; креативните актове в действителност произтичат не от познаването на законите им, а от неразбираемата и тайнствена сила, която не става по-голяма, като се обясни. Една жена няма нужда да разбира от медицина, за да има дете, един мъж няма нужда да познава психологията на любовта, за да обича, един човек няма нужда да познава механизма на гнева, за да...³

БЕЛЕЖКИ

1. Кърпа от индийски памучен плат (бел.прев.). [обратно]

2. Вероятно става дума за същата картина от 1632 г. в Лувъра, по-често именувана Le philosophe en meditation, спомената вече от Пруст като Философът (бел.прев.). [обратно]

3. Ръкописът е прекъснат (бел.фр.изд.). [обратно]

© Марсел Пруст
© Юлиан Жилиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2013, № 4 (161)

Други публикации:
Марсел Пруст. Против Сент Бьов и други есета. София: Ерго, 2012.